Тя се роди без съдба

1. Началото

В една обикновена къща - нито богата, нито бедна - очакваха всеки момент да започне раждането на дете. Бяха го чакали дълго. Много години. Сега, в този мартенски ден, най-сетне бе дошъл моментът То да се появи на бял свят. И майката, и бащата искаха бебето да се роди в родната си къща. По тази причина майката отказа да постъпи в родилен дом – съвсем официално, с множество подписи и попълване на различни формуляри. За целта също така бяха наели лекар и акушерка – перфектни специалисти, които да водят „домашното” раждане.

Всички в къщата много се вълнуваха. Включително и домашните любимци – кучето Вихър и котката Сузана. Те дори най-много, защото животните имат по-силно развит усет, интуиция и изобщо са по-близо до Земята и Неизвестното. Това е така, защото може би са пощадени от Информацията и Неумолимия Ум и няма какво да им пречи с различни невротични и хаотични изстъпления. Вълнението на кучето Вихър и котката Сузана обаче бе продиктувано от нещо много неприятно. То бе свързано с раждането и с новото човече, но...

...Някъде в Неизвестното Някой бъркаше един в огромен казан нещо като лепкава материя - нематерия. Това беше висок, елегантен мъж, с красиво, леко изпито лице, безизразни, изглеждащи замислени, блестящосиви очи и дълга, гарвановочерна коса. Над и покрай казана, летейки сякаш из въздуха, се въртеше жена. Имаше вид на невероятно красива, но ужасяваща вещица от детските приказки. Беше облечена в дълга и широка многоцветна мантия, на главата й се мъдреха два рога с кълбо между тях, изобразяващо в едната си половина Слънцето, в другата – Луната. Косите й бяха руси, тук-там с червеникаво-огнени оттенъци, очите черни. Възрастта и на мъжа, и на жената не можеше да се определи. Наглед бяха млади, но би могло и да са ужасно, невъобразимо за човешките измерения, стари.

Материята в казана продължаваше да се върти, мъжът продължаваше да я бърка. Жената постоянно изтегляше нишки от тази материя и свързваше тези нишки с пъпа на всяко, току що явило се на бял свят новородено. Още в утробата. Така всяко бебе получаваше по една нишка, която завършваше в единия си край в него, а с другия – в казана. Който се въртеше вечно. А нишката свързваше съществото през целия му живот. Когато дойдеше време то да напуска живота, нишката се прекъсваше. Преди да се прекъсне, най-често имаше предварителни белези, че това ще стане – тя постепенно изтъняваше.

Да, жената бе така наречената от хората Съдба. Бяха й дали и постоянно й даваха все нови и нови имена, но истинското й име никой не знаеше. Не можем да го кажем тук, защото засега е неизвестно. Има подозрения, че то се състои от всички известни и неизвестни звуци, образи и частици, изказани в строго определен ред. Едно от имената й беше Самени-Лар, което ще използваме за напред. Мъжът бе вечния спътник „в живота” на Самени-Лар, но никой от хората не го познаваше, нито бе чувал за него. И неговото пълно и истинско име е неизвестно, тук ще споменем едно от имената му – Симане-Рал. Никой от човеците не познаваше реално и Съдбата – Самени-Лар (или само Лар), но по неведоми пътища до хората бяха достигнали откъслечни сведения, картини и данни, и Съдбата бе влязла в речника и образите, заложени им „по рождение”.

Сложно е да се опише и обясни как така от Неизвестното Съдбата свързваше всяко новородено, появило се на планетата Земя. Не може да се опише и това, как ставаше така, че Мъжът хем бъркаше постоянно казана, хем правеше паралелно и много други неща. Още по-невъзможно е да се обрисува и обясни фактът, че Съдбата свързваше с нишки от казанната материя не само човеците на Земята, а всичко живо и неживо, навсякъде. В много паралелни светове. Сякаш света на Самени-Лар и Симане-Рал бе нещо като основен вътък, Свят-Вътък, от който произлизаха и зависеха всички Светове. Този „вътък”, „Свят” и както и да го наречем, бе обобщен в представите на Кучето и Котката като „Великото Неизвестно”. А Самени-Лар и Симане-Рал определяха какъв да бъде Реда в Световете...

