Лудата градина на Амазонката

Преди много еони и измерения, някъде там, в детството ми, се случи нещо, което може би никога няма да мога да си обясня и преведа на "нормален" език.

И така, по онова време от около година живеехме в едно малко градче - родителите ми често сменяха местожителството си и за моите единадесет години вече бях живяла на най-разнообразни места - от многомилионни метрополии до забравени от Бога, неелектрифицирани селца. Сега, припомняйки си следващите събития, ми се струва особен и фактът, че бях на 11 години. На пръв поглед - нищо особено, число като всички други. Но аз го разглеждам като "Числото на Майстора" и се изкушавам да си мисля, съвсем неадекватно, че случките са били нещо като изпит за мен, изпит в някакво майсторство, което все още не съм идентифицирала, макар да съм вече на четиридесет.... Може и никога да не успея да го "идентифицирам", т.е. пряко казано - да направя същ-ността му. Някои неща нямат аналогии, подобия и прочие - те или се "прихващат" моментално, от нищото, или никога не можеш да ги „хванеш”.

Малкото градче бе много интересно, забавно и магическо. Разбира се, сега не би ми се сторило такова, със сигурност. Децата имат един особен орган за възприятие, който е безпогрешен в усещанията си, но за жалост при възрастните изчезва. Не че и при децата го има материално, то затова и науката не го е описала в учебниците по анатомия и физиология, пък и на други места. Но в учебниците не са описани и "духът", и "животът", и други някои работи, които също се водят нематериални, по неизвестни причини. Както и да е...

В градчето, в голяма, стара къща, разположена на главния площад, живееше странна бабичка. Може би такива баби в големи къщи има във всяко такова градче, не знам. Тогава също не знаех, а и никак не ме интересуваха другите градчета. Тази странна бабичка, разбира се, излизаше много рядко. В случаите, когато я виждахме навън, ние, сюрията дечурлига, изпитвахме неистово желание да тръгнем след нея по начина, по който децата следваха Малкия Мук в едноименната приказка. Аз даже, колчем я видех, си припявах нетърпеливо наум:

Малък Мук, Малък Мук,

ти живееш в дом голям

и излизаш вън от там

всеки месец по веднъж.

Само че ни беше страх да го правим - бабата бе заобиколена от ореол на мистерия и страховитости и не искахме да рискуваме да бъдем превърнати в жаби или нещо подобно.

Аз, разбира се, почти не вярвах на слуховете, които се ширеха из градчето за бабата. Изобщо, и като дете си бях досущ възрастен - пълен скептик и агностик - нищо че тези термини тогава ми бяха напълно неизвестни. Най-фрапиращото от суеверията беше, че влизането в градината на къщата се смяташе за изключително опасно. Хората разправяха, че влезлите по една или друга причина в прокълнатия двор после неизменно полудявали. Не се било случвало често, но малкото, известни от близо шейсет години случки, били показателни.

Въпреки страховитите слухове, какво по-привлекателно за едно дете от такъв вид тайни? Те трябваше да бъдат разрешени! Хайде, самата баба беше невъзможно да бъде разгадана, но градината... Тя ни зовеше. Мен и двама близки приятели на моята възраст.

Още през февруари започнахме плановете за "великото градинско влизане". В момент на проблясък (поне така си мислех), получих убеждение, че "входът" задължително трябваше да се осъществи "когато зреят черниците". Тоест, имахме време до юни, а това за деца се равнява на няколко века - можехме да изпипаме всичко и да подсигурим безопасността си така, че да излезем невредими от опасната градина. А и влизането нямаше да бъде лесно - чисто технически. Целият двор на къщата бе разположен зад нея - фасадата й граничеше пряко с улицата и заемаше цялото лице. От другите страни бе заобиколен от над двуметров дебел каменен зид, около който нямаше нито едно дърво наблизо, та човек да се качи и да може поне да погледне вътре. Странно беше и друго - макар наоколо да имаше и други къщи, и то дву- и триетажни - от никоя не можеше да се види какво имаше в двора - нито от прозорците, нито от терасите, дори не и от покривите им. Това, то се знае, го бяхме проверили. Съжалявахме, че нямахме въртолет, и че не можехме да се вдигнем поне с делтаплан, за да можем да прелетим над този тайнствен двор и да видим поне отгоре какво, аджеба, имаше там.

