Легенда за Мозъка

Пребивавайки в пространство, намиращо се извън обсега на моя мозък, до мен достигна една луда история, която нарекох за себе си "Легенда за човешкия мозък".

Разбира се, гореупотребената от мен дума "пространство" е неправилна - аз не се намирах в пространство, то е мозъчен продукт. А както казах - тогава бях напълно отделена от този мой мозък. Няма дума за "място-състояние-времето", в което бях, когато научих легендата.

...

Всичко започна по време на периода, в който спирах цигарите - както винаги. Всеки път като ги спирам (правя го отведнъж и престава да ми се пуши мигновено, макар да съм голям пушачка), някъде към третия месец се сривам тотално психически и физически. Знам, че това е реакция на мозъка ми - изчерпани са напълно запасите от вещества, набавяни от цигарите - и мозъкът започва да буйства, защото си ги иска.

Той ме хвърля в най-тъмната за моите разбирания нощ и не иска да ме пусне да изляза на светло! Борбата става жестока! Защото аз упорито не му доставям никотин. А той иска! И иска, и иска, и ме държи в тази страшна нощ. Безброй пъти съм отстъпвала и съм му доставяла никотина в края на краищата. Този път реших, че това няма да се случи!

...

Нощта стана не само тъмна, но и твърда. Черна твърдост, от която нямаше излизане. Мозъкът е нещо изключително безмилостно и жестоко. Да, ама Аз не съм мозъкът си. Аз съм нещо Отвъд него. Той може да ме хвърли в черна нощ, може дори да ме накара да си прекратя живота, може безброй много неща, но ... Аз не съм Него.

...

Той знаеше за това мое осъзнаване. Знаеше и че това не е вид моя лудост. И се страхуваше от това. И с право го беше страх, защото в края на краищата, попадайки под давление на собствения си мозък в най-черната нощ на душата, Аз успях да науча истинската история за човешкия Мозък. Имам подозрения, че в това ми помогна и моят неизменен тотем. Да, имам и тотем, не помня откога - сигурно от много отдавна (дори ме е страх да си го помисля). Той се появява рядко и винаги неочаквано. Появи се и сега, в тази моя най-черна черна нощ. Отново по странен начин - вървях си по улицата и един съсед разтревожено ми каза, че друг съсед видял в двора си рис, който избягал в неизвестна посока. Та да съм внимавала, че рисът бил опасно животно! Това бе той - моят тотем, Рижият Рис! Риж и рис е тавтология, нещо като златно злато, но така съм го нарекла. И макар да бях така здраво затънала, появата на Рижия ме изненада неимоверно и някак ме мобилизира. И разбрах - предстоеше велика битка. За всеки случай станах и аз рижа... А съседът, който ми съобщи за риса, тръгна да ме успокоява - не било толкова страшно, а и можело това да не било рис, а просто куче, взето за рис - явно съм изглеждала като тресната и много изплашена. Ех, съседе! Ако знаеше защо изглеждах така! Най-малкото - щеше да ме помислиш за луда - да не се плаша от реален рис, а да мисля, че това е някакъв си мой тотем...

Ето я и легендата:

Отдавна, много отдавна, човекът нямал мозък. Справял се без него в земните условия, но не му било никак лесно.

Веднъж един човек си вървял сам през гората. По едно време дочул леки писукания, които сякаш идвали от клоните над него. Вдигнал глава и видял някаква лепкава каша, завита около един клон, която се тресяла и сякаш едва се удържала да не се разтече.

"Виж ти! Какво ли е това?! И писука?!" - казал си човекът, а кашата изпищяла:

- Моля те, човеко, спаси ме!

- Какво си ти? И как да те спася? - леко поусмихнат попитал човекът.

