Знакът на Змията

Момченцето беше в гората за гъби с татко си и брат си. По едно времe отиде до един голям бор встрани от пътеката – пишкаше му се. Докато се облекчаваше, слушаше шумовете на гората. А как само шумеше тя!

Нещо го накара да се съсредоточи. Защо ли шумът идваше сякаш откъм земята? Погледна надолу ...

Застина – не можеше да повярва! Току до левия му крак бе надигнала глава страшна змия. Имаше рогче на главата. И черна зигзаговидна ивица по кафеникавото тяло. Гледаше го, плезеше език и съскаше, съскаше, съскаше! Шумът на гората всъщност бе змийско съскане...Секундите станаха дълги...

Момченцето се окопити – хукна да бяга, викайки за помощ.

Чул виковете на шестгодишния си син, бащата се втурна към него, прегърна го, огледа крачетата – късите панталонки и сандалите позволяваха веднага да се види евентуалното наличие на двете съдбоносни точици. Нямаше ги! „Благодаря ти, Боже!” – каза си таткото. – „Голям късметлия!”

След това човекът се насочи към змията. Тя вече се оттегляше, но бащата успя да я види - пепелянка! Той замахна с една пръчка и я уби на място.

...

Макар и без ухапване, имаше последствия от страшната среща. Малкият започна да сънува кошмари и проявяваше всички симптоми на „уплах”. За да го избави от това, майка му реши да го заведе при една баба, която владееше изкуството леене на куршум.

След ритуала всичко се оправи. Единственото, което остана като материален спомен от случката, се появи по време на самия ритуал. Той вече приключваше, когато бабата изведнъж викна рязко, сочейки лявата подбедрица на детето. Там, на външната странична част на прасеца се появиха две точки – като от змийско ухапване. Бабата беше много доволна от това. Каза, че така била изкарала отровата на змията и тя нямало да тормози повече момчето.

Тези точки останаха завинаги – като родилен белег. Или като траекторията на единичния електрон, преминал едновременно през две места на екрана. Или като символ на Избора, вещаещ Свобода? ...

...

Аз и мъжът ми се разхождахме в летния зной покрай Реката. Бяхме се отдалечили от селото – за първи път стигахме чак до тук. Селяните разправяха, че на това място имало останки на древен храм. Явно прокълнати – неведнъж били срещали тъдява странни същества – „гости от Ада” - с които хич не било добре да имаш вземане-даване. Мен обаче точно такива приказки винаги са ме омагьосвали. Затова сега търсехме храмовите останки.

- Най-много да ни ухапе някоя змия! – недоволстваше мъжът ми. – Трябва да си луд да излезеш в тоя пек! Неслучайно всички са ги виждали само посред нощ!

- Е, като не искаш да дойдем през нощта! А и нали си се срещал със змия и имаш белег даже – няма страшно!

Прекъснахме разговора, защото вече виждахме останките. Там, на камъните, имаше и двама души. Единият лежеше възнак. Другият се суетеше над него.

Приближихме. Имаха съмнителен вид. Личеше, че са иманяри. В друг момент може би щяха да ни гледат на кръв – ако изобщо допуснеха да се засечем. Но сега изправеният (легналият бе в безсъзнание и изглеждаше ужасно!) отчаяно ни помоли да помогнем. Другарят му бил ухапан от змия. Огромна, дълга и черна.

„Невъзможно! – помислих. – Такива змии у нас няма! Освен ако змиевъд не е изпуснал случайно някоя мамба, която се е адаптирала...”

- Аз съм лекар - чух мъжа ми. - Нека го видя!...

- Нямате ли кола наблизо!? Трябва да го закараме в болницата!

- Нямаме – отвърнах. – Но доверете му се! Малко са лекарите като него!

Обаче някак телепатично разбирах, че няма надежда. Мъжът ми тъкмо се навеждаше над лежащия, когато изневиделица изпод руините изскочи огромна черна змия. Поне четири метра дълга. Насочи се скоростно към него. Той не я виждаше, защото бе с гръб към нея. Преди да успея да викна предупредително, змията бе вече стигнала до него - изправи се ... и докосна с глава рамото му. Той трепна, обърна се... И застанаха лице в лице – загледаха се, и се гледаха, и се гледаха...

Имах чувството, че това трая часове. После тя се спусна на земята и отново изчезна под руините. Мъжът ми насочи ръце към легналия ... и ... започна да извършва странни движения във въздуха около крака му – сякаш изтегляше нещо. По едно време от крака излезе черно змийче - висеше и се гърчеше във въздуха. След това сякаш се стопи в маранята. Изчезна! Човекът се размърда, отвори очи. И стана, все едно нищо не е било...

...

– Добре! Ще ти обясня, но повече няма да питаш нищо!

– Обещавам!

– Разбрах защо съм лекар...

– Виртуозен! Нестандартен...

– Не ме прекъсвай, де! Змията ми разказа, че пепелянката, която ме изплаши като малък и която татко уби, се била вселила в мен. Белегът, който имам, бил видим за всички змии. Усещали го отдалеч...И най-близката идвала на помощ, колчем лечителят, носител на Знака, се сблъска с нерешим случай. Странно е, но в практиката си за първи път чувствах пълна безпомощност. Личеше си, че човекът умира! Змийчето, което извадих от крака му, бе материален израз на отровата... Да, змиите неслучайно са свързани с лечителската символика...

– Не разбирам?

– Май така е по-добре. Я опитай да забравиш!

– Да, стига! Май наистина не искам да знам!

...

Искаме или не – Знанието винаги ни намира. Същата нощ сънувах сън. Не съвсем сън - май някакво гранично състояние. Аз бях Змията. Онази, която умря.

„Проклятие тегнело над нашия род?! Човешки умотевини! Ех, да знаеха! За Играта на Животосмъртта. Хората го разделят на две – Живот и Смърт. Ссссмяххх! Те всичко разделят на две. А Играта е прекрасна. И цялостна. Ето, това русо зеленооко момченце и понятие си няма за Играта. То не знае нищо за Медиаторите – шамани, лечители, понякога лекари. Хората трябва да умрат като хора, за да се родят Медиатори. Какво ли ще стане сега? Не зная. Зная само, че по Правилата ще отида при него. И ще го ухапя! То ще умре... Ссссс, надушвам голяма жизнена Сила. Знам Правилата. Моята отрова носи Смърт, но и Живот. Животосмърт. Какво ли ще се падне сега? Ссссс, родителите му са обикновени хора, но някъде далеч в Рода му виждам Знака. Той също е достоен за Него. Ще се справи!”.

26.01.2012 г. Соня Петрова - Аеиа

Добави в Svejo