Все едно, постепенно избистрихме как и кога щяхме да влезем. Любимите ни по онова време пиратски книги си казаха думата. И вместо да ползваме обикновена преносима стълба - тя и не можеше да бъде така лесно пренесена, без да бъдеш видян поне от една любопитна съседка, - щяхме да превземем градината на абордаж, с въжета и куки. Доста време тренирахме това упражнение на други удобни и невидими за възрастните зидове. Имахме, разбира се, и много колебания, спорове, караници, съмнения и пререкания. Най-важното измежду тях бе как да наречем своеобразното си сдружение. Имената и на трима ни започваха с "М": аз - Марта, Мирослав и Младен. Близко до ума беше, че се нарекохме "МММ", но споровете се водеха около това, чие "М" е първо, второ и трето. По едно време постигнахме съгласие - според следваната стриктно от нас детско-магическа традиция, не бе добре "врагът" да знае името ти. Досещайки се, че всеки би отгатнал как се казва нашата съвкупност, преценихме, че ако врагът не знае кое "М" чие е, той всъщност нищо няма да знае и така няма да може да ни завладее. И се успокоихме - щом дори самите ние не знаехме, как можеше врагът да узнае? Нямаше как... Бяхме горди с това си постижение!

Друг голям спор бе дали да носим и ползваме фенери по време на "входа" - той щеше да бъде през нощта, това, последното, бе прието на момента, то се знае. Опасявахме се, че без светлина нямаше да видим нищичко, т.е. влизането ни в лелеяната градина щеше да се окаже напълно безсмислено (ако не се случеше нещо опасно и непредвидено, разбира се). От друга страна осъзнавахме, че фенерите щяха да издадат моментално неправомерното ни присъствие там - и можехме да пострадаме. Колкото не вярвахме реално, че би могло да ни се случи нещо "свръхестествено", толкова бяхме убедени, че бабата можеше да помисли, че в двора са влезли крадци, и да викне органите на реда. Които, може би, все щяха да успеят да хванат някой от нас - тогава изключването от училище не ни мърдаше. Затова решихме да направим акцията в някоя подходяща лунна нощ - фенери нямаше да се ползват. Това, от своя страна, ни изкуши да започнем да тренираме нощно виждане. Колко му беше! Още повече, че и един от ЖулВерновите герои го можеше, тоест, това бе нещо съвсем в реда на нещата, тривиалност и подробност...

И набелязаната лунна нощ в началото на юни, а и на ваканцията, най-сетне дойде. Според "традицията" бе ясно, че точно в полунощ трябваше да сме стъпили на "вражеска земя".

И стъпихме. Не беше трудно, след толкова тренировки. Къщата бе тъмна, нито един от прозорците не светеше. Луната грееше силно. Градината... Нищо особено. Доколкото можеше да се види на лунната светлина - добре поддържана и древна. Стари дървета, май повечето овощки, ниско окосена трева, хубави пътечки от камъчета. Декоративни храсти, рози. Рози. Рози. Рози... Да! Това беше. Макар на всички да е ясно, че юнските вечери са всъщност розови нощи, изцяло пропити в розов аромат, тук, в тази градина, ароматът бе много по-силен от другаде. И докато си го шепнехме това в тъмното, и моите приятели излъчваха огромно разочарование (направо го усещах осезаемо), нещо като: "егати! от това ли са полудели идиотите? от розите?! голяма прецаквация!", изведнъж розовият аромат изчезна. Нямахме време да го осмислим, защото моментално налетяхме на силната миризма на босилек. Интензивна като розовата, дори още повече.

