Преди повече от десет години един познат от интернет – журналист и писател – случайно в разговор ми спомена, че в момента си пада от смях с космическите шантавости на Робърт Антон Уилсън. Попитах го как се казва книгата – не бях чувала за този автор никога преди това. Каза ми „Космически спусък”. После продължихме да чатим за друго. След няколко дни посетих любимата си книжарница. Там ме чакаше, може би пак случайно, „Космическия спусък”... Веднага си го взех – и... Не е за описване. После си загубихме дирите с този мой познат, който „натисна спусъка”. Винаги ще съм му благодарна! А и на Уилсън, то се знае. Багодаря ти, RAW!
Тук ще копирам част от пролога на „Спусъка”.
Робърт Антон Уилсън „Космически спусък: Последната тайна на Илюминатите” ИК „Дилок”
Пролог. Да мислим за немислимото
Както би започнал този разказ великият Х.П.Лавкрафт в края на живота си: „Изминаха близо 13 години от онзи злощастен ден, когато за пръв път започнах да изследвам ужасните легенди около загадъчните баварски илюминати – набедена съзаклятническа група, за която някои хора вярват, че управлява света.” Като герой на Лавкрафт се залових с изследванията си, без да подозирам за опасностите, които ме очакват: смятах, че изследвам просто забележителен случай на политическа параноя и очаквах да открия само някакво прозрение за психологията, която кара иначе психично здрави хора да приемат толкова абсурдно нелепи теории за конспирацията.
В крайна сметка в сътрудничество с Робърт Шей написах тритомен сатиричен роман за конспирацията – „Илюминати!”. Завършването на такава изтощително дълга книга би трябвало да сложи край на интереса ми към темата, но изследванията ми продължиха, очевидно тласкани от някаква загадъчна инерция. (Засилваща се музика от органа, ако обичате.) Психически се бях свързал с илюминатите. Като тарантула в чаршафите или смеха на жена, която някога сте обичали, просто не можех да забравя или да пренебрегна прокълнатите илюминати. Това беше най-досадното за Скептика – един от 24-те Аза, които живеят в мен и единственият, който обикновено има вето над всички останали.
В крайна сметка интересът ми към илюминатите ме преведе през космически лунапарк с участието на двойни и тройни агенти, НЛО, вероятни заговори за убийство на президенти, загадъчните символи на доларовата банкнота, посления от Сириус, палачинки от Бог знае къде, двусмислиците на Алистър Кроули, някакви загадъчни ястреби, които следват Ури Гелър, футуристи, иморталисти, планове за напускане на тази планета и най-новите парадокси на квантовата механика. Беше продължително, но не и скучно занимание, все едно да се мъчиш да намериш кобра в тъмна стая, преди тя да те открие.
Накратко, историята на загадката на баварските илюминати е следната. На 1 май 1776г. в Бавария д-р Адам Вайсхаупт, професор по каноническо право в университета на Инголщад и бивш йезуит, основава тайно общество, наречено „Орден на илюминатите” в рамките на съществуващата масонска ложа в Германия. Тъй като самото масонство е тайно общество, илюминатите са тайно общество в тайното общество, така да се каже загадка в загадката. През 1785г. илюминатите са забранени от Баварското правителство по обвинения в заговор да свалят от власт всички крале в Европа, заедно с Папата. Всички историци по принцип са съгласни само с това. Всичко останало е въпрос на разпалени и понякога твърде шумни дебати.
