Ервин Шрьодингер "Разум и Материя" - откъс

Всъщност, ако повече хора прочетат книгите на Ервин Шрьодингер, може би ще разберат, че всичко това, което ни говорят и пишат новите "гурута", жреците на Ню Ейдж и прочие "модни" течения, са всъщност неща, казани отдавна от учени, с ранга на Ервин Шрьодингер. Разбира се, и т.нар. съвременна наука си трае за тези работи, изкарвайки ги "пара-" или "псевдонаучни", избягвайки удобно факта, че за "РАЗУМ", "СВЕТЛИНА", "СВЕТЛИННИ СЪЩЕСТВА" и подобни неща не бълнуват някакви полуграмотни мошеници, а истински, световно признати учени. Но, така е! Както казва Робърт Антон Уилсън - има много описани срещи на НЛО и "Извънземни" с признати учени. За това пресата и "общото осведомяване" си траят много обиграно! Позволяват си да съобщават за такива срещи единствено, ако са се случили на пътни полицаи и зарзаватчии - народът някак по различному приема този еднотипен факт. Ха! В "народните" представи има голяма разлика, дали пресата ще съобщи за сериозен учен, срещнал извънземни, или за зарзаватчия с подобно преживяване. Така да е! Всеки може да си направи някакъв извод.

Следва мой превод на една глава от книгата на Ервин Шрьодингер

"РАЗУМ И МАТЕРИЯ"

Глава 4

Аритметичен парадокс

Единственост на разума

.

Причината за това, че нашето усещащо, възприемащо и мислещо его не се среща никъде в нашата научна картина на света, се формулира лесно с осем думи: защото самото то се явява картина на света. То е идентично на цялото и затова не може да се съдържа в него като негова част. Но, разбира се, тук се натъкваме на аритметичен парадокс; съществува, очевидно, голямо количество от съзнателни его, а в същото време светът е само един. Това следва от това, по какъв начин светът-концепция възпроизвежда сам себе си. Няколко области на „личното” съзнание частично се припокриват. Общият участък, в който се наблюдава припокритие на всичките области, се явява постройката на „реалния, окръжаващ ни свят”. Но при всичко това, остава едно неприятно чувство, пораждащо въпроси от вида на: наистина ли моят свят е същият като твоя? Съществува ли единствен реален свят, различен от картините, интроецирани по пътя на възприятието във всеки от нас? И, ако е така, то приличат ли тези картини на реалния свят, или последният, светът „в себе си”, силно се отличава от възприеманото от нас?

Това са остроумни и, според мен, способни лесно да създадат бъркотия въпроси. За тях няма адекватни отговори. Всички те се явяват антиномии (или водят обратно към себе си), източникът на които – е това, което аз наричам аритметичен парадокс; множество от съзнателни его, от ментални опити, от които е измислен един свят. Разрешението на този числов парадокс би приключило с всичките въпроси от гореупоменатия тип и - трябва да се мисли - би ги лишило от смисъл.

Има два пътя на разрешаване на този числов парадокс, всеки от които се явява достатъчно безумен, от гледната точка на съвременната научна мисъл (основана на древногръцката мисъл и затова изцяло „западна”). Един от тях – множествеността на света в плашещото учение на Лайбниц за монадите: всяко монада се явява отделен свят, като при това няма никаква връзка между тези светове; монадата „няма прозорци”, тя е „лишена от правото на кореспонденция”. Това, че монадите, все пак, взаимодействат една с друга, се нарича „предустановена хармония”. Предполагам, че това учение би се оказало привлекателно за малцина, без да говоря за това, то да бъде разглеждано в качество на средство за смекчаване на числовата антиномия.

Съществува, очевидно, само една алтернатива, а именно: обединение на разумите или на съзнанията. Тяхната множественост е привидна, а реално съществува само един разум. Такова учение е изложено в Упанишадите. И не само в Упанишадите. Мистичният опит на единение с Бога обичайно води след себе си до подобно отношение, ако не му се противопоставят вкоренили се предразсъдъци; а това значи, че на запад това е по-малко приемливо, отколкото на изток. Разрешете, в качеството на пример не от Упанишадите, да цитирам мистика от 13 мек, ислямиста-перс Азис Насафи. Привеждам текста от работата на Фриц Майер, в превод на немски език:

„При смъртта на което и да е живо същество духът се връща в духовния свят, тялото – във физическия. В това отношение, така или иначе, на изменения е подложено само тялото. Духовният свят се явява един дух, който, като източник на светлина, някак си стои зад физическия свят и, когато се ражда каквото и да е същество, свети през него (физическия свят), както през прозорец. В зависимост от вида и размера на прозореца, в света попада повече или по-малко светлина. Самата светлина при това остава непроменена.”