Босилек, босилек, босилек... Сега всичко наоколо бе само босилек. Ароматът ставаше все по-интензивен и по-интензивен. Въздухът някак се сгъсти. Хванахме се машинално за ръце. Сдобих усещането, че въздухът започва да става твърд - напредвахме с огромни усилия. Нещо ставаше. Някъде там, бегло, на мястото, с което усещах чувствата на околните, нещо ми каза, че няма и помен от осезаемото разочарование на приятелите ми. В един момент босилековата миризма сякаш се превърна в стена! Да, пред нас, на пътечката, имаше невидима стена, която ни спираше и не ни пускаше нататък! Пуснахме си ръцете и започнахме да опипваме невидимото препятствие, споглеждайки се развълнувано. В мига, в който и тримата решихме да се отклоним встрани, за да видим дали и там има "стена", сякаш нещо се отвори в невидимата твърдина пред нас... Нямах време дори да помисля "портал!" - бяхме засмукани в неизвестна посока. Вихър! Страх! Всъщност, нямах време и за страх. Просто съзнанието ми отбеляза, че вече знам какво е да си понесен от вихър. Не помня колко време трая това - може да е било много, може и малко. В един момент усетих, че нещо ме подхвърля и паднах леко на гърба си. Вече можех да виждам! Приятелите ми също паднаха около мен. Бяхме се озовали на някакво съвсем непознато място. Беше ден!

- Я виж ти! Посетители! А добре ми дошли!

Този глас бе насочен към нас! Идваше от един особен на вид човек - изпосталял индиец с блестящи черни очи и неопределена възраст! С чалма! Облечен в бяло. И откъде знаеше езика ни?! С тези мисли започнах да се окопитвам и да оглеждам мястото, където вихърът ни бе изплюл. Намирахме се в някаква запустяла сграда, особена на вид. По онова време не разбирах много от архитектура, но индийският вид на приветстващия ни човек ми подсказа, че това може би беше някакъв запустял тамошен храм? Подсказа ми го големината на помещението и куполния таван...

- Къде сме? - попитах този с чалмата. Все още седяхме на пода.

- В моя Дом!

- Как попаднахме тук?

- Ха ха ха ха - индиецът започна да се смее неудържимо. Направо се давеше от смях.

Нищо друго не ни оставаше, освен да изчакаме да спре. И той спря.

- Не се чудете, попаднахте и това е! Повече не мога да ви кажа.

- Странно, говорите на нашия език, българин ли сте? - запита Младен.

Отново смях, този път по-кратък.

- Говоря и това е, повече не мога да ви кажа.

- Как можем да се измъкнем от тук и да се върнем там, откъдето дойдохме? - вече беше Мирослав.

Индиецът пак се посмя доволно дълго, после каза:

- Не знам, наистина. Моят дом се намира в джунглата. На стотици километри наоколо няма населени места. Затова така се радвам на посетители. Рядко успяват да стигнат до мен, макар много да искат...

- Ха хахахах - този път бях аз. Смеех се истерично, бях ужасно изплашена.

- Значи, - продължих, когато пристъпът ми горе-долу отшумя, - ние сме щастливци и късметлии, щом сме успели да стигнем до дома Ви, така ли?

- Късметлии сте и това е. Повече не мога да ви кажа.

- Има ли нещо, за което можете да говорите повече? - осмели се Мирослав.

- Ааа, да! Има! Всъщност, не аз. Змиите могат да ви кажат повече и дори - всичко!

Спогледахме се. Погледите ни говореха: "този е ку-ку! дайте да проверим дали наистина сме в джунгла, все пак!".

Направихме го. Наистина бяхме...

Върнахме се при куку-то индиец. Този път той бе застанал на средата на залата. Целият под зад него бе покрит със змии!