Твърди се, че д-р Вайсхаупт е атеист, магьосник и последовател на Кабала, рационалист, мистик, демократ, социалист, анархист, фашист, макиавелиански аморалист, алхимик, тоталитарист, и „ентусиазиран филантроп”. (Между другото, последното е присъдата на Томас Джеферсън). Смята се, че илюминатите са ръководели зад кулисите Френската и Американската революция, че са превзели света, че са мозъкът зад Комунизма, продължавайки да съществуват в нелегалност до 70-те години на 20 век, тайно почитайки Сатаната и апатията с намерението да изгеждат глупави. Някои твърдят, че Вайсхаупт не е измисли илюминатите, а само ги е съживил. Орденът на илюминатите е проследен до Ордена на Тамплиерите, до древногръцките и гностическите култове на посвещението, до Египет и дори до Атлантида. Единственото разумно обобщение, което може да се направи, е, че намерението на Вайсхаупт да поддържа тайнствеността се е осъществило: няма двама изследователи на илюминатите, които да са напълно съгаласни за това, каква наистина е „вътрешната тайна” или целта на ордена. Има безкрайно място за призрачни спекулации и педантична параноя, след като човек навлезе в литературата по темата. През всяко поколение след 1776г. има и вълна от сензационни „експозета” за илюминатите. Ако повярвате на цялата тази сензационна литература, прокълнатите баварски илюминати са отговорни за цялото зло на света, включително за енергийната криза и за факта, че дори не можете да повикате водопроводчик през уикендите.
Например първият бум на хистерията против илюминатите в тази страна – през 90-те години на 18 век – е предизвикан от фанатични федералисти и се съсредоточава върху обвинението, че Томас Джеферсън и Демократическата партия са пионки на европейските илюминати. Втората съществена вълна от приповдигнати експозета е през 40-те години на 19 век и се разпространява от Антимасонската партия, която е убедена, че илюминатите продължават да контролират масоните и са се внедрили в управлението ни на всички нива. И в двата сучая илюминатите се описват като радикални демократи или открити анархисти в традицията на ултралявото крило на Френската революция. Съвременната литература против илюминатите, която се разпространява главно чрез антисемитската, паравоенна Десница, изобразява илюминатите като господарите както на международния комунизъм, така и на международното банкерство. Отделно и още по-странно крило на теорията против илюминатите, спорадично взаимодействаща с литературата за политическите конспирации, ги описва като нацисти, черни магьосници, астрални мръсници и сатанисти.
Това са само основните теми от симфонията срещу илюминатите. Има безброй хора, които бибиткат някакви би-поп ритми, например редакторът на странното списание с име High IQ Bulletin Филип Кембъл Аргайл-Смит твърди, че илюминатите, известни на тази планета като „евреи”, са всъщност нашественици от Вулкан. Виждал съм книга (уви, вече съм забравил автора и заглавието), в която се твърди, че илюминатите са йезуитско съзаклятие, което е проникнало в масонството и след това е завладяло света, използвайки масонския фронт, за да не позволи на никой да се досети, че истинският контрол всъщност идва от Ватикана, ха-ха-ха. Типично за остроумието на такива съзаклятнически теории, фактите, които най-ярко ги опровергават (а именно, антимасонските детонации и отлъчванията от църквата, обявявани от всички папи през последния век, както и тоновене антикатолическа пропаганда, разпространявана от Масонските ложи), се обясняват като „част от прикритието”.
Разбира се, филипиките срещу илюминатите от всички школи печално се съгласяват, че „злополуките някак си се случват на онези, които откриват твърде много за баварските илюминати” (Да чуем отново засилващата се музика от орган, както и онзи свръхестествен смях, например от радиосериала „Сянката”.)
Веднъж, когато участвах в радиошоу по KGO в Сан Франциско, в което слушателите се обаждат и разговарят с гостите, една жена се обади, за да каже, че щом като знам толкова много за илюминатите, трябва да съм един от тях.
Станах леко насмешлив. „Може би – отвърнах – тайната на илюминатите е, че не осъзнаваш, че си член, докато не стане твърде късно да излезеш.”
Това беше твърде метафизично за обадилата се слушателка. „Нещо повече – рече тя триумфално, следвайки собствения си сценарий, - вие сте хората, които контролират Федералния резерв и банките „Морган” и „Рокфелер”.”
„Е – отвърна Авторът на сатирата, временно измествайки Скептика – аз със сигурност няма да отрека това. То не може да не повиши кредитния ми рейтинг.”
Тази жена сигурно все още разказва на приятелите си как е накарала един илюминат да признае по радиото, че е такъв.
