По някакви неведоми кармични или кой знае какви -(л)ични пътища сме избрали всеобщото страдание, приели сме го и сме го разпространили и продължаваме да го разпространяваме, без да чувстваме никаква мярка. Като че ли започваме да страдаме още от зачатието си. После идва моментът на огромния стрес от раждането, който също се трансформира в страдание. После... не е нужно да изброявам - проблеми на растежа, на осигуряването, на липсата на здраве, на смърт на любими хора и на нас самите. И така до откат се върти Колелото, ама откатът е привиден - то си се върти и завихря страданията, минавайки (сигурно) покрай вселенското всеобщо щастие и вземайки го чат-пат за досаден прашасал крайпътен знак.
Изборът на страданието и обявяването му за всевластен и велемогъщ бог е виден и от масово наложените религии. Няма да ги изброявам. Да, те предлагат освобождение, дори Освобождение (с главно О) от страданието, но цената, която трябва да се плати за него е твърде висока и непосилна за повечето хора.
И често се чудя - защо не сме избрали масово Даоизма? Кое е попречило? Не ми се вярва пречката да е била само тежката земна гравитация и съответните тежки условия, които ни предлага иначе прекрасната планета Земя. Има друго, но тук няма да търся това "друго". Просто искам да цитирам "Дегустаторите на оцет" от "Даото на Пух" на Бенджамин Хоф. Ето ги:
"Да си представим, че вървим по тясна уличка в голям китайски град и намираме малък магазин, в който се продават свитъци с картини, рисувани по класическия начин. Влизаме и искаме да ни покажат нещо алегорично - хумористично може би, но с нотка на Всевечен Смисъл. Продавачът се усмихва.
- Точно това имам! - казва ни той. - Копие на „Дегустаторите на оцет" - Завежда ни до широка маса, разгъва свитъка и го оставя да го разгледаме. - Извинете, трябва да свърша нещо за малко - казва той, отива в задната част на магазинчето и ни оставя сами с картината.
Макар и да установяваме, че копието е сравнително ново, знаем, че оригиналът е рисуван много отдавна; кога точно, не е ясно. Но сега вече замисълът на картината е добре известен.
Виждаме трима души да стоят край бъчва с оцет. Всеки си е потопил пръста и го е опитал. Изражението на лицето на всеки един от тях показва собствената му реакция. Тъй като картината е алегорична, следва да ни стане ясно, че това не са обикновени дегустатори на оцет, а представители на Трите Учения в Китай, и оцетът, който опитват, представлява Същността на Живота. Тримата учители са Кун фу-дзъ (Конфуций), Буда и Лао-дзъ - автор на най-старата достигнала до нас книга за даоизма. Първият има кисел израз, вторият - наскърбен, а третият се усмихва.
За Кун Фу-дзъ животът изглежда доста кисел. Той е вярвал, че настоящето се разминава с миналото и че Властването на човека на земята е в дисхармония с Пътя на Небето, с управлението на Вселената. Затова той набляга върху почитта към предците, както и към древните ритуали и церемонии, в които императорът като Син на Слънцето играе ролята на посредник между безграничното небе и ограничената земя. Според конфуцианството използването на точно отмерена дворцова музика, строго установени стъпки, действия и фрази допълва една изключително сложна система от ритуали, всеки от които се прилага за определена цел и в определен момент. За Конфуций е останала поговорката: „Ако чергата не е добре застлана, Учителят не ще седне.“ Това би трябвало да даде представа за степента на прецизност, до която са довеждали нещата привържениците на конфуцианството.
За Буда, втората фигура в картината, Животът на земята бил горчив, изпълнен с обвързаности и Желания, причиняващи страдание. Той разглеждал света като система от капани, източник на илюзии и мъки за всички същества. За да намери покой, смятал за необходимо да премине през „света на тленното“ и да стигне до Нирвана или буквално до състояние на „безветрие“. Въпреки че оптимистичната по същността си нагласа на китайците променила значително будизма след внасянето му от родната Индия, прилежният будист често бил свидетел как пътят към Нирвана бил прекъсван по един или друг начин от горчивия вятър на ежедневието.
Според Лао-дзъ естествено съществуващата поначало хармония между небето и земята можела да бъде открита от всекиго и винаги, но не чрез спазване на правилата на конфуцианците. Както той твърдял в своята ,Дао Дъ-дзин“ - „Книга за даоистките добродетели“, земята всъщност е отражение на небето и се ръководи от неговите закони, а не от законите на хората. Тези закони засягат не само въртенето на далечните планети, но и поведението на птиците в гората и на рибата в морето. Според Лао-дзъ колкото повече човек се намесва в природното равновесие, сътворено и управлявано от вселенските закони, толкова повече хармонията отстъпва на заден план. Колкото повече е насилието, толкова повече са бедите. Дали е тежко или леко, мокро или сухо, бързо или бавно - всичко си има своя собствена, залегнала дълбоко в него природа, която не може да бъде насилвана, без да причини нови затруднения. Когато бъдат наложени отвън абстрактни и произволни правила, борбата е неизбежна. И тогава Животът става кисел.
За Лао-дзъ светът не е система от капани, а преподавател на ценни уроци. Те трябва да се изучават точно така, както трябва да се следват и законите му - тогава Всичко ще върви добре. Вместо да се отвръщат от „света на тленното“, Лао-дзъ съветва другите „да се слеят с тленното в света". Това, което според него действа зад всичко на небето и земята, той нарича „Дао“, „Пътят“. Основен принцип в учението на Лао-дзъ е, че този Вселенски Път не би могъл да се опише адекватно с думи и че би било обидно както за безграничната му сила, така и за просветения човешки разум дори да опита да постигне описанието. И все пак смисълът му може да бъде разбран и тези, които най-много милеят за него и за Живота, от който той е неделим, го схващат най-добре.
С течение на времето класическото учение на Лао-дзъ се развивало и приело философски, монашески и народно-религиозни форми. Всички те могат да бъдат назовани с общото име даоизъм. Но даоизмът, който ни интересува тук, е просто определен начин на оценка, поука и реакция на Всичко, което се случва в ежедневието. От гледна точна на даоиста естественият резултат от този хармоничен начин на Живот е щастието. Би могло да се каже, че щастливата Ведрина е най-забележителната особеност на личността на даоиста, а тънкото чувство за хумор проличава дори и в най-задълбочените даоистки съчинения, като например две хиляди и петстотин годишната Дао Дъ-дзин. Кротък смях, подобен на вода от фонтан, блика от съчиненията на втория по величина даоистки писател Джуан-дзъ.
Защо на картината Лао-дзъ се смее? В крайна сметка оня оцет, който представлява Животът, сигурно има неприятен вкус, както показват израженията на другите двама мъже. Но като действа в хармония с Житейските обстоятелства, даоистът схваща като положително това, което други разглеждат като отрицателно. От неговата гледна точка киселият вкус и горчивината произлизат от конфликтния и недооценяващ ум.
Ако се разбере и изживее Такъв, Какъвто е, Животът сам по себе си е сладък. Такова е посланието на „Дегустаторите на оцет“."
...
...