Заковахме на място, ужасени! Навън - непроходима и непозната джунгла. Вътре - луд, гарниран с неизброимо количество змии! Ами сега?!

Индиецът не ни остави да се чудим:

- Не се бойте! Нищо няма да ви сторят.

- Кой си ти? - попитах.

- Няма да ви кажа името си, - подсмихна се човекът. Дали не четеше мислите ни? Имах чувството, че по някакъв начин иронизираше името на нашето сдружение!

- Но все пак нещо ще ви издам - аз съм Змиегадателя, така ме наричат всички.

- Всички?

- Е, тези, които ме познават, разбира се! - индиецът пак избухна в смях.

- Аха, значи гадаеш със змии? Как? - включи се Младен.

- Всъщност, не точно гадая. Просто чета това, което змиите изписват с телата си. Могат да напишат верния отговор на абсолютно всеки въпрос. Пишат на санскрит.

Започна да ми става интересно. За първи път чувах за змии, които изписват думи с тела! Тогава не съзнавах, че някои въпроси и отговори не могат да бъдат формулирани с думи, нито пък, че те реално, може би, не са точно въпроси и отговори...

- Мога да ви кажа чрез тях всичко, което ви интересува. Можете да владеете света, получавайки това знание, можете всичко! Можете да разберете съдбата си, и всичките си съдби, и възможности...

- Така ли?! - въодушевих се аз. - Значи да питаме?! Още сега?!

- Сега! Не му мислете! Питайте! Вижте, змиите чакат!

Наистина, сякаш страшните кобри, сега вдигнати и с издути качулки, гледаха право към нас - те, както споменах, бяха заели половината от пода на залата. Сега по средата на тази половина бяха образували празен кръг.

- Ето, кръгът е готов! - посочи Змиегадателя. - Само питайте и няколко от тях ще започнат да изписват отговора с телата си в кръга!

Спогледахме се въодушевени! Колко им трябва на децата? Аз усилено мислех как да формулирам първия си въпрос, а Миро вече бе готов да издума...

- Не! Млъкнете! - почудих се на себе си в първия момент. Защо го казах? Бързо се сетих обаче - по някакъв неведом начин добих "знанието", че не трябваше да питаме нищо! Че това със сигурност щеше да бъде опасно, и най-вече - фатално.

- ??? - приятелите и индиецът ме гледаха въпросително.

- Послушайте ме, моля ви! Не питайте нищо!

- Глупости! - Змиегадателя се подхилкваше. - Суеверия някакви! Хората драпат да дойдат тук и да питат змиите, и толкова рядко успяват! А на вас ви е паднало от небето - или, хайде, от Градината - то пък е едно и също, нали Рай значи Градина, ама да не се отплесвам в излишни градино-теологии. На вас ви е паднало, а...

Неочакван и средно силен гръм прекъсна тирадата на Змиегадателя и пред нас се появи странната баба! Гледаше ни много ядосано...

- Калпазани такива! Защо влязохте в градината ми?! Как може?! - очите й святкаха парализиращо яростно.

Погледите ни бяха вперени в нея и не виждахме нищо друго.

- Какво разбраха? - сега питаше Змиегадателя, което някак малко ни освободи от неочакваната парализа. - Не ми казвай! Знам, че нищо! И без да питам змиите го знам! Виждам, че са нормални!

Индиецът мълчеше и гледаше засмяно. След това, с леко подигравателен тон, каза:

- Е крайно време беше да дойде и някой нормален от при тебе! Досега всички бяха готови луди! Та нямах никакъв шанс да ги подлудя с великите знания за вселената, ама ха! Май не беше добра идея да ме слагаш при босилека! Няма да е зле по някое време да ме прехвърлиш към невените, или монардата...

Видимо без да му обръща внимание, бабата отново се насочи към нас:

- Знаете ли какво, хулиганчета и идиотчета такива! Заслужавате да ви оставя и да се оправяте сами в тая джунгла! Да видим колко ще ви помогне Абсолютното Знание, ха ха! Защото наистина замалко да го получите! Големи царе се извъдихте, бе! Ще ми манават през босилека!

