Ако ПРОСТРАНСТВОТО ИЗЧЕЗНЕ ЗАВИНАГИ?

     Вчера срещнах едно много интересно хрумване на Хорхе Луис Борхес в есето му „Предпоследният вариант на реалността”. („Избрани есета”, Х.Л.Борхес, ИК „Колибри” 2011)

     Там той описва много накратко - но изключително ясно - какво би станало, ако по някакво стечение на обстоятелствата човечеството изгуби зрителните, осезателните и вкусовите си възприятия и остане само с обоняние и слух... Няма какво да пиша и описвам, направо ще цитирам великия Борхес:

„...Връщам се към метафизичните разсъждения. Пространството е акциденция на времето, а не всеобща форма на сетивността, както е смятал Кант. Има цели сфери на Битието, които не се нуждаят от него: например сферите на обонянието и слуха. Подлагайки на острокритичен анализ тезите на метафизиците, Спенсър („Принципи на психологията”, част седма, глава четвърта) обсъжда надълго и нашироко тази самодостатъчност, за да я утвърди накрая чрез довеждането й до абсурд: „Който мисли, че пространството е форма на сетивност за миризмата и звука, лесно ще се убеди, че греши – достатъчно е да потърси лявата или дясната страна на един звук или да се опита да си представи опакото на една миризма.”

     Шопенхауер, не така екстравагантно, но пък с повече страст, вече е изказал тази истина: „Музиката – пише той – е непосредствена обективация на волята, подобно на самия свят” (...). А това означава, че музиката не се нуждае от света.

     Бих искал да допълня тези две знаменити хрумвания с едно мое, което е тяхно продължение и пояснение. Да си представим, че за човешкия род единственият източник на реалности са обонянието и слухът. Да си представим, че не съществуват зрителни, осезателни и вкусови усещания, нито пък дефинираното от тях пространство. Да си представим също – като логическо следствие – едно по-съвършено възприятие, постигнато чрез останалите две сетива. Човечеството, колкото и призрачно да ни се струва след подобна катастрофа – ще продължи да тъче своята история. Човечеството ще забрави, че е имало пространство. Животът в необременителната му слепота и безтелесност ще бъде навярно не по-малко вълнуващ и точен от нашия. Не твърдя, че това хипотетично човечество (с цялото му обилие от желания, чувства, непредвидимости) ще може да влезе в прословутата орехова черупка*: просто казвам, че то ще съществува вън и независимо от каквото и да било пространство.”

*...прословутата орехова черупка – очевидно става дума за ореховата черупка, в която Хамлет би се чувствал като владетел на безкрайни простори („Хамлет”, действие II, сцена II).

     За край пак малко мои думи - и няма как да не си зададе човек въпросите: Ами ако наистина преди време сме изгубили част от възприятийните си рецептори? Или никога не сме имали достатъчно, че да обхванат по-широките и разнообразни реалности? Ако пространство-времето е мнооого по-обхватно и предлагащо необозримо повече възприятийни модели? И не става дума тук за единадесетте измерения, които откри съвременната физика – става дума за пространство-времето, в което се намираме „тук и сега”, и което мислим, че сме овладели и разучили – къде с лични-биологични рецептори, къде с помощни средства като микроскопи, спектроскопи, телескопи, ускорители на частици, колайдери и т.н. А и защо да не прекрачим извън това пространство-време? Ето, от Борхесовите думи излиза, че, ако нямаме зрение, осезание и вкус, за нас пространството ще изчезне? Какво ли е изчезнало за нас, когато сме изгубили хипотетичните рецептори? И, изхождайки от гореизложените хипотези - какво всъщност е реалност?

Добави в Svejo