Всъщност, аз вече не изпитвам недоверие към илюминатите, но и не вярвам в тях. Нека бързо да обясня тази странна забележка, преди да продължим по-нататък в мрака. При изследването на окултни съзаклятия човек в крайна сметка се изправя пред кръстопът с митични пропорции (наречен в занаята Гибелен параклис). Излизаш от другата страна или като дрогиран параноик, или като агностик; няма трети път. Аз излязох агностик.
Гибелният параклис, подобно на тайнствената същност, наречена „Аз”, не може да се локализира в пространствено-времевия континуум: тя е безтегловна, без мирис, без вкус и е недоловима с обикновени инструменти. Наистина, подобно на Егото, е възможно дори да се отрече, че съществува. Въпреки това, в още по-голямо подобие на Егото, след като си вътре, изглежда, няма възможност някога да изезе отново навън, докато изведнъж не осъзнаеш, че тя се е появила на бял свят от мислите и не съществува извън мисълта. Всичко, от което се страхуваш, чака с течащи от устата лиги в Гибелния параклис, но ако си въоръжен с магическата пръчка на интуицията, чашата на съчувствието, меча на разума и петолъчката на храбростта, ще откриеш (твърди легендата) Лекарството на Металите, Елексира на Живота, Философския камък, Истинската Мъдрост и Съвършеното Щастие.
Легендите винаги твърдят това, а езикът на мита е поетически прецизен. Например, ако влезеш в това царство без меча на разума, ще си загубиш ума, но същевременно, ако вземеш само меча на разума без чашата на съчувствието, ще загубиш сърцето си. Още по-забележителното е, че, ако приближиш без магическата пръчка на интуицията, може да останеш на вратата с десетилетия, без да осъзнаеш, че си пристигнал. Възможно е да си помислиш, че просто чакаш рейса, или че се разхождаш от стая в стая, търсейки цигарите си, че гледаш телевизионна програма или че четеш загадъчна и неясна книга. Гибелният параклис играе такива номера.
Един ден през 1971г., докато четях The Book of Lies („Книга от Лъжи”) от английския мистик Алистър Кроули, влязох в него съвсем неангажиращо. Кроули събуди интереса ми, защото несъмнено беше познавач на йога и окултизма, много хора го смятаха за черен магьосник, а други – за Маг на Новия еон, и имаше противоречива репутация на героичен алпинист, поет, бисексуален пионер на Хипи-движението, алхимик, садистичен шегаджия, чудотворец и шарлатанин. Бях особено очарован от упоритата легенда, че Кроули веднъж превърнал поета Виктор Нюбърг в камила, и свидетелските показания на мнозина, че е счупил с поглед чаша в другия край на стаята на една демонстрация в Оксфорд. Всички книги на Кроули са остроумни, блестящи, неясни и преднамерено загадъчни в различна степен, но „Книга от лъжи” несъмнено е най-озадачаващата от всички, а следователно любимата ми книга, тъй като обожавам да решавам пъзели и загадки.
От титула на „Книга от лъжи” ви гледа безгрижно съобщение, информиращо читателя: „В карето на издателя няма шега или скрит смисъл.” Това сякаш е завоалирано предупреждение за онова, което следва, но всъщност е първата лъжа в книгата: окултният историк Франсис Кинг внимателно е установил, че датата в карето е неточна поне с една година. Този тип перверзна артистичност е типична за отношението на Кроули към читателя и през годините съм се забавлявал да дешифрирам неговите също толкова кратки и съдържатени шеги в други книги. Същевременно винаги се връщам към Книга от Лъжи, защото Кроули твърди, че някъде в нея разкрива вътрешната тайна на свободното масонство и на илюминатите, кодирана така, че само хората с „духовно прозрение” да могат да я разгадаят. През 1971г. вече бях прочел книгата многократно, без да открия тайната, но продължавах да се опитвам, тъй като Кроули се смята за водач на конспирацията на илюминатите от редица автори, и наистина използва заглавието Epopt of the Illuminati заедно с няколко десетки други почетни думи, когато е в настроение да си придаде малко шик.