Преди десет години Олдъс Хъксли публикува ценна книга, озаглавена The Perennial Philosophy, която се явява антология на мистиката, обхващаща най-различни периоди и най-различни народи. Отваряйки на която и да е страница, ще намерите множество красиви изказвания, приличащи си едно с друго. Поразява вълшебната съгласуваност между хора от различни раси, различни религии, не знаещи изобщо за съществуването един на друг, разделени от векове и хилядолетия, и от най-големите разстояния, които съществуват на земното кълбо.

Все пак, трябва да се отбележи, че за западната мисъл това учение е малко привлекателно, неприятно на вкус, то е получило облик на ненаучно-фантастично. Да, това е така, защото нашата наука – гръцката наука – е основана на обективация, посредством която тя е и отрязала от себе си пътя към адекватното разбиране на Субекта на Познание, на разума. И аз съм убеден, че това именно е тази точка, в която нашият, сега съществуващ начин на мислене, се нуждае от корекция, може би, по пътя на преливане на кръв от източната мисъл. Това няма да бъде лесно, и трябва да се опасяваме от груби грешки – преливането на кръв винаги изисква много внимание и вземане на предохранителни мерки, тъй като е възможно да се образуват тромби. Не би ни се искало да загубим достигнатата от нашата мисъл логическа точност, аналог на която не съществува никъде, в нито една епоха.

И все пак, можем да приведем един аргумент в полза на мистичното учение за „идентичността” на всички разуми един с друг и с висшия разум – в противовес на плашещата монадология на Лайбниц. Учението за „идентичността” може да утвърждава, че решаващият аргумент в негова полза се явява този емпиричен факт, че съзнанието никога не се усеща в множествено число, а само в единствено. Не само че никой от нас никога не се е срещал с повече от едно съзнание; а и отсъства косвено свидетелство на това, че то въобще някога е имало място. Ако аз кажа, че един и същи разум не може да има повече от едно съзнание, това ще се окаже откровена тавтология – ние изобщо не сме способни да си представим противоположното.

И все пак, съществуват случаи или ситуации, в които ние бихме могли да очакваме и даже да изискваме появата на това непредставимо нещо, ако то изобщо може да съществува. Този момент искам да обсъдя по-подробно и да го подкрепя с цитати от книгата на сър Чарлз Шерингтън, човек с най-висш гений и в същото време (рядък случай!) здравомислещ учен. Доколкото мога да съдя, той не е клонял към философията на Упанишадите. Целта на долуописаното обсъждане се явява опит да направя някакъв принос в разчистването на пътя към асимилация в бъдещето на учението за идентичността с нашия научен поглед над света, без да жертвам трезвостта и логическата точност.

Но аз говорих и за това, че ние не можем дори да си представим множественост на съзнанието в един разум. Тези думи са напълно произносими, но те не описват мислим опит. Даже в патологичните случаи на „раздвоение на личността” две личности поредно се сменят една с друга, но никога не излизат заедно на сцената; впрочем, това е и характерна особеност, покрай всичко друго, те нищо не знаят един за друг.

Когато в кукления спектакъл на нашите съновидения ние държим в ръцете си конците на множество актьори, управлявайки техните движения и реч, ние съзнаваме, че това е така. Само един от тях се явявам аз – този, който вижда съня. В него аз говоря и действам непосредствено, и при това аз, възможно е, с нетърпение очаквам отговора от другото лице, ще изпълни ли той моята срочна молба или не. Това, че аз, изобщо, бих могъл да го заставя да прави и говори всичко, което е угодно на моята душа, не се осъзнава – но всъщност това не е съвсем така. Защото в подобен сън „другият”, ще се осмеля да предположа, се явява основно като изображение на някакво сериозно препятствие, което ми пречи наяве и над което аз нямам власт. Странното състояние на нещата, описано тук, се явява, напълно очевидно, причина за това, че хората от древността са вярвали твърдо, че влизат в контакт с хора, живи или мъртви, или, възможно, с богове или герои, които виждат на сън. Това е упорит предразсъдък. На границата на 6 в. Пр. Хр. Хераклит Ефески застанал твърдо срещу него с яснота, която се среща рядко в неговите, на места доста мъгляви, фрагменти. Но Лукреций Кар, считащ себе си за протагонист на просветената мисъл, така и не се разделил с този предразсъдък, макар че вече живеел в 1 век. Пр. Хр. В наши дни такъв предразсъдък е рядкост, но се съмнявам да е изживян напълно.