...Някой ще запита – как така две прости, обикновени куче и котка могат да проникнат, разберат и усетят това Велико Неизвестно, като то е толкова сложно и неописуемо, че и човекът с най-висок IQ и най-развита сензорика не би могъл да го разбере, обхване, обясни и опише? Твърде уместен въпрос!... Защото наистина не на всяко куче или котка по Земята е даден такъв „дар”, ако това може да се нарече така. Нека засега приемем на доверие, че точно тези двама домашни любимеца притежаваха Дара. Нека приемем, че този Дар им бе даден от един, условно казано – Човек, който също обитаваше Великото Неизвестно и имаше равна сила с Жената и Мъжа – Съдби, но те бяха успели да го победят и хвърлят във Великонеизвестния затвор, откъдето го пускаха да излиза само по един път на една земно-слънчева година. За него ще говорим по-пространно нататък. Сега само ще кажем, че въпреки затвора, той можеше отвреме-навреме да се свързва с някои същества. Ще допълним само, че тези същества, с които се свързваше, въпреки препятствието на строгите стени на Затвора, най-често изпитваха някаква безусловна Любов ... А какво е това безусловна любов, как изглежда, от какво се състои – също няма да обясняваме тук. Само ще кажем, че това всъщност не беше Любов – с всичките смисли, с които човешките знания и опит са изградили тази дума. Това бе нещо коренно различно. Да, то съдържаше в себе си Любовта – дори в нейния най-висш аспект - но имаше и много други „съставки”. Засега ще наречем условно безусловната Любов „Цялостност”. Във времето, в което се случваше раждането на детето, любовта бе поставена на пиедестал от хората. Това бе прекрасно, но и ужасяващо грешно. Човечеството и Света на Хората – а покрай тях и цялата планета Земя - бяха поели в съвсем неправилна посока...

...Родилният процес вървеше нормално. Майката дишаше правилно, както се беше обучавала, докторът и акушерката нямаше за какво да се тревожат. Освен това те знаеха, че зад най-близкия ъгъл на улицата чака линейка, оборудвана с всичката необходима съвременна медицинска апаратура. Линейката щеше да се включи в раждането при евентуален неблагоприятен обрат.

Раждането се проточи. Нощта клонеше към зазоряване. Бащата Стефан, който присъстваше на Тайнството, се беше изтощил неимоверно, но продължаваше да окуражава Ана, жена си. И тя бе на края на силите си, но, както често се случва в такива ситуации, сякаш някаква неземна сила й даваше допълнителна енергия... Наложи се да се включи екипът от линейката по едно време - тъкмо се канеха да извозват майката до болницата, за да направят спешно секцио ... и бебето се роди. Слънцето хвърли първите си лъчи над хоризонта. Момиченце. Мъртво...

...Беше се задушило по време на дългия родилен процес. Докторите прерязаха и привързаха пъпната връв и опитаха всякакви възможни начини да го съживят – когато не е прекалено късно това може да стане, животът може да се върне, но напразно. Лошото беше, че майката започна да кърви много силно – направи силен и масивен кръвоизлив. Оставиха телцето на бебето на една странична масичка и се заеха с Ана... Тя беше в съзнание и плачеше неудържимо, страдаше неописуемо. Стефан също страдаше, но още повече се притесняваше и тревожеше за жена си - затова концентрира цялото си внимание в нея и екипа...

...През това време кучето немска овчарка Вихър и сурата котката, обикновена порода, Сузана напираха да влязат в стаята. Вихър дереше бясно по вратата, Сузана също. От хората вътре никой не ги и чуваше – всички бяха концентрирани да спасяват майката. На моменти кучето успяваше да бутне бравата, но нищо – досега никога не бе могъл да отвори врата в къщата, котката също не можеше. Бравите бяха трудни за отваряне дори за хора, стегнати някак...

Докато животните се мъчеха, скимтяха и виеха от вълнение и отчаяние, сякаш някакъв повей на въздуха в коридора раздвижи околността, направи бърза спирала, като вихрушка, над главата на кучето и сякаш се заби в нея. Въздушен тирбушон. Веднага след това Вихър успя да отвори вратата. Втурнаха се в стаята и кучето взе внимателно в зъбите си бебешкото трупче. Както майките-кучки носят кученцата си.

Пренесоха телцето в стаята, отредена за бебето, подредена с много любов и вкус. Вихър сложи безжизненото телце на една мека шарена табуретка и двамата със Сузана започнаха да ближат и разтриват енергично телцето с езици и муцуни. Около тях, тримата, отново се образува някаква необяснима, една доловима с просто око въздушна вихрушка, която сякаш ги обедини в едно. Те стояха в центъра на бурята, облечени във вихър... Изведнъж бебето пое въздух и нададе силен рев. Толкова силен, че се чу и в съседните къщи. Много от съседите чуха и се зарадваха, а сърцата им трепнаха от радостно вълнение. Новият живот винаги действа така на околните, колкото и отнесени и невротични да са те. По някакъв начин, макар и за момент, сякаш връща у хората истинското усещане за Живот, такова, каквото би трябвало да бъде, но те отдавна са го забравили или изоставили. Не нарочно, просто така, с времето...

