ЮЗДИТЕ
Битие е Съществителното; Формата е прилагателно.
Материята е Съществителното; Движението е Глаголът.
Защо Битието е облякло себе си във Форма?
Защо материята е манифестирала себе си в Движение?
Не отговаряй, о, ти, тихий! Защото ТАМ няма “защо”,
нито “защото”.
Името на ОНОВА не е знайно; Местоимението
Разяснява, тоест, криво обяснява ТО.
Времето и Пространството са Наречия.
Дуализмът е заченал Съюза.
Условното е Баща на Предлога.
Членът също бележи Делението; но Възклицанието е
звукът, който свършва в Тишината.
Затова унищожи Осемте Части на Речта;
Деветата е близо до Истината.
А тя също трябва да бъде унищожена, преди ти
да навлезеш в Тишината.
Аум.
Алистър Кроули «Книга на лъжите»
Аз съм колорадски бръмбар, живея под и над Земята. Ахх, Земята! Тя ми дава всичко! Днес реших да напусна картофовите насаждения в градината, в която се родих и се запътих към двора на съседите... Те нямат картофи, но това няма значение – нали все пак не съм и в Колорадо, дори никога не съм го виждал с очите си. Последното няма връзка с първото, но ми се струва важно... Може това да е връзката – че ми се вижда важно...
А следващото, което виждам е една жена – чуди се дали да ме настъпи, или да ме остави да си ходя по Пътя. Предвид на това, че няма картофи – може и да реши да ме остави. Аз така или иначе продължавам... Жената продължава да ме следи – но не с поглед – някак със съзнание... Нищо не мога да й кажа, ще я оставя да ме придружава – и ще имам Придружител от Земята, който хем може да ходи, хем може да отиде Навсякъде, и за капак – не знае за това... Ще видим дали няма да разбере по някое Време...
Колко усложнени изглеждат понякога нещата – ако тази жена гледаше картофи, щеше да ме настъпи и може би тогава нямаше да гледа рози, на кадифеното паднало листенце на една от които попаднах; и в момента на попадането ми се появи Вятър, който понесе листенцето заедно с мене... Оффф, изгубих се в причина и следствие – има ли изобщо такива неща? А може би Жената съзнава, че съм част от нея, че тя е част от цялото, и всъщност съм нея, а тя е цялото? Или беше обратно? И можем ли да сме сигурни в това, което виждаме, чуваме, усещаме, съзнаваме? Наистина, оплетена е Паежината...
По една от безбройните нишки на тази Паежина върви Сова. Тя често навестява този двор, но никога не е попадала в листо от роза. По тази причина (или следствие?) Совата се загледа в мен. Може би й стана интересно докъде мога да стигна с това листо. Може би мисли, че за един бръмбар листото от роза е космически кораб, който ще го отведе на друга планета? И й е интересно да разбере дали на тази чужда планета този бръмбар ще оцелее? А защо й е интересно? Може би и Совата иска да пробва едно Пътешествие, но се страхува и засега остава само в ролята на наблюдател? Сетих се! Совата не знае, че е в Паежината... Затова се страхува... Няма как да й го кажа. А и да й кажа – няма да повярва, дори да разбере какво й говоря. Нищо, нека погледа? По този начин ще имам крилат придружител в Пътешествието си, без да знае, че ми е Придружител и без да осъзнава, че има Крила и може да Лети... Може пък в процеса на Пътуването да разбере?...
...
Та Вятърът ме понесе. Какъв ти вятър – цял вихър! Всичко се променяше под мен. Видях много неща – не мога да ги опиша – няма да стигне мястото и времето. Ох! Какво говоря! Жената, която не ме настъпи и на чийто лист от роза се нося сега, би казала «не ти стига пространство-времето». Пълни глупости! Пространство-времето е само един елемент – същия, какъвто е Совата, какъвто съм Аз – Бръмбара, каквато е Жената... Вятърът е Въздух...