Сега разрешете да се обърна към нещо съвършено различно. Аз намирам за напълно невъзможно да формулирам мисъл за това, по какъв начин, например, моят собствен съзнателен разум (който ми изглежда един) може да възникне в резултат на интеграцията на съзнанията на клетките (или на някои от тях), от които се състои моето тяло, или по какъв начин във всеки момент от моя живот моят разум се явява, така да се каже, техен равнодействащ. Може да се помисли, че такова „сдружение на клетки”, каквото се явява всеки от нас, би могло да бъде възможност par excellence за разума да прояви своята множественост, ако той въобще е способен на такова нещо. Думата „сдружение” или „държава от клетки” (Zellstaat) днес вече не се счита за метафора. Да чуем това, което казва Шерингтън:

„Твърдението, че всяка от клетките, които ни съставят, се явява индивидуален егоцентричен живот – не е просто изречение. Не е просто удобен начин на описание. Клетката, като компонент на тялото – не е само визуално ограничен модул – това е отделен живот, съсредоточен върху себе си. Тя живее собствен живот. Клетката – това е отделен живот, и нашият живот, който, на свой ред, се явява отделен живот, се състои изцяло от животи-клетки.”

И този разказ може да бъде продължен, задълбавайки се в подробностите и конкретизирайки. И патологията на мозъка, и физиологичните изследвания на чувственото възприятие недвусмислено свидетелстват в полза на регионалното разделение на сензориума на области, чиято далеко стигаща независимост е удивителна, доколкото ни позволява да очакваме, че тези области са свързани с областите на разума; но това не е така. Подчертано характерният пример изглежда по следния начин. Ако погледнем отдалечен пейзаж първоначално с двете си очи, след това само с дясното, закривайки лявото, след това – обратно – ние няма да видим съществена разлика. Във всичките три случая психическото зрително пространство е едно и също. Това, разбира се, може да бъде предизвикано напълно от факта, че от съответстващите нервни окончания на ретината стимулът се предава на един и същи център, разположен в мозъка, където „се произвежда възприятието” – по същия начин, както в дома ми копчетата, разположени до входната врата и в спалнята на жена ми, карат да звъни един и същ звънец над вратата на кухнята. Това е най-простото обяснение, но то е неправилно.

Шерингтън ни разказва за много интересни експерименти по определяне на праговата честота на трептенето. Ще се постарая максимално кратко да изложа същността на въпроса. Представете си миниатюрен фар, поставен в лаборатория и излъчващ 40, 60, 80 или 100 светвания секунда. С увеличаването на честотата на светванията, трептенето ПРОПАДА на определена честота, зависеща от условията на експеримента; при това наблюдателят, който гледа с две очи по обичайния си начин, ще види непрекъсната светлина. Да допуснем, че в дадените условия праговата честота е 60 светвания в секунда. Във втори експеримент използваме специално приспособление, пропускащо във всяко око всяко второ светване така, че всяко око поотделно да вижда 30 светвания в секунда. Ако възбужденията се провеждаха в един и същ физиологичен център, то не би трябвало да има никаква разлика: ако аз натискам копчето при входната си врата, да кажем, на всеки две секунди, а жена ми прави същото в спалнята, но не едновременно с мен, звънецът в кухнята ще звъни всяка секунда, сякаш един от нас натиска своето копче всяка секунда или сякаш ние правим едно и също, но синхронно. Така или иначе, във втория експеримент нещата не стоят така. 30 светвания, възприемани от дясното око плюс 30 светвания, възприемани от лявото, са много далече от това, че да се отстрани усещането за трептене; за целта е нужна честота, два пъти по-голяма, а именно: 60 светвания за дясното око и 60 за лявото, ако и двете очи са отворени. Разрешете да приведа главния извод, формулиран от самия Шерингтън:

