Да освободиш Гарван

Из "Историите на Зора" от "Родена без Съдба"

Един четвъртък в края на май Зора реши да избяга от тренировка. Времето беше разкошно, някак магически предразполагаше към разходки и желание за разчупване на модела. Защото за дванадесетгодишното момиче това наистина си беше разчупване на модел – Зора никога досега не беше бягала от любимите тренировки.

След вземането на решение за бягство, следващата логична стъпка бе обмисляне къде да отиде – така че хем да не я засече някой близък или познат, хем да вземе максималното от ранния пролетен следобед. Веднага реши – „отивам в зоопарка! В работен ден и по това време там със сигурност няма да срещна познати...А и не съм го посещавала повече от година май...”. Звънна по мобилния на най-близката си приятелка – Саша. Знаеше, че Саша е свободна и я помоли да отидат заедно. Саша се съгласи.

Точно в два следобед се срещнаха пред главния вход на Зоологическата градина. Влязоха и се заразхождаха, непрестанно разговаряйки – макар че вече не бяха съседки, те почти всеки ден да се чуваха по телефона и, независимо от това, постоянно имаха какво да си кажат. Често става така с близки приятели... Зора се наслаждаваше максимално на бягството си – дори този път не изпадна в лошо настроение заради затворените животни – а това по принцип винаги й се случваше в зоопарка.

По едно време – бяха при клетките на птиците – Зора се откъсна от фоновото възприятие на околната обстановка и се концентрира в една необичайна птица. Двете приятелки се приближиха към нея и с изненада видяха, че това е огромен гарван – най-голямата и най-интелигентната птица от семейство Вранови.

...Гарванът гледаше Зора с невероятно умен поглед. Очите му – черен космически огън – сякаш говореха! Зора се зачуди – „защо ли не чувам „говора”, както често се случва между мен и доста от представителите на животинското царство? Хм...”.

Наистина – между тях липсваше особената комуникация. Но имаше друго – общуване с предаване на информация и разбиране чрез погледи! Това беше нещо много осезаемо, странно, силно и ново – и Зора се задълба в него. Потъна някак...

- ...Ей, Зорииии! – от потъването в гарвановите очи я извади Александра – викаше я, чудейки се какво става с приятелката й – Зора много рядко изглеждаше така отнесена.

- Какво!? Какво?! Казваше ли нещо? Извинявай – нещо се замислих... – полуусмихнато каза Зора, връщайки се в реалността „зоопарк със Саша”.

- Нищо! Питах те какво стаа – много отнесена изглеждаш!

Гарванът продължаваше да фиксира Зора в очите. Тя посегна да го пипне – беше застанал на пода на клетката, току залепен за решетката. За жалост – решетката, както е при всички птици, беше подсилена с дребна шестоъгълна мрежа – каквито слагат на курниците, с цел да се предпазят птиците от набезите на порове, златки, белки и други „игриви хищници” – а в зоопарковете – освен от „игривите”, пазеха и от хуманоидните ... Като видя, че не могат да направят физически контакт, Гарванът посегна с клюн към една близолежаща пръчица, взе я и я провря през мрежата – видимо подавайки я на момичето. Зора я взе – това сякаш отключи някакъв вид особено общуване, което, съчетано с разговора между погледите, накара Зора да каже на Саша:

- Ще освободя този Гарван!

- Ти си луда! Това е престъпление! – Саша беше с две години по-голяма и в някои области знаеше повече. – Ако те хванат – не ти мърда детска педагогическа стая или нещо още по-неприятно! А стига простотии, де!

- Не, наистина, Саше, ще го освободя! Ако искаш ми помогни, ако не – моля те, не казвай на никого! Само ще те помоля нещо – в ума на Зора вече имаше план за действие. – Когато подготвя освобождаването, да кажеш на нашите, че ще спя у вас – ако те питат, разбира се. Те ми вярват безотказно, така че може и да не се наложи да те питат. Но това съм измислила – в нощта, когато го пусна на свобода, „ще бъда у вас”...

- Ами ако вашите питат нашите?! Ти не си у ред! – противеше се Александра.

- Вашите няма ли скоро да отсъстват някоя нощ от вас? Това ще е идеално! Таман ще имам оправдание – страх те е сама и викаш приятелка!

- Ама ти ми четеш мислите! Да, следващата събота срещу неделя – ще ходят на някакъв семинар в Банско, а аз трябва да остана вкъщи, щото имам доста да уча, а и в неделя рано съм на школа...

- Екстра! Значи – събота срещу неделя! – Зора сияеше.

После отново си сляха погледите с Гарвана. Той сякаш знаеше какво мисли това момиче! Зора му каза наум: „Скоро ще бъде! Потърпи малко! Ще бъдеш свободен!”...И беше напълно убедена, че това ще стане. Колко хубаво би било, ако възрастните можеха да запазят детския си ентусиазъм и убеденост, че „всичко е възможно”! Животът би бил много по-възможен – и най-важното – по-интересен, жив и цветен – какъвто всъщност той си е...