Единствените, които не чуха триумфалния бебешки рев бяха родилката, бащата и екипът. Вече овладяваха кръвоизлива, но все още бяха твърде концентрирани в отговорната си работа, за да чуват каквото и да е, неотнасящо се до пряката им дейност в момента.

Кучето и котката са порадваха на ревящото бебе и по някакъв начин разбраха, че е време да потърсят човек, който да се погрижи за него. А то не млъкваше. Беше едро бебе и се дереше с пълна сила, без проява на най-малък намек за изтощение. Вихър отново взе в зъбите си бебето, вече живо и ревящо и заедно със Сузана хукнаха към стаята с родилката. Някой в суматохата отново бе затворил вратата. Това беше лошо. Кучето отново започна да драска по вратата, но не можеше да се изправи в цял ръст и да го направи с цялата си тежест, което би подсилило шанса да го чуят, защото държеше бебето в муцуната си. Трябваше да се осланят на Сузана и на силния бебешки рев...

По едно време акушерката случайно хвърли поглед към масичката с трупчето. Ахна от изумление – нямаше го! Веднага обърна внимание на всички... Тогава чуха драскането и рева пред вратата. Моментът бе силно концентриран. Такива моменти могат да се оприличат на отрязъка от време, предхождащ Големия взрив – макар че тогава, твърдят, не е имало време. Взривът настъпи – бащата се втурна към вратата, отвори я ... и като в безвремие грабна в ръце ревящата си дъщеря – Вихър му я връчи без забава. И в момента, и в последствие Стефан не можеше да опише чувствата, които го обзеха при вида на кучето и котката, носещи живото му, ревящо и нетърпящо възражения в рева си дете. Времето сякаш се разтегна за него и от мига, в който ги видя пред вратата, до момента, когато взе бебето в ръце, вдигайки го тържествено пред себе си, му се струваше, че са минали векове. Когато го издигна, слънцето проби през прозореца и ревящото, червенокосо, кърваво бебе бе осветено от слънчевите лъчи на зората като по поръчка, като при някакъв предназначен специално за случая кино-ефект.

- Кръщавам те Зора! – само успяха да чуят околните през силния рев.

...

Зора остана без „нишка”. Точно това бяха усетили Вихър и Сузана – на съвсем интуитивно и първично равнище - и бяха решили на всяка цена да й помогнат да си върне живота. На някакво тяхно си ниво те знаеха, че липсата на нишка означава, че тя няма да живее. Но не можеха да се примирят с това и вярваха, че ще успеят да й върнат рано взетия живот. Да, животните също вярват. Понякога. Както и хората.

Много същества и несъщества остават без „нишка”, това е в реда на нещата. Редът, определен от Лар и Рал. Остават, но никога живи...

Такова нещо се случваше за първи път.

Съдбата имаше връзка с всички посредством нишките. Ако някой останеше без нишка – това същество просто се връщаше в Общото, откъдето след определен период отново се включваше в живота и получаваше своята нова нишка. Нишка на Съдбата. Нишка на Лар и Рал. Такъв беше Законът и досега никой не бе оставал жив без нишка, или с други думи – без Съдба. Без предначертан Път. Е, пътят не беше съвсем строго начертан за никого. На определени точки от него той се раздвояваше, разтрояваше, изобщо - мултиплицираше се - и тогава зависеше от самото същество по кое от разклоненията ще тръгне и какво ще последва от това. Това човеците на Земята бяха нарекли свободна воля. Да, имаше я, но в рамките на Съдбата, на определени точки от Пътя. Всичко останало беше предначертано. Дори броят и видовете разклонения, както и последствията от тях бяха предначертани от Господарите на великото Неизвестно – Самени-Лар и Симане-Рал.

Нишката беше средството, което свързваше Лар и Рал с всички същества. Така те познаваха всички и знаеха за всички. Ако някой жив по някаква причина останеше без нишка, те не биха имали никаква връзка с него и не биха знаели за съществуването му.

Някой би попитал – те нямаше ли да разберат, че този някой не е умрял, като не го видят да се връща в Общото? Така е, биха разбрали, но никога не проверяваха кой се връща в Общото. Законът, който бяха наложили, бе толкова силен и неотменим, че се осланяха изцяло на него и го бяха оставили още откакто съществуваха Световете да действа сам. Понякога, обаче, Слепият Закон може, съвсем несъзнателно, да изневери на създателя си...

Зора остана жива без Нишка...

...

Април 2011г. Аеиа

Добави в Svejo