Удавникът

     ... Още на следващия ден се появи нужда от помощта на Акулата. Морето, за разлика от предишния ден, бе ужасяващо бурно. Спасителите не разрешаваха на летовниците дори да стоят на брега – имаше много опасни вълни. Хората – донякъде отегчени – се пържеха на жарещото обедно слънце... Тогава в един миг при една от спасителските вишки, близо до която се бяха настанили Зора и родителите й, настана тревога. Тя сякаш се понесе по въздуха и обхвана и околните плажуващи – по начин, по който те моментално разбраха за какво иде реч – в морето, доста навътре, спасителите бяха забелязали борещ се за живота си човек! Как бе попаднал там можеше само да се гадае – най-вероятно бе някой глупав и самонадеян смелчага, решил да изпробва силите си срещу Морето на някой неохраняем плаж – и Морето го бе понесло насам – към плажа, на който беше Зора. Многобройни летовнически и спасителски бинокли се насочиха към него. Но само това - хората стояха безпомощни. Не можеха да помогнат на този нещастен давещ се човек... Спасителите също не можеха да отидат до него – беше далече, а и с лодката бе опасно да се влезе – вълните бяха огромни и коварно-опасни и щяха да обърнат морското возило още на първите метри... Не можеха да извикат и хеликоптер – всъщност, имаше такава възможност, но докато дойдеше, човекът най-вероятно щеше да се е удавил...

     В този напрегнат и сюблимен миг, Зора реши да извика на помощ бялата акула Тайфун. Викна го по своя си специфичен начин и той начаса отвърна. Тя му обясни защо го вика и го помоли да спаси давещия се човек.

-         –  Мммм, не е редно! Никак не е! Ще направим голяма беля! – възпротиви се Тайфун.

-         –  Моля те! Ти нали каза, че винаги ще откликваме, ако някой от нас е в беда!?

-         –  Да, но ти не си в беда! Това е някакъв Непознат! Той ТРЯБВА да се удави... нишката му едвам-едвам се държи. Скоро ще се върне в Казана като гледам...

-         –  Какво?! Какво?! Каква нишка? – учуди се из дъното на душата си Зора. – За какво говориш? (тя все още не знаеше нищо за тези Нишки, нито за Съдбата, нито за Бог -  беше само на шест години, все пак...)

-         –  Аааа, нищо! Говоря си! Под напрежение съм – затова!

-          – Докато така си говорим, този човек ще умре! – кресна извън себе си Зора и се разрева с пълен глас.

     Разреваването вече не беше по особения телепатичен начин – Ана и Стефан го чуха и видяха  съвсем осезаемо. Те се втурнаха да успокояват дъщеря си, мислейки колко е чувствителна и лесно ранима – не всяко дете ще заплаче в такава ситуция. Така де – това е все пак само един Непознат, който се дави „някъде там”...

...

     Нико-Са следеше случая с интерес. Отново се бе хванал с две ръце за Решетките и не отклоняваше поглед от Давещия се, Зора, Тайфун и Плажа. Сега! Сега! Сега ще се случи нещо, което ще наруши Реда! Сега! – бе премислил всичко. Нямаше никаква опасност – най-вероятно. „Но ще видим!”... Сега!

...

     В същия този момент, когато Нико-Са мислеше „Сега!”, Тайфун, крайно изненадан и най-неочаквано за самия себе си, се видя понесъл се към давещия се самонадеян хлапак! Да, това беше едно седемнадесетгодишно момче!

  ...Момчето се бореше с огромните вълни. Беше в съзнание и се задържаше отгоре, а когато го потапяха – успяваше да изплува и да поеме въздух. Усещаше обаче, че му остава твърде малко. Че скоро ще напусне този свят. Понякога, когато не сме изпаднали в шок при подобни ситуации, (шокът е нещо като Божия милост – не ти дава да гледаш реално и трезво на нещата и прави Прехода много по-лек и приятен) виждаме всичко някак много ясно и като че ли – от дистанция – това пък е другия вид Милост, вторият вид шок... Момчето, името му бе Добрин, беше попаднало във втория вид „Милост” – съвсем съзнателно и спокойно мислеше, че умира. Тъкмо поглеждаше Небето за последно, когато мерна в гмежта под и около себе си някакво огромно тяло! Ужас! Само това ми липсва! Нали в Черно море няма такива акули? Откъде дойде тая? Свършено е с мен! – и усети как огромни зъби се сключват около кръста му... Край! 

    ... Само че зъбите не се забиха – все още не изпаднал в шок, Добри осъзна, че се намира в устата на огромна акула, която го носи нанякъде... „Може би ще си поиграе с мен – както съм гледал косатки да си играят с хванати тюлени – преди да ги убият. Или както котка играе с мишка”...

  ...Зора изведнъж престана да плаче. Тя, майка й, баща й, а и всички хора по плажа се бяха вторачили невярващо в удавника! Вече се виждаше с просто око – всички бяха захвърлили биноклите. Някаква огромна акула го бе грабнала в устата си, държеше го над водата и вълните (може би, за да не се удави?!) и го носеше към брега! Това беше абсолютно невъзможно нещо! Първо – в Черно море няма такива акули, второ – никога, никъде, никой не е виждал акула да спасява удавник! Това бе чудо, анахронизъм, мираж, илюзия, абсурд!... Докато хората изреждаха несъзнателно тези хаотични мисли в мозъците си – акулата продължаваше да носи момчето към брега. Когато стигна на разстояние, от което спасителите можеха вече да го извадят, тя го подхвърли нагоре – „Сега! – помисли Добри. – Сега като падна надолу, зъбите ще ме посрещнат и...”- но нищо такова не се случи – той отново се намери сред бушуващите вълни... Хората, които гледаха случката почти като в транс, видяха, че акулата се обърна към хоризонта, перна ефектно водата с опашка, както правят акулите и китовете в анимационните филмчета, и се потопи под водата. После на всички им се стори (или видяха?), че се отдалечава към хоризонта...

