Граалът, Копието на Съдбата, Горящото колело, Крилата на Фортуна, Слънчевият Кръст, Свещеният Дъб, Хорът на Елементите, Стъпалата към Храма, Гибелният Параклис, Окото в Пирамидата, Триъгълникът в Квадрата - всичко това, и още много други "неща" бяха вече минало за мен. Дори не и минало. Покрай тези явления бях разбрала, че време не съществува. Дори не бях разбрала. Но глагол за това състояние-умение няма, затова не мога да го изкажа и обясня. Поне не с познатите езици. А има и езици без глаголи. Да, езикът определено често пречи на нормалното възприемане на нещата. Понякога, в пристъп на весело настроение, виждам езика като християнския дявол. Той замъглява и забулва. Дели нещата на съществителни и глаголи. А това наистина пречи на холо-възприятието. И дори да знаеш много езици, дори те да са коренно различни един от друг, пак не можеш да възприемаш отвъд тях. А точно там е есенцията. Или Истината?
Затова не се учудих, когато го срещнах на един живописен водопад. Отново. Времето, което не съществуваше, изчезна изцяло. Времевата бездна, която ме делеше от момента, в който се катерехме по водопада, се превърна в "сега". Все едно не бяха минали двадесет и четири години. Все едно аз още бях четиринайсетгодишно, самонадеяно момиче, което нарочно се правеше на умерено безпомощно, с цел да го накара да й помага по-често в тежкото изкачване. Да, това беше начинът за постигане на физически контакт. Той дори не подозираше, че аз още тогава можех да го нося на ръце и пак да не изпитам затруднения в изкачването...
Всъщност, аз отдавна нямах никакви чувства към него. По принцип моите чувства не са от най-трайните. Явно и те са на принципа, че време не съществува и оттам - за какво да се хабят в илюзорна, несъществуваща трайност? Чувствата, особено любовните, доста пречат, когато те обземат. Но "сега" бе друго. Сега можех да ги изпитвам, без да губя себе си, без да изпадам в зависимост и желание. Да, това беше! Сега можех да почувствам неземното удоволствие от усещането за любов. Макар да нямаше любов. Всъщност - любов винаги има. Нямаше я онази хормонална буря, но я имаше. Да, и това не може да се обясни с думи. Така става, когато Ян и Ин се слеят в Едно. Когато си основно Ян - както беше при мене, независимо, че съм жена - освен че изпитваш неземно удоволствие от усещането за любов, преживяваш и много неприятно страдание, когато не можеш да осъществиш тази любов физически. А тогава определено не можех - разликата ни беше десет години, а аз бях на четиринайсет...
Докато се усетя, видях, че той нещо ми говори. Да, в моето състояние виждаш думите, буквално. После ми подаде ръка. Подадох и аз и в последния момент се усетих да й придам плът. Иначе той щеше да сграбчи въздуха - поне така би го усетил. И, най-вероятно, щеше да се стресне. А аз нямах за цел да го стряскам. Просто виждах удобен случай да преживея още веднъж изкачването на Водопада. Всъщност - да го ДОПРЕЖИВЕЯ. И да го забравя. Дори и в човешкия свят всеки знае, че си усвоил добре нещо, едва когато го забравиш. Или с други думи - забравата не е това, което е...
- Сама ли сте в този пущинак? Как е възможно?
Набързо измислих някаква правдоподобна история и се заех да ги прекарвам през Водопада - него и придружителите му, двама мъже и две жени. Оказа се, че са се изгубили и са стигнали дотук. Единственият път за тях беше нагоре - по скалите под падащите води. Но не можеха да се решат да го минат. Не знаеха, че могат. Аз обаче знаех Пътя - и ги поведох. Не, грешка! Направих така, че той да си мисли, че той води. И отново аз бях безпомощната, която иначе можеше да обърне Света.
Вода, скала, въздух, дъга - всичко се сля отново и аз забравих...
Когато пристигнахме горе, вече притъмняваше. Запалихме огън и приготвихме бивак за през нощта. Когато тя ни покри, на огъня бяхме останали само Двамата.
- Знаете ли, много ми напомняте на някой...
- Възможно е, хората си приличат...
И двамата гледахме един квадрант от Небето. Няколко метеора изрисуваха причудлива фигура - нещо като астрологичния знак на Меркурий. Погледнахме се особено. Почти повярвах, че ме позна, макар да изглеждах тенденциозно съвсем различно. Разбира се - това не беше възможно. После си легнахме. Аз си тръгнах и не съжалявах, че на сутринта той ще е забравил за мене.
Прекрасно е да не съжаляваш...
10.03.2012г. Соня Петрова - Аеиа
Сонче,зачетох се за поредната си доза магия,а намерих дози истина.
ОтговорИзтриванеЧе си усвоил нещо,когато си го забравл?!!?? и забравата не е,това което е( тези мисли няма да напуснат главата ми скоро и ще се пречупват под моето виждане за нещата)
Че Любов винаги има,
че боли,когато се намеси и физиката....
Уф или аз съм настроена философски или ти си провокатор под прикритие на майка-пишеща магически разкази :))
Поздрави,ама наистина много ме караш да мисля,пък аз все се опитвам да не го правя много-много :))
Кайти, ха хахах! :))) И за майката-провокатор, и за мисленето...:))) Разправят, че дзен будистите карат своите ученици да мислят до болка, т.е. дотолкова да напрегнат ума си, че да стигнат до задънена улица или до нещо много страшно - и тогава умът се отказва - и БЛЯСВА ИСТИНАТА в цялото й Величие.:))) Та в тази връзка - и ти ме караш да мисля, и това ми харесва! Поздрави и успешна философско-успешно-действена седмица! :)))
ОтговорИзтриване