вторник, 7 май 2013 г.

Среща с Двуглавия Аз


Отидох на сеанса по холотропно дишане с малка доза любопитство и огромни количества надменност и добронамерено присмехулство – ами че аз съм навътре в йога, дишам и правя какво ли не, което не всеки би могъл и издържал да направи! Едно дишане ли ще ми повлияе?! Колкото и да харесвам Гроф, създателя на холотропното дишане, и колкото и да съм се увличала по неговите истории, и да съм искала да пробвам субективно „що е холотропно дишане”, все пак тия неща не можеха да повлияят на общата ми скептичност и надменно отношение.

Първоначално се запознахме с водача, помощниците му и всички от групата дишащи. Някои бяха дишали и преди, на други им беше за първи път. Случи се така, че в залата нямаше ток – та по тази причина предварителните разговори продължиха по-дълго от обикновеното. Което ме дразнеше – исках час по-скоро да започваме. А ток беше наложително да има, тъй като холотропното дишане се извършва по-добре на фона на музика. В наше време музика без ток е рядкост. Теоретично знам, че до всеки „дишащ” трябва да има „ситър” – човек, който да помага на дишащия, ако се случи нещо непредвидено с него. В нашия случай нещата бяха модифицирани по български маниер – нямало нужда от ситър за всеки, водачът и двете му помощнички щели да се справят с цялата група от дванадесет души.

Най-сетне токът дойде и се настанихме – легнали на шалтета, завити с одеяла, за който иска раздаваха и превръзки за очи. Аз взех, знаейки, че светлината пречи на „третото око” да види, каквото има да вижда.

И се почна. Колкото и да не вярвах, моментално влязох „в състояние”. Страхотия! По принцип всеки знае, че хипервентилацията води до конвулсивни схващания на ръце, крака и т.н. Въпреки това знание и очакване на подобни телесни симптоми, се шашардисах яко, щото съвсем буквално „нещо” ме хвана за гърлото и стисна с огромна сила. После се стегнаха и челюстите ми, така че не можех да говоря през целия сеанс – устата ми беше конвулсивно извита в състояние обратното на усмивка. Имах съзнание за „себе си” и своя „аз”, но и се осъзнавах като нещо друго. Постепенно конвулсивното схващане обхвана цялото ми тяло и добих реално усещане, че някакво огромно същество ме тъпче под огромното си стъпало. Много болезнено и ужасно! Ако не знаех, че това може да се очаква и ако не бях тренирана в медитации и подобни практики, със сигурност щях да се изплаша много и да се опитам да викам за помощ – макар че не можех да издам и звук, все щях да се напъна да размахам вдървените си ръце, или нещо подобно. Защото състоянието ми беше много страшно. Много болезнено и мъчително. Знаейки, че при такива състояния се преживява много често личното ни раждане, реших, че съм бебе, което е притиснато отвсякъде от матката и трябва да се роди. Ревях, през цялото време ревях силно, макар и безгласно – заради конвулсиите. Усещах, че ми е дадено нещо велико, може би живот?, и че трябва да се измъкна от този ужасяващ натиск, да изляза изпод този мачкащ ме като хлебарка крак, да се измъкна от това ужасяващо менгеме. Ревях и исках да се измъкна, но отникъде не виждах светлина. Нито надежда. Само болка и ужас. Но продължавах да се мъча да изляза. На едно ниво знаех, че „някъде там” ме чакат хора, които ме обичат, но знаех, че те не могат да ми помогнат, аз, бебето, трябваше само да се справя със ситуацията.

В един момент усетих, че не съм човешко бебе. Бях бебе-слонче. Усетих слоновете, които ме чакаха „оттатък”. Усетих как слонски крака натискат корема на майка ми, натиснаха и моя корем – той буквално се долепи до земята – натискът на корема ми беше огромен, болезнен и осезаем – на фона на притискането на цялото тяло. Това продължи дълго. После се родих. Не усетих самото раждане.

Изведнъж се озовах между огромни слонски крака. „Менгемето” продължаваше”, беше още доста болезнено, но все пак се радвах, че вече съм навън. Не усещах присъствие на майка наоколо (може би я нямаше, може би беше загинала при раждането ми?). Но бях едно самотно дете на стадото. По едно време до мен се приближи огромната слоница-матриарх. Някак телепатично тя ми каза: „Ти ще бъдеш новата водачка, моята наследница.”

Това ме изплаши страшно много – не й повярвах и се отдръпнах, все пак бях малко слонче. Тогава тя ме избута пред стадото с хобота си и каза да пробвам да водя, да тичам пред стадото. Не исках да го правя. Слоницата ме изтласка, направо ме изрита напред. Аз тръгнах да бягам. Оказа се, че бягам бързо. Стадото ме следваше отдалеч. Тичането и усещането на тропота на слонското семейство ме въодушеви. По едно време започнаха триумфално да тръбят. Това ми даде още повече сили и хубаво усещане. Затръбих и аз! Наистина усещах, че тръбя като слон! Знаех, че май наистина ще бъда водач на това семейство след време.

