...
Електрифицирано-автоматизираните порти на Дома за увредени деца хлопнаха зад БМВ-то, водено от Шашмалонов, и отец Добромир, без да си дава зор да паркира на установеното за целта място, спря пред главния вход, изкачи стъпалата и влезе в сградата. Насочи се към първия етаж и тичайки връхлетя в една от стаите – всяко дете си имаше самостоятелна стая. На вратата на тази, в която влезе Шашмалонов, пишеше „Добре дошли при Домeника”.
Там, на една инвалидна количка, седеше страховито момиче. Това бе Доменика – понастоящем дванадесетгодишна, заболяла като съвсем малка от детски паралич. Може би, ако бе здрава, щеше да бъде хубавица, но сега болестта я бе променила и красивото иначе момиче приличаше на ужасяваща вещица от приказките. Дълга, разрошена и права кестенява коса. Слабо, обезформено тяло. Стичащи се лиги от единия край на леко изкривената уста. През определен интервал имаше някакви гърчове - свиваше си цялото тяло по особен и рязък начин - които биха уплашили всеки нормален човек и той би се отдръпнал отвратен от нея. Сега, освен гърчовете, които явно си бяха нормалното й състояние, бе видно, че тя не е в съзнание. Очите й бяха обърнати нагоре – затова не можеше да се каже какви са и какъв им е цветът - и говореше някакви неразбираеми, завалени слова. Около нея се суетяха докторът и една от сестрите на дома. При влизането на Шашмалонов те двамата се обърнаха към него, в очакване да направи нещо.
- Още ли продължава пристъпът? – запита притеснен отецът.
- Да, не е спирал, откакто ти се обадих. – каза докторът. – Какво ли не опитахме – нищо не помага, продължава да бълнува!
- Какво казва?
- Не можем да разберем, знаеш, и без това трудно й се разбира...
Отец Добромир се приближи до момичето и леко прихвана раменете му. Ръцете му се движеха в синхрон с гърчовете. Започна да й говори нещо тихо и успокояващо. Това продължи дълго, може би около петнадесет минути. През тези минути отецът успя да чуе какво говори момичето – казваше „звезден шоколад”!
...
Явно отецът умееше да успокоява подобни пристъпи, защото по едно време Доменика отвори очи, погледна Шашмалонов и каза – отново завалено и виещо, защото тя не можеше да говори по друг начин – но вече съвсем осъзнато:
- Звездееен шоооаууколад!
Очите й гледаха съвсем разбиращо и трезво. И бяха впечатляващи. Жълто-златисти и целенасочени. Всъщност, очите бяха единствената физическа част от Доменика, която не будеше отвращение у непознати и която дори можеше да ги накара да забравят за уродливата й външност – стига да имаха смелостта и силата да ги погледнат, разбира се.
...
„Я виж ти!” – Шашмалонов бе стреснат, но не и учуден. Доменика беше прорицателката на Дома. Отец Добромир разбра за дарбата на момичето почти веднага, след основаването на Дома и настаняването на децата там – преди четири години. В предишните условия я бяха третирали като обикновено увредено и бавноразвиващо се дете. Когато се пренесе да живее в човешки условия и получи човешко отношение се видя, че изобщо не е бавноразвиваща се, а че отгоре на това е и невероятно надарен „сензитив”. „Кой знае колко такива дарби отиват по дяволите, заради идиотската среда!” – беше си помислил тогава Шашмалонов. Той често полу на шега полу насериозно правеше анаграма на името й – и вместо Доменика я наричаше Демоника...
...
05.08.2012г. Аеиа
Еее ама тъкмо започна и свърши.
ОтговорИзтриванеГоляма съм критикарка нали :)))
Благодаря ти, Кайти! :) После действието се прехвърля на друго място, затова така свършва тук. И чак след другите действия се появява обяснението на звездния шоколад, чрез момичето - и то все още не знае за какво иде реч.:)
Изтриване