Езикът на Бога

Аз и двама колеги уфолози пътувахме към едно планинско село, известно с НЛО-активността си. Имахме уговорка с кмета, надявахме се той да ни даде по-обстойна информация за наблюдаваните явления и да ни улесни в изследванията, които бяхме планирали. Щяхме да направим палатков лагер в подножието на невисоката планина, малко извън селцето, и да останем там около седмица.

- С нищо не мога да ви помогна. - Усмихна се кметът при срещата. - И ние не знаем какви са тия извънземни (подигравателна усмивка). Накрая на селото живее една жена, повечето я смятат за вещица и мислят, че тия летящи чинии са свързани с нея.

Кметът започна да се смее по-активно. Личеше му, че не се интересува нито от НЛО, нито от вещици. Виждаше се, че и нас ни възприема малко или повече като поредните хаховци без работа, които гонят Михаля по забравените от бога места. Може би беше прав...

Помолих го да ни покаже къде живее "вещицата", може би тя щеше да ни насочи по-добре.

- Опитайте, но се съмнявам на влезете в контакт, тя не контактува с никой от селото. А и не знам да има контакти и с други. Знаете ли, дошла е, когато аз не съм бил още роден, а вече съм на шейсет. Няма документи, няма нищо. Но опитайте! - кметът пак се подсмихваше.

Благодарихме на кмета, взехме си довиждане и се качихме в джипа - насочихме се извън селото, в подножието на планинските хълмове, където намерихме удобно за наблюдения място и там направихме бивака. Колегите ми решиха, че няма смисъл да се занимаваме с ексцентрични бабички, и отказаха да се видят с "вещицата". Затова аз тръгнах сама към нея - не можех да изпусна такова явление, поднесено на тепсия. Не всеки ден можеш да видиш вещица без документи, която и преди шестдесет години е била същата, каквато е сега.

Вече виждах отдалечената къща - наглед най-обикновена, неголяма, на два етажа, видимо стара, макар и поддържана. Обикновена ограда, прогледна, малко по-ниска от човешки бой ограждаше сравнително голям двор. Наоколо се ширеха подпланински поляни, обширни и все още яркозелени - цвят, подходящ повече за края на април и началото на май, и приятно изненадващ в края на юни, в който бяхме в момента. На ливадата, сравнително далече, се виждаха да пасат два коня и една крава - плюсът на това да живееш на края на селото - пашата за стоката е осигурена за цяло лято, без да се налага да водиш животните до нея.

С приближаването ми към къщата, ходех пеша, отвътре до оградата се появиха два огромни рошави песа, единият бял, другият черен, и, както си му е редът, залаяха по мене. Явно нямаше да мога да приближа току-така до портичката - кучетата имаха страховит вид и можеха да си проврат главите между железните пръчки, което предполагаше пряк контакт с тях, който всеки нормален човек бе се стремил да избегне. Трябваше да се надявам стопанката да се покаже, чула кучешкия лай.

Не чаках дълго - на портата се появи огромна жена, висока поне два метра, яка и кокалеста, леко мургава, завързала черната си коса с жълтеникава кърпа, досущ като пиратите от приключенските книжкки - липсваше й само черната препаска за едното око. Беше облечена в тъмносиня, стандартна работна престилка, леко зацапана, и обута с огромни, мръсни галоши.

Жената ме стрелна набързо с поглед - черните й очи, първоначално някак завоалирани, скоростно светнаха в крайно неодобрение и донякъде - досада. Поне така ми се стори, може и да съм си въобразявала, защото, когато си изнервен и очакваш кой знае какво, често виждаш несъществуващи неща, особено в обекта, омагьосал очакванията ти. Най-малкото, видно бе, че работи нещо из двора и аз я бях прекъснала

- Какво искаш? - силен, чист, леко кънтящ глас. Все пак, трябваше да заглуши лая на песовете, които не млъкваха.

- Добър ден! - опитах се да се усмихна, но някак не се получи съвсем добре, жената продължаваше да гледа неодобрително. - Може ли да поговорим, Вие ще кажете кога Ви е удобно. Аз изследвам летящи чинии...

- Млък, бе! - жената най-сетне укроти песовете, те млъкнаха, но продължиха да стоят от двете й страни, вперили поглед в мен. - Ааа, ти да не си от енелджиите? Кметът ли те прати? Нямам какво да ти кажа! Тоя идиот защо все ми праща ненормалници!? Няма-няма и току ми цъфне някой хахо!

Жената говореше съвсем обикновено, в говора й нямаше и следа от диалекта на селото.

Чудех се дали да продължа да й обяснявам - виждаше се, че не е добре настроена и никак не даваше признаци, че мисли да се настройва. Точно исках да кажа: "няма нищо, извинете за безпокойството, довиждане.", когато жената най-ненадейно викна:

- Айде влизай! Така и така си тук, ще ме изчакаш да приключа с кочината!

- Кучетата...

- Нищо няма да ти направят!

Стараейки се да прикрия страха си, влязох в двора. Едва се държах на краката си - кучетата си бяха страшни. Стояха неотклонно на около метър от мен и наистина нищо не ми направиха, просто ме гледаха. Пред къщата имаше маса с пейки около нея, жената ми посочи да седна там, а тя отиде малко по-навътре в двора. От мястото си я виждах - ринеше кочината и хвърляше изринатото с една огромна лопата в трап, явно сложен за тази цел там. Поседях и отидох при нея.