Слоновете и слончето изчезнаха. Тъпчещият ме крак отново усили натиска. Извивах се като змия, правех какво ли не, за да избягам и да се освободя – нищо! Усетих се като точка в огромно яйце. Обикалях го цялото – пак нямаше изход. Пак никаква светлина! Пак рев, извиване на реалното тяло, мъки, болки, обикаляне на яйцето. Знаех, че „оттатък” ме чакат някакви птици, че ме обичат – но нищо не можеха да направят. Не знаех какви точно птици са – просто ги усещах. На моменти се връщах към „обикновеното си аз” – пробвах всякакви йогийски техники, за да изляза – опитвах да включа чакрите, да накарам „змията Кундалини” да се издигне и да ме измъкне – нищо! Нямаше изход и надежда. Менгемето стягаше!

Изведнъж яйцето и точката, т.е. „аз”, изчезнаха и аз се оказах малко щъркелче, лежащо в гнездо. Бях само. Натискът отвсякъде беше огромен. Аз знаех, че ще се отърва от него единствено ако успея да излетя от гнездото. А не можех да мръдна. Натискът беше ужасяващ и отново много болезнен. На нивото са „собствения си аз” реших, че бих могла да се измъкна, ако успея да вдигна нагоре реалните си ръце и да ги размахам в китките – действие, имитиращо летене, което в йога се използва за активиране на мозъка и като заместител на кафето. Имаше проблем – не можех да мръдна ръцете си – конвулсивно прегънати и вдървени. С голям зор все пак успях да го направя – вдигнах ги тези ръце! После с още по-големи мъки успях да ги раздвижа в китките. Размахах ги. И щъркелчето, т.е. аз, излетя!

Какво усещане! Натискът намаля, макар че не изчезна. Аз, т.е. щъркелчето, летях над красиви пролетни, позлатени от залязващото Слънце огромни поля. По едно време усетих, че крилата ми плющят по странен за малко щъркелче начин. Погледнах ги – бяха огромни. Тогава успях да се видя отстрани. Хем бях „аз” и летях, хем се виждах отстрани какво представлявам. Бях огромно митично същество. Огромни черно-лилави крила плющяха над полята. Драконови крила. Имах две глави – едната беше на щъркел, другата – на орел. Останалата, видима от моята перспектива част, бе змейска, огромна, извиваща се опашка, златно-оранжева и блестяща, люспеста. Това чудовище бях аз! Не бях никакво щъркелче! Усещането беше неописуемо! И приятно, и неприятно. Полетях извество време, после „митичното двуглаво същество” изчезна към хоризонта.

Сега вече стягането бе най-силно в ръцете. Усетих как те съвсем осезаемо се превръщат в копита. Превърнах се на еднорогче, което също тряваше да се роди. Ритах и се борех да изляза на бял свят. Този път стана малко по-лесно. Озовах се сред другите еднорози. Тичахме из поля и гори. После излязох от състоянието, съвсем осезаемо усетих как копитата ми се разделят и се превръщат в пръсти - и отново станах „аз”. Моят сеанс приключи.

...

Преди две години имах интересно преживяване с орел и щъркел, нищо особено на пръв поглед, но за мен беше интересно. Описах го в другия си блог. След гореописания сеанс, се сетих за това преживяване. Нямаше как да не се сетя, нали бях същество с две глави – едната на щъркел, другата на орел. Ето го и постинга:

Орел и Щъркел = Вестители на Вечното Неизвестно?

А два дни след сеанса медитирах и, разбира се, извиках отново друглавото митично същество. Малко на майтап, реших да го питам как се казва. То най-неочаквано ми отговори (телепатично, не говореше с нито една от човките си), че се казва с име, което ме втрещи! Няма да казвам името, само ще отбележа, че преди няколко години, когато се стремях към нещо, наглед недостижимо, имах един знаменателен сън, в който за пръв и последен път чух това име. Знаех, че то е изключително важно за мен и че би ми помогнало в много неща. Тогава търсих из Гугъл и на други места – така и не разбрах какво е това и изобщо съществува ли такова нещо. Този път отново се разтърсих. И бях потресена! Това име бе много свързано с традицията йога и една друга традиция – и двете неща се оказа, че съм започнала да ги следвам! Без да знам! И то доста време след съня с името! Всъщност, от всичката тази патаклама, радвам се, че най-сетне се запознах с „Двуглавия”.

А това е една твърде нескопосна рисунка на митичното двуглаво същество. Може би, ако се напъна и ползвам по-така бои и пособия, бих могла да го изпиша по-реалистично – и като пропорции, и като външен вид, но това не знам дали ще стане някога. Затова слагам тази бърза скица, за общо описание, макар и смешно.

...

...

07.05.2013г. Аеиа

4 коментара:

  1. Сонче, на пръв поглед ми изглежда сякаш си се напушила хихихихих.
    На втори - уау - какви неща ти се случват само :)
    Намерила си ново интересено същество. Да видим как ще протече връзката ви :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Кайти, хахах, да, като напушване звучи - това е номерът, да постигнеш такъв ефект с обикновен кислород :)))))) Случи се преди почти две седмици, чак сега сколасах да го опиша като за блога - иначе веднага описах всичко, да не забравя, не че лесно се забравят такива "случки", де. "Връзката" протича много неочаквано и учудващо за мен - не мога да се позная в някои отношения, в положителен аспект, няма да изпадам в подробности. :)

      Изтриване
  2. Леле, Соня, тръпки ме побиха. Преживяването си е супер екстремно, почти си го представих...не посмях съвсем.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Привет, Дора-Марта! :) Наистина си е екстремно - все още не мога да се реша на второ такова - а то може да се направи и в домашни условия. :) Но определено си струва и е много интересно!

      Изтриване