Внезапно, с „ослепителна светкавица” или поне мини-Сатори, научих тайната на Кроули. Тя беше в 69-а глава и има отношение към тантристкия секс. Можете да бъдете сигурни, че ще я обясня на подходящото място в нашия разказ. Ефектът й върху мен бе, че влязох в система от убеждения, в която авторите срещу илюминатите, които бях изучавал толкова обстойно, вече не ми изглеждаха като обикновени параноици. Те се вглеждаха в нещо напълно реално – сега имах такова чувство, - но само малко го преиначаваха в тълкуванията си. Те бяха онези без петолъчката на храбростта, които стоят ужасени пред вратата на Гибелния параклис, треперещи и предупреждаващи всички, които биха влезли, че параклисът всъщност е Машина за гаден ужас, програмирана от Демоните на смъртта и процеждаща Зелена лепкава течност.
Веднага определих курс на невропсихологически експерименти, които според мен биха демонстрирали обективно дали наистина съм разгадал правилно тайната. Тук са представени основните резултати от тези експерименти. Изпъкващият резултат е, че навлязох в система от убеждения – от юли 1973 до около октомври 1974г. – в която получавах телепатични съобщения от цялости, живеещи на планета от двойната звезда Сириус.
Освен това започнах да откривам – понякога по най-невероятни съвпадения – различни документи, категорично свързващи дългата, загадъчна история на илюминатите с окултните вярвания за Сириус. Тези „щастливи съвпадения” – или синхронности, както се наричат в Юнговата психология – са често срещани сред онези, които се забъркват в окултни тайни общества по принцип и в Гибелния параклис в частност. Както отбелязва Нийл Уилгъс в „Илюминоидите”:
„От самото начало „Илюминоидите” е оформена от стечението на обстоятелствата, от откритието на „Тайни общества” на Дараул... до пубикацията на „Илюминати!” на Шей и Уилсън... Една книга на друг Уилсън – „Окултното” на Колин Уилсън – също беше открита в подходящия момент и често „се отваряше на правилната страница”, точно както според Уисън други справочни източници са правели за него.”
Последното изречение е подходящо въведение към двусмислиците, пред които скоро ще се изправим. Дори аз не съм сигурен дали последната фраза се отнася до мен или до Колин Уилсън.
След октомври 1974г., благодарение на срещата ми с д-р Жак Вале – изключително ерудиран астроном, кибернетик и уфолог – започнах да развивам нова система от убеждения, за да обясня Сириуското си преживяване, без непременно да вкючвам спиращите дъха предположения, че буквално съм получавал истинско излъчване от екстрасензорен предавател от звездната система Сириус.
Д-р Вале се интересувал от НЛО от началото на 60-те години на 20 век, когато видял две от тях. През годините Вале беше разширил изследванията си, за да включи в тях и „ясновидските” преживявания, които по един или друг начин са свързани с НЛО, например моя опит със Сириус. Той е убеден, че цялата тази сфера на общуване с други светове съществува от векове и вероятно няма да се окаже извънземна. Извънземното съдържание на случките в наши дни – казва той – е само адаптация към убежденията през 20 век. Неговите данни сочат, че явлението е приемало по-призрачни форми в други епохи.
Това беше абсолютно смислено за мен, тъй като първоначално бях влязал във връзка с „целостта” чрез окултизма на Кроули. Извънземното обяснение не беше истинското обяснение, както си мислех, то беше просто последният модел за преживяването, както ангелите са били негов модел през Средновековието или мъртвите роднини, които говорят чрез медиуми, - били модел през 19 век.
След това в събота, на 13 март 1976г., във вестниците по цял свят се появи комюнике на Ройтерс Нюз Сървис. Прочетох го в „Сан Франциско Игзаминър-Кроникъл” и то бе като отваряне на врата в собствения ми дом, за да открия, че Безмилостният Минг го обстрелва с Флаш Гордън.Комюникето се отнасяше до Робърт К. Дж. Темпъл – член на Кралското астрономическо общество на Англия, достоен учен с висок статус, който издига достатъчно шантава теория, за да излиза от страниците на самия фон Деникен. Темпъл твърдеше, че около 4500 г. пр. Хр. Земята е била посетена от напреднала раса от планета в системата на двойната звезда Сириус и основаваше това твърдение на факта, че точни и конкретни познания за системата Сириус могат да се открият във вавилонската митология, при египтяните и в някои оцелели африкански племена – познания, които съвременната астрономия само е преоткрила с фантастично прецизните инструменти през последните две десетилетия.