- Аз съм мозък. Мога да правя всичко, т.е. ще мога да ти се отплатя. Но за да правя това, трябва да съм в кутия. Като охлюв. Идвам от друга земя, нашата бивша земя. Нападнаха ни врагове и унищожиха кутиите на всичките ми побратими. Засега се държим и без кутиите, но няма да е задълго. Като те гледам тебе, ти имаш подходяща за мен кутия - черепът ти. Ако вляза в него, ще се възстановя, а и ще видиш колко неща ще извършвам вместо теб - това ще е моята благодарност!

- Не ми се струва подходящо да те пускам в черепа си - та в него и чрез него аз долавям всички звуци и резонанси от света. Като ми запълниш "кутията" как ще влизат в нея звуците?

- Това е най-лесното нещо за мен - дали звукът ще влиза във въздух, или в мозък - няма значение - дори мозъкът е по-проводима среда от въздуха, човече.

- И докога ще стоиш в главата ми? - все още се двоумял човекът.

- Докато аз и моите побратими си създадем наши си, лични кутии - тогава, по живо- по здраво, ще напуснем главите ви.

- Главите ни? На всички хора? - зачудил се човекът.

- Ами да! - кашата била много самоуверена. - Като видиш каква работа ти върша, ти със сигурност ще кажеш на други, те на други и така - всеки ще поиска да има мозък за известно време. А моите побратими са много. Като се възстановим и укрепнем, ще си направим наши кутии.

- Ами - добре! Ще пробвам! - решил да рискува човекът.

И допуснал мозъкът в своя череп. Станало чудо! Човекът се уверил, че вече наистина нямало нужда да върши повечето неща, които вършел дотогава - всичките дейности се поемали от мозъка - смилане и асимилиране на храната, определяне кога да се спи и кога - будува, ходене, тичане, шетане, ловуване, гледане на деца, четене, писане, катерене, майсторене, рисуване, конструиране - всичко!

"Я виж ти! Колко било добре!" - мислел си човекът.

И все повече и повече хора приютявали мозъци в черепите си.

Покрай тях, освен че се освобождавали от тежката работа, хората открили и какво значи истинско удоволствие - защото мозъкът знае освен да работи, да го боли и да страда, и да изпитва върховни и прекрасни усещания. За тия усещания често се изисквало човекът да подава към мозъка определени растения или други вещества - те можело да се предизвикват и без тях, но с тях ставало по-бързо и сигурно. Всичко това хората научили от мозъците.

Настанало време, когато всичките мозъци се съвзели и започнали да кроят планове за построяване на свои кутии.

Хората обаче вече толкова били свикнали с мозъците, че дори били забравили да правят неща, които би трябвало да правят единствено и само те - а именно - да усъвършенстват своя Божествен Дух. Мозъкът това не можел да го прави, а и не искал - дори да се окажело, че би могъл.

Забравили напълно за Духа, хората решили, че не биха могли да се разделят с мозъците - и им го казали.

- Защо да не останем завинаги заедно? - попитал човекът. - Какво ни пречи? Аз ще ти давам всичко, което искаш, ти ще ми помагаш в живота.

- Не! Уговорката ни беше друга. - настоявал мозъкът. Явно не искал да бъде зависим от човека, да му служи вечно и да очаква от него външни подаяния.

Събрали се хората на съвет и решили, че щом мозъците не искат да останат доброволно, то тогава това ще бъде насилствено. И поробили хората мозъците. Задържали ги против тяхната воля.

Нямало какво да правят мозъците и как да се борят с по-силния човек - затова продължили да му служат. Но всъщност, бидейки по-умни, те се превърнали от роби в господари. Защото заради тях човекът започнал да се пристрастява практически към всичко - от въздуха и водата, до алкохола и никотина. Мозъкът е този, който се нуждае от тия неща - не човекът. Човекът, забравил своята главна цел, обслужва поробения някога от него мозък. А мозъкът най-често, освен за свое удоволствие, взема веществата и за да унищожи тялото на човека, своя извечен поробител...

...

19.11.2013г. Соня Петрова - Аеиа

Добави в Svejo