Изведнъж (Вятърът обича да прави нещата изведнъж и «от раз») Той ме запокити в една Река. Всичко течеше под мен. И там, в Течението, видях много неща. Прииска ми се да спомена едно от нещата и ще го направя. Макар и в Река, Паежината беше и тук. Също както Совата, видях на друга нишка една Риба. Малка рибка, целият й живот досега се състоеше в едно – излизаше на сантиметри от дупката си, поглъщаше микроскопични водорасли и постоянно се страхуваше. Страхът й се изразяваше в това, че беше постоянно нащрек и при най-малкото потръпване на водата се скриваше обратно в дупката си. Тя не знаеше, че живее в Река. За нея Светът беше една Дупка... Не знам какви причини и следствия породиха едно събитие: Рибката, също както и Совата преди, ме видя и й стана интересно... пожела да разбере какво ще стане с мен. Не можех нищо да й кажа, затова я оставих и нея да ме придружава – сега вече имах трети Придружител, който има Перки и може да Плува, без да осъзнава нито едно от трите неща. Почти съм сигурен, че в процеса на Пътуването ще разбере...И тогава Дупката ще се разшири поне до Вселена... А Реката е Вода...
...
СЛАМА ЗА ПЛЕТЕНЕ
Бездната на Халюцинациите има Закон и Смисъл;
но в Истината няма връзка между Играчките
на Боговете.
Този Смисъл и Закон е Връзката на Великата Лъжа.
Истина! Истина! Истина! изплаква Господа на Бездната
на Халюцинациите.
Няма Тишина в тази Бездна: и всичко което човек
нарича Тишина е Негова Реч.
Бездната също е наречена “Ад”, и “Многото”.
Нейното име между хората е “Съзнание” и “Вселената”.
Но ОНОВА, което нито е тишина, нито говори,
ликува там.
Алистър Кроули «Книга на лъжите»
...
Пътешествието продължаваше. Ние бяхме неимоверно леки – Аз, Бръмбар, носещ се върху лист от Роза, Ходещата, Летящата и Плуващата... Към мен започна да се прокрадва едно неясно чувство – нещо липсваше...
В далечината проблесна и тресна Мълния.
Божествения Огън!...
Бяхме още в Реката, когато някой ни загреба с една голяма, салатна Купа... На една от нишките човеци-туристи си бяха направили пикник и печаха на подвижно барбекю някакви работи... Кой знае защо малко преди това събитие си повтарях като мантра една всеизвестна истина – Водата, в малки количества, разпалва Огъня, в големи - го гаси...
Водата, в малки количества, разпалва Огъня, в големи - го гаси...
Водата, в малки количества, разпалва Огъня, в големи - го гаси...
Май в случая в тази Купа трябваше да се побере голямо количество, защото иначе Огънят щеше да изгори това, което се печеше... Да, въглените, освен че тлеят, често лумват в Огън...
...Този път и аз се изплаших... Глупако! Значи можеш да съдиш, че Другите ги е страх, а когато ти самият дойде до Живите въглени и Огъня, те сякаш изкараха и твоя страх на повърхността ти – така че ясно да го видиш и ти! Сляп си бил досега! По-сляп от Придружителите ти, които ти, под маската на превзета благосклонност реши да оставиш да те придружават, та дано прогледнат... И сега можеш ли да кажеш, че на Края на Пътуването ще ти се изясни и на теб това или онова? Ето – Краят дойде!!!...
...Не беше Край... Или беше, но само на Думи. Ако няма Дума – няма и Край...
Оказа се, че ние, четиримата, сме твърде леки и Огънят, вместо да ни изгори и да ни превърне в още по-лек Дим, който да се понесе до Небесата, ни понесе самият Той...Огънят обичал леките неща... Който е лек, ще може да се носи на Огнена колесница...
Ето какво не знаех аз – че съм лек... Да, наистина бях лек. Трябваше да мина през Огъня, за да го разбера...
...Бях отхвърлил всичките си тежести и се носех на листо от роза, Аз, колорадският бръмбар...
Няма коментари:
Публикуване на коментар