Е, всеки ще е слисан да види астроном от ранга на Темпъл да изразява подобна теория в стила на „Сънди Мегъзин” на Хърст, но аз бях надскочил изненадата и бях озадачен и объркан емоционално.
Няколко дни след това споменах за комюникето на Ройтерс пред приятел – Сол-Пол Сираг – чудовищно ерудиран физик, който обикновено знае повече за всяка наука, която споменете, отколкото повечето от експертите в нея.
- О, данните на Темпъл не са съвсем нови – отвърна Сол-Пол. – Антрополозите от години знаят, че няколко африкански племена имат много напреднали познания за системата Сириус. Например някои от тях са знаели за спътника на Сириус – една звезда-джудже – много преди да я открием с нашите телескопи.
- И как обясняват това антрополозите? – запитах го.
- Нямат обяснение – отвърна Сол-Пол с усмивката на Гручо Маркс. – Разглежда се като загадка. – Сол-Пол, който е бил теолог преди да стане физик, е автор на смешния теологично-психологичен роман, наречен Jumped by Jesus („Изчукан от Иисус”). Той е още по-тежък случай на Утежнен агностицизъм от вашия скромен разказвач и обожава данни, които не се вписват в ничии теории.
Бързо се сдобих с екземпляр от книгата на Темпъл от Англия и бях зашеметен от нея. Доказателствата на Темпъл, които ще обобщя по-късно, биха могли да се интерпретират като сочещи пристигането на хора от Сириус, дошли тук с истински космически кораб около 4500 г. пр. Хр. Според Темпъл информацията за това се е предавала от различни ордени на инициацията в древността по Средиземноморието и в Африка до наши дни. Доказателствата обаче биха могли да се интерпретират и като означаващи, че методите на междузвездна телепатия между Земята и системата Сириус са открити още тогава и че оттогава насам мнозина се настройват на този канал. С други думи, възможно е чрез тайното учение на Кроули да съм се включил в почти 6500-годишен диалог.
Както казах, Гибелният параклис играе такива номера. Когато си мислиш, че си излязал от него, просто си влязъл в друга зала на илюзиите, нарисувана така, че да изглежда като безопасната гора отвън: а когато си мислиш, че отново си влязъл, внезапно откриваш, че всъщност вървиш по пътя обратно към дома. Както обобщава традиционната дзен-поговорка:
„Първо има планина, след това няма планина, после има.”
В този контекст не очакваме някой да вярва в излъчването от Сириус, само защото авторът изглежда честен човек. Ричард Милхаус Никсън някога изглеждаше честен човек, поне на хората, които гласуваха за него. Ние категорично не се конкурираме за Пазара на Истинските вярващи с Никсън (или Ерих фон Деникен). Надяваме се да покажем с обективни и документирани доказателства, че нещо става. Нещо по-физическо и осезаемо от халюцинация.
Семантикът повдига вежди и промърморва, че изразът „нещо по-физическо и осезаемо от халюцинация” не предава особено прецизна идея.Със същия успех човек би могъл да говори за нещо по-осезаемо и обективно от бляновете. Ще станем по-конкретни по-нататък в книгата, но на този етап трябва експлицитно да дефинираме ужасното си невежество, преди да дръзнем с отвлечени спекулации. Важно е недвусмислено да се заяви, че нашите данни не противоречат на „науката”, както би си въобразил наивникът, всъщност ще представим няколко научни обяснения за всичко във втората част, но те – гротескно и неловко – противоречат напълно на здравия разум. Това е перверзно, парадоксално и абсурдно. Човек би казал: „Ужасно смешно е” и ако някое дете невинно попита: „Имаш предвид смешно – Ха! Ха! Или смешно-ексцентрично?”, ще трябва да отговоря: „И двете.”
