Това е история за „нощта на бай Трайчо” (да се чете: аналогично на „залеза на Боговете”!!!), който откри съкровище, започна да спи спокойно и да се буди с усмивка... А житейският му девиз стана: хубавият ден се познава по хубавата нощ...
И такааа. Бай Трайчо беше обикновен човек, осезаемо попреминал средната възраст. Живееше си щастливо с жена си, леля Тинче, с която заедно управляваха малка селскостопанска фермичка. Децата им бяха порасли и всяко бе поело успешно по своя път...
Но случи се така, че бай Трайчо, жена му и фермичката престанаха да изкарват финансови средства... Точно тогава им се струпаха и няколко други бели – може би, за да спазят закона „едно зло не идва само”... Реколтата беше под всякаква критика и нямаше какво да се продаде... Зайците и пилците измряха от незнайна болест (леля Тинче имаше подозрения, че съседката е платила на ходжа да им направи магия за смърт – на всяко едно пиле и заек индивидуално!), а изкупните цени на стоките, които все пак им бяха останали и можеха да бъдат продадени за временно закърпване на бюджета, изневиделица спаднаха драстично...
Трайчо престана да спи. Вследствие на което и нощите, и дните му станаха твърде неприятни...
И бай Трайчо реши, че единствено някое голямо (може би – златно?) съкровище ще ги извади от това неумолимо блато. Защо точно съкровище ли? Защото той живееше в такъв край. На всеки метър ливадите, хълмовете и поляните бяха разкопани от „любители археолози” и в селото се носеха легенди за намерените „неща”. Някои познавачи даже твърдяха, че историята трябвало да се пренапише изцяло – толкова невероятни неща били намирани в земята...
Той хубаво реши, ама се оказа, че това хич не било лесно. Организирана престъпност, дет, се вика...От една страна. От друга – незаконна дейност...
Но бай Трайчо не се отказваше току така! Дали от наивност и незнание, дали от прекалена самоувереност – той реши, че ще намери и пласира изгодно някое съкровище! Ако знаеше каква верига трябваше да премине, за да стигне от единия до другия край на този процес – той може би би избягал вдън горите Тилилейски и би отворил там еко-ферма и хижа за селско-горски туризъм! Но той не знаеше, а и не искаше да знае...
Да, ама някои хора искат всичко да знаят... Имаше такива, които веднага разбраха за намеренията на бай Трайчо и започнаха да го следят изкъсо, с цел – когато намери съкровището „да му покажат кой командва парада”... Тези хора бяха разделени на две враждуващи, конкурентни групи – все не успяваха и не успяваха да си поделят региона. Но някак засега оцеляваха паралелно едни с други и имаше за всички, както се казва...
...
А докато кипяха тези събития и се забъркваше манджата „нощта на бай Трайчо”, в един друг свят, разположен в Трайчовата фермичка, няколко земни джуджета умуваха как да му помогнат на този добър човечец. Това определено беше много странно. По принцип земните джуджета по никакъв начин не помагат на хората, даже не искат и да чуят за помагане... Но тези бяха особен чешит. Както има хора – защитници на животните, така в джуджешките кръгове се появи течение „защита на хората”. От това течение се разклониха няколко нови – едното се наричаше „байтрайчевизъм”. Е, точно трима байтрачевисти – Дан, Ган и Сан - мислеха и мислеха какво да направят, за да осигурят на този човек така желаното съкровище, а и да му уредят продажбата... За съкровището нямаше проблем. Тези джуджета знаеха всички заровени съкровища... Проблемът беше как най-дипломатично да се извършат нещата, та „хем вълкът да остане сит, хем агнето – цяло”.
Те съзнаваха, че не могат пряко да подхвърлят на бай Трайчо някоя карта – веднага представители на „групировчиците” щяха да я вземат и да пропадне работата. Не можеха да се престорят на хора и да инсценират случайна среща, на която да му съобщят координати – пак групировките щяха да се намесят... Знаеха, че бай Трайчо не обръща внимание на сънищата си – оттам отпадаше и възможността да му се явят на сън и да му покажат къде е съкровището... Вече бяха стигнали до края на този джуджешки тупик...
...Когато едно от трите джуджета – Ган – се върна от разузнаване и докладва, че на леля Тинче й се е схванал врата и има силни болки в гърба...