„Двата отчета обединяват не пространствените съединения на церебралния механизъм... Сякаш образите, възприемани от дясното и лявото очи, се наблюдават, всеки един от тях, от два наблюдателя, чиито разуми са обединени. Като че ли възприятията на дясното и лявото очи се обработват поотделно, а после се обединяват психически... Сякаш всяко око има собствен сензориум на съществено достойнство, в който менталните процеси, основани в това око, са се развили до равнище на пълно усещане. Физиологически това би съответствало на визуален субмозък. Тези субмозъци биха били два: един за дясното око, и втори – за лявото. По-скоро едновременността на действието, отколкото структурното обединение, обезпечава тяхното ментално сътрудничество.”

После следват съображения от много общ характер, от които отново ще приведа най-характерните фрагменти:

„Съществуват ли, по този начин, квазинезависими субмозъци, основани на няколко модалности на чувството? В главния мозък старите „пет” чувства, вместо да се сплитат едно в друго в неразплитаща се плетеница и след това нещата да се объркват още повече от механизма на по-високия порядък, се оказват лесно намираеми, всяко в своята сфера. В каква степен разумът представлява сам по себе си колекция от квазинезависими възприемащи разуми, интегрирани психически в голяма степен от едновременното проявление на възприятията? ... Когато става дума за „разума”, нервната система не се интегрира по пътя на централизацията около догматичната клетка. Вместо това тя изработва многомилионна демокрация, всяка единица на която се явява клетката..., конкретният живот, състоящ се от субживоти, разкрива, макар и в интегрален вид, своята адитивна природа и обявява себе си за събрание от мънички средоточия на живота, действащи съвместно... Но когато ние се обръщаме към разума, всъщност няма такова нещо. Една нервна клетка не е миниатюрен мозък. Клетъчният строеж на тялото не е задължително да е намек за подобен строеж и на „разума”. Една-единствена догматична мозъчна клетка не би могла да придаде на менталната реакция по-обединен и не-атомичен характер, от характера, който й придава гъстозаселеното платно от мозъчни клетки на кората. Видно, материята и енергията имат гранулирана структура, както и „живота”, но не и разума.”

Цитирах ви откъсите, които ме впечатлиха най-много. Шерингтън, с неговото превъзходно познаване на това, които фактически се случва в живото тяло, се сблъсква с парадокса, който, като човек прям и интелектуално искрен, той не се опитва да скрие или някак да обясни (както биха постъпили много други), и той разкрива това практически в груба форма, прекрасно разбирайки, че това е единственият начин за ускоряване на решението на тази научна или философска задача, а замазването с „красиви” фрази затормозява този процес и прави антиномията вечна (не завинаги, но дотогава, докато някой не намери лъжата). Парадоксът на Шерингтън се явява също така аритметичен, числов парадокс, и, доколкото разбирам, той е силно свързан с това, на което аз дадох такова име по-рано в тази глава, макар че той по никакъв начин не е идентичен с него. Предишният парадокс се заключава в това, че от многото разуми изкристализира един свят. Парадоксът на Шерингтън се заключава в това, че един разум, състоящ се като че ли от множество животи-клетки или, казано по друг начин, от многочислени субмозъци, всеки от които обладава такова съществено достойнство, и принадлежащи на себе си, че ние чувстваме подбуждение да свържем с тях субразума. При това на нас ни е известно, че субразумът се явява ужасно чудовище, по същия начин, както и множествения разум – нямащ аналог в опита на когото и да било и съвършено непредставим.

Смея да твърдя, че двата парадокса ще бъдат разрешени (не претендирам за тяхното разрешаване тук и сега) по пътя на асимилацията на източното учение за идентичността в нашето западно научно здание. По своята природа разумът се явява singularе tantum. Следва да се поясни: пълното количество разуми е равно на единица. Ще се осмеля да го нарека неразрушим, доколкото той няма отделно разписание, а именно: разумът винаги е сега. За разума не съществува нито „преди”, нито „след”. Съществува само сега, включващо спомени и очаквания. И признавам, че нашият език не е способен да изрази това, също така признавам, за всеки случай, ако някому се прище да утвърди това, че сега аз говоря на религиозен език, не на научен – впрочем, без да противопоставям религията на науката, а подкрепяйки я с факти, които се изясниха в процеса на безпристрастно научно изследване.