- И се справяте сама с цялото това стопанство?!

- Абе, аз като много ли ти се виждам?! - жената се подпря подигравателно на лопатата.

- Нее, учтивост, навик... де да знам...

- Знам, бе! Тука, в кочината, не ми се слушат учтивости! - и като видя, че посървам, се захили и продължи. - Разбирам, дааа, знам за учтивостта, не е лошо нещо, ама няма нужда, с това не можеш да ми повлияеш никак!

- Ама аз не искам да Ви... да ти повлиявам...

- Да де! Знам! какво искаш? да ми помогнеш в риенето? айде, еейй там, под навеса има лопати, взимай и почвай!

Тръгнах като под хипноза натам, но жената ме спря, надавайки пронизителен, кънтящ смях.

- Сега пък защо се смееш?

- Не за лопатата! Смешно ми е, че питаш как така се справям сама! Глупави хора! Човек никога не е сам. Ей сега приключвам, изчакай ме на пейката!

Отидох и седнах на пейката, кучетата неотклонно ме следваха, към тях се бяха присъединили и пет котки - седнаха наоколо, сякаш и те чакаха да дойде стопанката. Изведнъж усетих, че ми призлява. Особено усещане. Едно силно разтрисане. Ха! Много подобно на усещането, което имах преди много години. Бях спряла цигарите от седмица, и изведнъж ме разтресе. Трябваше да мине много време, докато разбера, че това е така нареченото тресене. Бях вдигнала висока температура - над 39 градуса. Тресе ме няколко часа и после изведнъж спря. Впоследствие разбрах, че това е било вид абстинентен синдром - получавал се понякога при спиране на тютюна. Но сега нямаше от какво да имам такива усещания. Треската продължаваше. Животните започнаха да се въртят неспокойно и да издават тихи звуци. Не можех да се овладея, продължаваше да ме тресе, гледката около мен се замъгли. В мъгла видях как жената се втурва към мен, пита нещо от сорта на: "зле ли ти е?", после каза:

- Ееейй, много висока температура, чакай!

И усетих, като в неприятен сън, че ме подкрепя, водейки ме към къщата. Влязохме в стая и ме сложи на легло. След това съвсем загубих така наречената "връзка с реалността".

Бях се прикачила към друг вид връзка, и друга реалност. Наоколо бушуваха океани, аз стоях на една малка скала насред тях, вълните се опитваха да ме погълнат, но все не успяваха. По едно време в полумрака над мен долетя жената.

- Ще те измъкна оттук. Можеш и сама да се измъкнеш, знаеш, човек никога не е сам.

- Измъкни ме! Страшно е! Сега съм сама, освен тебе и океана не виждам никой наоколо!

- Не знаеш правилния език, затова и не виждаш!

- Ооохх, сега не ми е до нравоучения - или ще ме измъкваш, или се махай!

- Добреее! Послушай обаче малко, пък после си прецени. Както новороденото се учи на езика на родителя, и той в началото не може да му разбере всичко, даже почти не го разбира, така и човек се учи на езика на Бог. Научи ли го, Бог започва да го разбира и изпълнява всичките му желания.

- Глупости! От какъв зор ще изпълнява желания на сульо и пульо?!

- На това засега няма да ти отговарям, ако искаш, можеш да пробваш, аз ще съм преводач, поискай нещо!

Така и така се крепях на косъм, реших да играя нейната игра. Поисках да бъда "всичко". Станах всичко - минах през неописуеми усещания, такива, каквито няма в материално-духовните селения, за които няма думи и начини да бъдат обяснени, илюстрирани, описани, разказани. Минах едновременно и през материални, духовни, ангелски, демонски, животински, звездни, енергийни, антиматериални, кваркови, неутринни, квазарни, гравитационни, ядрени и всякакви състояния. Формите се меняха постоянно и постоянно стояха неизменни. Междувременно, макар време да нямаше, се чудех как така не полудявам. По едно време извиках:

- Върни ме на скалата! Сред океана! В моята си форма!

Жената се изхили, и преведе. Чух думите-недуми, или не - видях ги. Не - и виждане не беше! Възприемах този "език на Бога" с всичките си сетива, и с много други, за които не подозирах, че съществуват и за които знаех, че ще ги забравя моментално, щом се върна в старата реалност...

...

- Гледам, по-добре си!

Лежах на типично старо селско легло, постлано със старо одеяло. Наоколо - типична, малка селска стая. Жената ме гледаше, не можех да разбера - дали подигравателно, дали съчувствено, дали друго.

- Айде да отидем на двора, че голямо отклонение стана!

Усетих, съвсем осезаемо, още докато излизахме - жената знаеше много добре какво съм сънувала покрай тази моя, съвсем неочаквана треска.

Седнахме на пейките около масата. Отново заобиколени от кучета и котки.

- Е, учи ли ти се?

- Да, но засега - не...

- Добре! Успех в изследването на НЛО! - жената ме изпровождаше до портата.

- Благодаря Ви, ... Ти! Все някога може да се върна? Може ли?

- Може!

...

- Как е бабата? - питаше колегата ми, когато се върнах в базата-бивак. - Ще ни бъде ли от полза по някакъв начин?

- Ами! Поредната луда бабиера! В нищо не може да ни помогне. Кметът май ни взе за мезе - луда баба, ни приема, ни предава...

...

04.01.2013г. Аеиа

Добави в Svejo