...Другите двама байтрайчевисти се зачудиха какво има предвид – някак не свързваха схванатия врат на леля Тинче с дилемата със съкровището...
Ган ги погледна високомерно, замята се насам-натам нетърпеливо, но накрая видя, че няма измъкване и реши да им разкаже всичко...
А то беше следното: един човек от едната иманярска групировка, който живееше в чужбина, да го наречем условно Симо, бе намерил карта, указваща местонахождението на едно невероятно съкровище, което се намираше току до къщата на бай Трайчо, беше даже под мазето му. А мазето беше с пръстен под – та нямаше да се налага къртене на бетон! Този Симо обаче нямаше как пряко да предаде тази карта на своите, защото имаше опасност тя да попадне в ръцете на конкурентите... Няма да обясняваме как – чрез къртици и пр. досадни подробности... За интернет, пощи и куриерски фирми и дума не можеше да става! Но Симо и един от главните бяха измислили много гениален план за изпращане и получаване на картата. Планът се състоеше от няколко стъпки. Симо предава картата на един човек, който има близък, работещ в склад на една фирма за матраци и друг спален инвентар – Дормео. Работещият зашива картата в един матрак и го бележи с невидим знак. Представител на групировката отива в един фирмен магазин в областния град и прави поръчка на матрак „Дормео” с точно такива параметри. Тези от склада дават поръчката за изпълнение съответно на работещия в склада. Той изпраща нужния матрак. Получават го в областния град и „групировчикът” отива и си го взима със свой транспорт....
Дан и Сан нищо не разбраха от обясненията на Ган. Даже решиха, че той нещо ги взема на подбив. Но джуджето Ган не им обърна внимание и им дообясни: „Ние, каза той, ще направим фалшива карта. Вечерта, преди да тръгне поръчката, подменяме картата. Мафиотът получава фалшива карта и нищо не може да направи. Междувременно някой от нас слага истинската карта в един друг матрак – този, който ще си купи пряко от склада бай Трайчо. А той се кани да ходи да купува матрак, защото леля Тинче му наду главата, че вече не понася стария дюшек и затова й се е схванал врата.
„А и ти можеш да започнеш да спиш по добре, Трайчо!” – така му каза тя...”
На въпроса как Трайчо ще разбере за картата в матрака, Ган отговори, че ще се покаже лично той пред едно от внучетата на Трайчо, което им е на гости, и ще го подкокороса да среже матрака. То, разбира се, ще се дърпа, но Ган ще му обещае, че в матрака ще намери нещо много интересно. Като започнат после да се карат на детето (преди да са намерили картата), то в свое оправдание ще каже, че едно джудже го е накарало – и никой няма да повярна на „този калпазанин”! След това леля Тинче ще се опита да зашие срязаното и ще напипа картата. Ще я покаже на Трайчо... Оттам вече е ясно...
„Добре де, а Симо няма ли да има в себе си копие на картата – и в крайна сметка мафиотите да разберат, че са се сдобили с фалшива карта?” – запита едно от джуджетата байтрайчевисти...
„Е, тук ще вкараме в употреба малко от нашата магия – отговори Ган. – Ще променим и копието, което остава в Симо...”
„И още нещо – продължи Ган. – Намерил съм и купувач на съкровището. Той е от един съвсем друг и далечен свят, но това бай Трайчо това никога няма да го разбере, защото купувачът ще отиде при него под формата на съвсем обикновен, белокос човек. Веднага щом Трайчо намери съкровището и го подреди по рафтчетата на мазето, този „човек” ще му звънне по телефона и ще уреди сделката... ”
...
Всичко стана така, както беше описано от земното джудже Ган...
...
Бай Трайчо забогатя много! Няма да казваме къде сложи всичките милиони, които му брои белокосият... Само ще кажем, че сънят му се върна с пълна сила, а болките във врата на леля Тинче изчезнаха яко дим...
Интересно беше още нещо. Трайчо мислеше, че всъщност тази карта, която намериха в матрака, е била част от някаква игра, организирана от фирмата „Дормео” и че той е бил късметлията, който е купил този матрак... Откъде му бе влязло това убеждение в главата – никой не знаеше...
...С изключение на Ган, Дан и Сан, но тях май никой не ги познава...
Няма коментари:
Публикуване на коментар