Шерингтън твърди: „Човешкият разум е нов продукт на нашата планета.”

Естествено, аз съм съгласен. Ако трябва да хвърля първото слово (човешко), аз не бих се съгласил. Това вече го обсъждахме по-рано, в първа глава. Странно би било, ако не и смешно, да предполагаме, че размишляващият, съзнателен разум, който в самота отразява създаването на света, се е появил в някакъв момент в процеса на това „създаване”, че се е появил случайно, във връзка с много специфичното биологично устройство, което, само по себе си, съвършено очевидно, изпълнява задачата за съдействие на определени форми на живот във връзка с тяхното самоопазване, способствайки по такъв начин тяхната защита и разпространение: форми на живот, които са се появили по-късно и които са предшествали много други, съхраняващи себе си, без помощта на това устройство (мозъка). Само неголяма част от тях (ако пресметнем видовете) се е заела с „придобиване на мозък”. А преди това, как е станало то, уместен ли е този спектакъл за пуста зала? Не, можем ли да определим дори и по такъв начин свят, който въобще не е съзерцаван от никого?! Когато един археолог реконструира отдавна несъществуващ град или култура, него го интересува живота в миналото, действията, усещанията, мислите, чувствата, човешката радост и болка, съществуващи в това време. Но свят, съществуващ в продължение на много милиони години, но за който не знае, не размишлява нито един разум – представлява ли този свят нещо сам по себе си? Съществувал ли е той? Но няма да забравяме и следното: да говориш (което и направихме), че „създаването на света се отразява в съзнателния разум” – това не е нещо по-различно от прилепващо клише, фраза, метафора. Светът се дава не няколко пъти, а само веднъж. Нищо не се отразява. Оригиналът и изображението са идентични. Светът, разпрострян във времето и пространството, не е нещо по-различно от наша представа/идея (Vorstellung). Опитът не ни дава и най-малък намек за това, че светът би могъл да бъде и още нещо – за което добре е знаел Бъркли.

Но романтиката на света, който е съществувал по протежение на много милиони години до тогава, напълно възможно, е произвела мозъка, чийто поглед, обърнат към себе си, има почти трагични последствия, което аз отново искам да илюстрирам с думите на Шерингтън:

„Енергетическата вселена, както ни казват, стига до състояние на опустяване. Тя се приближава фатално към равновесното си състояние, което ще бъде краят – равновесие, в което животът не може да съществува. При все това, животът се развива безспирно. Нашата планета в своето обкръжение го е развивала и продължава да го развива. Заедно с това еволюира и мозъкът. Ако разумът не се явява енергетична система, как ще му повлияе угасването на вселената? Ще може ли той да оцелее? Доколкото ни е известно в настояще време, крайният разум винаги е свързан с функционираща енергетична система. Когато енергетичната система престане да функционира, какво ще стане с нейния разум? Ще позволи ли вселената, разработваща и продължаваща да разработва крайния разум, той да загине?”

Подобни съображения огорчават в някакъв смисъл. Любопитната двойна роля, която е придобил съзнателният разум, смущава. От една страна, целият световен процес протича на сцената, при това на единствената, или на кораба, или в контейнера, вътре в който е заключено всичко, а отвън няма нищо. От друга страна, създава се впечатление, може би и лъжливо, че в цялата тази световна суета съзнателният разум е свързан с определен особен орган (мозъка), който, бидейки, несъмнено, най-интересното устройство в света на животните и растенията, все пак не се явява уникален, не се явява sui generis; все пак, както и много други, той, в крайна сметка, служи за поддържането на живота на своя владетел, и именно на тази цел той е задължен за своето проявление в процеса на образуването на видовете по пътя на естествения отбор.

Понякога художникът включва в картината си (а поетът – в поемата) един не претендиращ за много, второстепенен герой, олицетворяващ автора. Така авторът на Одисея, както ми се струва, е имал предвид себе си, описвайки слепия бард, пеещ в залата на феаките за битките при Троя и трогващ до сълзи тези, които го виждат. По подобен начин, в песента за Нибелунгите се срещаме с поета (когато Нибелунгите пресичат австрийските земи), който, предполагаемо, се явява автор на всичките епически поеми. В картината на Дюрер „Вси Светии” са изобразени два кръга от молещи се вярващи, в центъра е Троицата, високо в небесата, кръг на блажени отгоре и кръг от хора на земята. Сред последните – крале, императори, папи, и, ако не се лъжа, изображение на самия художник, представящо скромна странична фигура, която със същия успех можеше и да отсъства.