   ...Спасителите се окопитиха – петима се втурнаха да вадят момчето. За съвсем кратко време успяха да го измъкнат на брега – и веднага го пое медицинският екип, който чакаше в готовност. Добри бе в учудващо добро състояние – нито беше нагълтал вода, нито дишането му бе затруднено... Докато той лежеше на пясъка и лекарите действаха около него, проверявайки жизнените му функции, Зора успя да се доближи на няколко метра от бившия удавник, без родителите й да забележат. Тя спря и се вторачи в спасеното момче, като изричаше телепатични благодарности към приятеля си Тайфун. Красавец беше това момче! Строен, рус, синеок... Радвам се, че те спасихме! – каза си наум Зора. Междувременно и Добри забеляза вторачилото се в него момиченце. Кой знае защо – стори му се много учудващо, че това момиченце го гледа с такъв интерес. А и някак усети, че в очите на момиченцето не се четеше  просто обикновен, сеирджийски интерес – имаше нещо друго... Той отново погледна към Зора, взря се в очите й – какви очи! После явно цялото това преживяно напрежение си каза думата и Добри изгуби съзнание...Последното, което запомни бяха едни Очи – и да, вълната, която го подхвана и отнесе на брега... Лекарите отново се засуетиха. Сложиха го на носилка и го понесоха към междувременно пристигналата кола на „Бърза помощ”.

...

     В Света-Вътък се случи нещо необичайно. Появиха се някакви странни вълни. Рал веднага се заинтересува какво става и с огромна изненада констатира, че момчето Добри, което трябваше всеки момент да се върне в Казана, е възстановило дебелината на Нишката си! При по-обстойно вглеждане в Света на Хората, Рал с оромно учудване видя, че една Акула е спасила Човек! Някаква акула бе причината за възстановяването на Нишката на Добри! Нечувано! Никога не се беше случвало такова нещо! Рал се вгледа по-обстойно в Акулата, тества нишката й, каза едно „Хм!” – и продължи да бърка Казана, правейки междувременно още куп неща – към този куп добави и разговор с Лар. Каза й какво се е случило. Тя също остана като „гръмната” и нямаше идея какво би могло да значи това. Двамата решиха, че ще чакат – още повече, очертаваше им се скорошна среща с Тайфун...

   ...Нико-Са седеше на нара в затворническата си килия. Беше прихлупил лице към коленете си, прикривайки го в шепи. Страничен наблюдател би помислил, че този голям мъж плаче. Но не беше така – по този начин той успяваше да изключи изцяло Мислите си от Света-Вътък – защото имаше опасност да те да бъдат чути от другите Двама съ-творци. През еоните затворничество Нико-Са успя да постигне много неща – това прикриване на мисли бе едно от тях. Хубавото беше, че той можеше да „чува” мислите на Двамата, без те да имат представа какво мисли той. Това правеше и сега – подслушваше разговора между Рал и Лар и ликуваше – те не бяха разбрали за съществуването на Зора! Надяваше се да не разберат скоро!

След като се успокои, че във „вражеския лагер всичко е наред”, Нико-Са се съсредоточи върху Хората на плажа, от който се готвеха да откарат неуспелия удавник с линейката. Видя, че хората са крайно шокирани, учудени и не на себе си – та те бяха видели Чудо! Удавникът – също! Даже го беше преживял!

     Това обаче не влизаше в плановете на Нико-Са – в крайна сметка, такова „масово видяно чудо” можеше да насочи вниманието на Лар и Рал към Зора... Нико-са знаеше, че в един момент това няма да може да се избегне, но се стремеше да отдалечи това събитие колкото бе възможно повече във времето. Затова реши да въздейства на хората по начин, който да ги накара да мислят, че са видели нещо друго...Какво да бъде то?! Ами да! Една голяма морска вълна! Тя подхвана момчето и го захвърли близо до брега, нали така?... Нико-Са мигом разпръсна тази мисъл-визия из Плажа (това беше друго негово умение, което бе придобил през  еоните затворничество). Някои хора я подхванаха, приеха я за вярна, повярваха й и решиха, че са видели точно това. Други все още упорстваха, че акула е спасила момчето. Но тези с вълната бяха повече – и някак успяха да убедят другите, че им се е привидяло: „Ама как така акула?! Огромна?! Бяла!? Ха ха! В Черно море няма ТАКИВА акули! Привидяло Ви се е – от вълнението най-вероятно!”... Добри, вторачен в очите на Зора, също улови тази мисъл-визия – дори сдоби спомен, че е усетил как вълната го грабва – и затова преди да припадне пред очите му бяха реалните Очи на Зора и въображаемата, но осезаема „вълна, която ме отнесе на брега”...

     „Мда – мислеше си Нико-Са, кой знае защо – в изблик на неочаквана веселост. – Хич не е трудно да накараш хората да вярват в каквото си поискаш!”.




27.11.2011г. Соня Петрова - Magicktarot




Едно от продълженията на "Тя се роди без Съдба", чието начало публикувах за първи път тук:


http://magicktarot.blog.bg/izkustvo/2011/04/16/tia-se-rodi-bez-sydba.730408

Добави в Svejo