Следващата седмица беше седмица на трескава подготовка. Саша категорично отказа да помогне на приятелката си в „тази простотия” и Зора се зае сама с плановете за конкретните действия. А те не бяха много сложни. Първо – трябваше й инструмент, с който да пререже решетката и мрежата. В къщата имаха най-различен инструментариум. Зора знаеше почти всички инструменти – но реши да се направи на ударена и да пита баща си с кои от инструментите може да се режат дебели метални жици – „ще ни трябва тия дни по трудово и обещах да занеса!”. Стефан й даде нужната ножица и прибави към нея една ножовка – за всеки случай. Инструментите бяха уредени! Алибито – също. Оставаше „методологията” на действие. Зора щеше да отиде следобед в зоопарка – като обикновен посетител. Знаеше предварително един храсталак – в който можеше да се скрие така, че никой да не я види. Щеше да остане там, след като затворят зоологическата и да чака, докато всички заспят – пазачи, гледачи, дежурни и животни. Е, нощните животни нямаше да са заспали – но Зора се надяваше, че те са свикнали с хора и поради това няма да вдигнат шум... После – освобождаване на Гарвана и отново скриване в храсталака – докато не дойде утрото и не отворят Зоопарка. След това – разхождане из него с първите посетители и накрая – излизане под формата на обикновен посетител, който си тръгва... Вълнуваше се, страхуваше се, усещаше тръпката от приключението и нарушението на реда (кой ли го е измислил този ред!?) – дори се опасяваше да не би нощем да пускат кучета-пазачи из зоопарка – това щеше да усложни нещата. Но Зора рядко обръщаше внимание на страховете си. Винаги ги имаше – дори по много, защото един бързо и ефективно работещ ум неминуемо отчита множество възможности, включително и неблагоприятните – но наличието на страхове никога не спъваше Зора в нейните планове и действия. „Гарванът е по-важен!” – успокояваше се мислено тя...
`

...

Нико-Са не знаеше нищичко нито за Гарвана, нито за плановете на Зора. Рал и Лар също не знаеха. На тази Птица й бе писано да умре в плен... И добре че беше така, защото след две години се случи нещо, което щеше да бъде необратимо и Нико-Са нямаше да може да продължи да действа... Но се случи невъзможното...

...

Речено – сторено. Както често се случва – Зора имаше „късмета на начинаещия” в освобождението на Гарвана. Успя да изпълни плана си точка по точка – без никакви пречки и засечки. Гарванът беше свободен! В тъмната пролетна нощ той направи няколко кръга, летейки около своята Освободителка, кацна на рамото й (ох, доста тежичък е!), клъвна й леко ухото, след това разтръска опашка и крила, полетя и кацна на върха на короната на един Дъб – храсталакът, в който се криеше Зора, беше близо до него... Птицата бе решила да следва Освободителката си до дома й – не искаше да я изпуска от очи. Зора не видя, че Гарванът се настани на Дъба – беше тъмно и не се виждаше надалече. Тя, доволна от постъпката си, се сви в храсталака, опитвайки се да задреме в очакване на зората. Зора чакаше зора...

...

Две години Зора не видя Гарвана – той явно си бе отлетял по свои работи и бе започнал да гради живота си наново. Вече Свободен...

...

След две години и след множество пренагласяния на нишките, Лар и Рал успяха да направят така, че двама психопати-убийци да нападнат Зора на едно пусто място привечер. Тя нямаше да оцелее от тази сблъсък, щеше да загине по най-жесток начин. Нико-Са гледаше нападението от килията си, мяташе се из нея като пленен звяр и виеше от мъка. Лар и Рал ликуваха – най-сетне „недоразумението Зора” щеше да напусне Света на Хората! Какво щяха да правят след това – те си знаеха! Целта беше да го напусне... Зора вече си мислеше „Край!”, когато усети рязък полъх на криле. Психопатите я пуснаха, свиха се и двамата – нещо ги нападаше. Зора седна на земята и видя! Възможно ли е! – два гарвана налитаха над изродите – кълвяха очите им! Кълвяха жестоко, както само гарваните могат! Кръв плискаше наоколо. Извергите никога повече нямаше да видят Зората... Гарваните късаха живо месо, месо, което бе леш. Това се случваше за първи път – два Гарвана да прочистват Земята от една жива леш. Леш, която бе жива, благодарение на Закона, и която щеше да превърне много невинни деца без време в леш... За първи път Изкуплението се явяваше на Момента. За първи път – чрез Гарвани... Най-умният бе принуден да чисти Земята от разложението. Но не можеше да го направи, защото бе в Плен. Щедростта, Благодарността и Верността разкъсаха оковите... Изродите изпитаха върху си цялата ярост на Изкуплението, ярост, която би се изсипала над всички изверги, отнемали Живот през всичкото Време на Земята и Закона...Би се изсипала, но никога не се изсипваше – Законът не позволяваше... Кървящи и слепи, изродите побягнаха без посока. Гарваните летяха след тях, крещейки победоносно бойния си вик...

...

Нико-Са гледаше от Килията си този неочакван обрат... Не можеше да повярва!... После заплака. От радост. Рядко му се случваше. Рал беше бесен, не си личеше по лицето му – просто гледаше студено и си казваше: „Още един във върволицата след Нея! Сега пък този Гарван! Откъде се взе!?!”...

...

Зора остана известно време на земята. Това бе той, да! Освободеният Гарван. Явно си бе довел и партньорката!...”Значи винаги е бил с мен! И по някаква причина просто не е демонстрирал присъствието си...”... Зора също заплака...

2011г. Аеиа

Добави в Svejo