Това за мен представлява най-доброто сравнение на смущаващата двойна роля на разума. От една страна, разумът – това е художникът, нарисувал цялата картина от начало до край; и завършената си работа той се явява несъществен аксесоар, който може да отсъства напълно, без ущърб на производимия ефект.

Отхвърляйки метафорите, ние сме длъжни да кажем, че сме се срещнали с една от типичните антиномии, предизвикани от това, че, докато не сме успели в разработката на достатъчно разбрираем светоглед, без от него да бъде премахван нашия собствен разум, (производителя на тази картина на света), то в резултат на това в нея няма да остане място за разума. Опита за силовото му внедряване се обръща в абсурд.

По-рано аз вече коментирах този факт, че по същата тази причина в картината на физическия свят отсъстват всички чувствени качества, съставляващи Субекта на Познанието. Модел безцветен, беззвучен и неосезаем. По такъв начин и по силата на същата тази причина на света на науката не достига, или, ако ви е угодно, той е лишен от всичко това, което има значение само във връзка със съзнателно размишляващите, възприемащи и чувстващи субекти. На първо място имам пред вид етическите и естетическите ценности, различните ценности от какъвто и да е вид, всичко, което има отношение към това значение и сфера на цялото проявление. Всичко това не просто отсъства, а не може да бъде, от чисто научна гледна точка, поставено органично. Ако се опитаме да го наложим чисто механично, както дете поставя цвета на контурните рисунки в книжките за оцветяване, нищо няма да излезе. Пък и всичко, което е предназначено за влизане в такъв модел на света, волю-неволя приема форма на научно потвърждение на фактите. И, като такова, става невярно.

Животът е ценен сам по себе си. „Почитайте живота!”, - така Алберт Швайцер е формулирал фундаменталната заповед на етиката. Природата се отнася непочтително към живота. Природата се отнася към живота така, сякаш той е най-малко ценното нещо на света. Тиражиран в милиони екземпляри, той в голямата си част се унищожава бързо или става плячка на друг живот. Точно това е мастер-методът на възпроизводство на все нови и нови форми на живот. „Не причинявай страдания, не причинявай болка!” – тази заповед е непозната за Природата. Нейните творения живеят, измъчвайки се едно друго в извечна борба.

„Добро и лошо не съществуват, мисленето ги прави такива”. Нито едно природно събитие не се явява добро или лошо, нито красиво или уродлива. Ценностите отсъстват, и, което е забележително, отсъстват значението и целта. Природата не действа, съобразно поставени цели. Ако в немски език говорим за целенасочена (zweckmassig ) адаптация на организма към окръжаващата среда, ние си даваме сметка, че това е просто удобен начин на изразяване. Ако разберем това буквално, ще направим грешка. Ние грешим в рамките на нашата картина на света. В нея съществува само една причинна връзка.

Най-тягостно е абсолютното мълчание на всичките наши научни изследвания, насочени към разрешаване на въпросите, относно значението и областта на цялото проявление. Колкото по-внимателно го наблюдаваме, толкова по-глупаво и безцелно ни се представя то. Представлението наоколо, очевидно, придобива значение, единствено във връзка с наблюдаващия го разум. Но това, което ни говори науката в това отношение, е чиста проба абсурд: сякаш разумът е бил произведен от това самото проявление, което той сега наблюдава и което ще загине заедно с него, когато в края на краищата Слънцето изстине и Земята се превърне в пустиня от сняг и лед.

Разрешете да кажа няколко думи за прочутия атеизъм на науката, който, разбира се, идва под същото заглавие. Науката отново и отново я упрекват в атеизъм, но без никакви основания. Никакъв личен бог не може да бъде част от модела на света, който е станал достъпен, само с цел да изземе от него всичко лично. Известно е, че опитът на общението с Бог – е такова реално явление, както и непосредственото чувствено възприятие или усещането на собствената индивидуалност. Подобно на тях, за него няма място в пространствено-времевата картина. Аз не намирам Бог където и да е в пространството и времето – така казва честният натуралист. И поради това той получава обвинения от този, в чийто катехизис е записано: Бог е дух.

...

превод: Соня Петрова Аеиа

Добави в Svejo