Чувствах се много неловко. Така би се чувствало всяко дете, хванато на местопрестъплението. Бабата продължаваше:

- Но макар и твърде глупави, вие явно сте мъдри глупаци. Това ви спаси! А и Босилека, Царското цвете. Сега ще ви върна по домовете ви и - забравете за случката! И да престанете да влизате в чужди дворове, без да са ви канили! В противен случай ще ви натопя и пред родителите ви, и пред властите! Ще ви се стъжни не на шега! Само смейте да разкажете на някого какво сте видели! Или да продължите да ме следите!

Въпреки крайно необичайната ситуация, каращата се старица и провала на нашия "вход", аз чувствах някаква неописуемо щастие. Как да не?! Колкото и да изглеждаше невероятно, щяхме да излезем сухи от водата.

И наистина, след още известна доза набиване на канчета, псувни, караници, заплахи и подигравки, бабата щракна с пръсти и всеки от нас се намери в стаята си, в собственото си легло... Беше нощ. Може би същата, през която осъществихме "входа". През отворения прозорец се стелеше аромата на рози, примесен с песента на нощните славеи.... Утре щях да разбера коя дата бе реално. Имаше и друго - преди да щракне с пръсти, бабата бе казала нещо важно, касаещо нас тримата, но така и не го запомних. Надявах се, че на сутринта ще съм го възстановила в паметта си.

Не бях. Младен и Миро също помнеха, че са забравили последните важни думи на странната, страшна баба. Така и не си ги спомнихме. Да помниш, че си забравил - все е нещо, ама...

След няколко месеца нашите се преместиха в друг град и аз изгубих следите на Мирослав, Младен и Бабата...

...

Седя на прохладна зелена тераса, гледаща към улицата. Пак е юни. Привечер. Никак не очаквах, че точно сега, в това градче, в което попаднах хем случайно, хем по работа, ще си припомня тази далечна моя детска случка. Все пак, оттогава са минали почти тридесет години. А прекият виновник за възраждането на спомена е една книга. Хвана ми окото, защото не очаквах, че хазяите биха имали точно такъв тип книги в библиотеката си. Взех я, отворих на случайна страница и ... зачетох за амазонките. Пишеше, че думата "йогин" е свързана с името Яга, или баба Яга, и че когато остареели, амазонките напускали своя град и тръгвали по света да обучават хората в "тайните науки". Тия бабички-амазонки били наричани "йогини". По-късно - баба Яга...

Просто нямаше как това неочаквано пояснение за баба Яга, йогините и амазонките да не ми припомни за „странната баба от малкото градче”. Тя, може би, беше наистина стигнала до нашето време представителка на този митичен народ!? Йогинка. Баба Яга... И споменът за случката се отприщи - детайлен и сякаш случващ се сега. Както се казва – спомени не съществуват, защото времето не е линейно. Кой знае?

Много емоции, много нещо! Захлопвам най-сетне книгата и ставам да погледна навън, преди съвсем да се е стъмнило. По навик първо хвърлям поглед към небето и погледът ми се заковава там! Няма що, Вселената си прави майтап с мен! Там няколко облачета са изписали четливо М М М. ...

”А така! – мисля си. – Сега как да разбера какво е това? Дали препратка към нашето сдружение, или визуална алюзия за Тримата Магове? Дали да не прочета отново за Тримата Влъхви? Май в тая луда книга пише и за тях – като че ли ги мернах в съдържанието...”

На улицата се виждат няколко деца - всичките вторачени в мобилните си телефони - явно играят игри... Има и още някой. Една бабичка. Върви. Децата не я забелязват, може би заради телефоните. Вглеждам се. Познат силует...

Ами това е Тя!

...

28.05.2013г. Аеиа

Добави в Svejo