Нека илюстрираме с пример типа загадка, пред която ще се изправим: случая с Палачинките от Космоса. Подобно на прасе с крила, това определено е смешно; оставяме на читателя да реши дали да го смята за смешно – Ха! Ха! Или за смешно-ексцентрично.
Джоузеф Симънтън от Ийгър Ривър, Уисконсин, твърди, че един ден летяща чиния се приземила в задния му двор и от нея излязал извънземен, който му дал няколко палачинки.
Не е имало други свидетели на тази забележителна случка, затова несъмнено е примамливо да се каже, че Симънтън трябва да е халюцинирал. Същевременно няма причини да смятаме, че той съзнателно ни баламосва. Човекът не се е опитал да се облагодетелства по никакъв начин от тази среща и изглежда объркан от цялото преживяване точно така, както и вие щяхте да бъдете.
Д-р Дж. Алън Хайнек – скептичен астроном, който обясни други НЛО като „блатен газ” – беше изпратен от Военновъздушните сили да разследва объркващите разума преживявания на Симънтън. Д.р Хайнек върнал няколко от проклетите палачинки във военновъздушната база в Дейтън, където е щаб-квартирата на изследванията върху НЛО, и учените там решили, че палачинките са съвършено обикновени и съдържат хранителни пшенични зародиши, вероятно сочейки, че Космическите братя са фенове на Ралф Нейдър. Самият д-р Хайнек признава, че според него Симънтън казва истината, т.е. той вярва в неговото преживяване.
Д-р Жак Вале също разследва този случай и твърди, че и той е убеден в честността на Симънтън.
Самият Симънтън няма никаква представа защо именно той от всички хора на Земята е избран за този озадачаващ подарък.
Ако Симънтън просто е халюцинирал целия епизод, откъде всъщност са дошли набедените астрални палачинки? Отговорете ми, о вие, скептици. От друга страна, ако летящата чиния е била наистина там, в двора, защо в името на всички коремести богове на Бирма, извънземните са решили в този случай да подарят палачинки на едно човешко същество. Историята е едновременно ексцентрична и незадоволителна, както и да я тълкуваме.
Приключението на Симънтън е по-типично за контактите с НЛО, отколкото осъзнават незапознатите с проблема читатели. Вестниците и телевизията по принцип отразяват само малка част от твърденията за НЛО и обикновено дават гласност само на контактьори, които основават квазирелигиозни движения около себе си, основани на доктрини за мира и поп-екологията, уж предадени от нло-навтите. Такива месиански разкази са успокоително четиво, тъй като повечето от нас тайно биха искали да повярват, че доброжелателните Космически братя се опитват да спасят тази панета от различните бедствия, които, изглежда, я заплашват, но те са малцинство. Палачинките на Симънтън са много по-типични.
Един класически Контакт включвал двама изключително неподкупни офицери от военноморското разузнаване. Освен това се наблюдавало „случайно” (но много загадъчно) излизане от строя на радарите в целия район, все едно че Гибелният параклис в този случай използвал технология, невидима за радара. Офицерите сякаш влезли в контакт с доброжелателно същество от планетата Уран. Наивният вярващ в любещите Космически братя ще се зарадва от такава приказка, особено след като получените съобщения вкючвали обичайната пропаганда за мир. По-аналитичните ще открият елемента на крилатото прасе във фактите, че: (а) Уран почти със сигурност не може да поддържа живот и че (б) влязлото в контакт същество дало име, подозрително звучащо като шега за сметка на всеки изследовател на Кабала, който изучава описанието на случая. Името био „АФФА”, което на езика на Кабала, наречен „ангелски”, означава „нищо” или „празнота”. Контактът в този случай е бил 99% „телепатичен”, както при моите преживявания със Сириус, но в пиковия момент на преживяването офицерите видели през илюминатора си нещо, което изглеждало като истински космически кораб. Точно в този момент радарите „случайно” излезли от строя в целия район.
...
