четвъртък, 30 май 2013 г.

Облак, ама петел?


Отдавна разправят, даже са го доказали научно,

че наблюдател и наблюдавано са едно.

И един наблюдател, който не отчита себе си в наблюдаваното,

прави предположения. Нарича това, което наблюдава.

Наречеш ли нещо, със сигурност го ограничаваш,

така щото, ако някой те слуша и няма ни най-малка представа за това, за което му говориш,

то той няма да разбере нищичко или ще добие напълно грешна и едностранчива представа за "обекта".

...

Ето бегъл пример за "доклада" на наблюдателя (привидно налудничав), по отношение на долупоказания облак:

Облак, ама петел.

Петел, ама вода.

Вода, ама пара.

В атмосферата е пълно с пари -

защо точно тези са се събрали в облак?

Кой е определил, че водата трябва да се събира именно в облак?

Виждаме ли водата във въздуха, ако не е под формата на облак?

Облакът има ли форма?

Вода, ама с форма?

Водата не добива ли форма, само ако е в съд? И то ако е в течно или твърдо състояние,

а облакът е вода в газообразно състояние.

Въздухът съд ли е?

Защо, ако не е съд, е оформил тая вода като петел?

Да не би това всъщност да е петел, представен като облак?

Петелът съдържа ли изобщо вода?

Водата съдържа ли петел?

Въздухът ли управлява водата, или тя - въздуха?

Къде е мястото на петела в този въпрос?

Въпросът нещо материално ли е? Може ли в него да има място?

Парата как се отнася към въпроса?

А ако петелът изкълве същия този въпрос?

Май не трябваше да вкарваме и въпрос в картинката,

ама няма как - нали уж съм едно с наблюдаваното?

Наблюдавам "облака-петел-вода-пара-въздух-форма-съд-наблюдател"

и задавам въроси, значи - и те са част от наблюдател-наблюдавано.

Ако не съществуваше език, щеше ли да има въпроси?

А облакът облак ли би бил в такъв случай?

Езикът, обаче, също е неразделна част от цялата картина, да не се забравя!

Ку-Ку--Ри-Гууу! (нищичко не разбрах!)

...

....

30.05.2013г. Аеиа

Експеримент: какво не виждаме в картинката?


...

Представяме си, че гледаме този "отрязък" от околната действителност. Колко, кои и какви са съставните елементи, които не се виждат с просто око? Не се наемам да ги изброявам, защото не ги виждам. Ще спомена само няколко, доколкото ми позволяват твърде ограничените знания и предугаждания.

Не се виждат:

- огромните количества насекоми;

- още по-големите бройки бактерии;

- различните газове, от които е съставено небето: кислород, азот, частици и т.н.

- различните съставки на облаците: вода, частици и т.н.

- птиците, намиращи се в храстите;

- животът, който е в нещата;

- дишането на участниците;

- лъчите, които ги облъчват, за да станат видими;

- лъчите, които нямат отношение към видимостта, но пак облъчват сниманото;

- циркулацията на сокове в растенията;

- кръговратът на хранителните вещества в буболечките;

...

Тия 11, невидими на пръв поглед неща, са капка в морето от това, "което не се вижда".

Е, не мога да разбера как можем да си мислим, че виждаме и знаем всичко?

:)))

...

30.05.2013г. Аеиа

вторник, 28 май 2013 г.

Лудата градина на Амазонката


Преди много еони и измерения, някъде там, в детството ми, се случи нещо, което може би никога няма да мога да си обясня и преведа на "нормален" език.

И така, по онова време от около година живеехме в едно малко градче - родителите ми често сменяха местожителството си и за моите единадесет години вече бях живяла на най-разнообразни места - от многомилионни метрополии до забравени от Бога, неелектрифицирани селца. Сега, припомняйки си следващите събития, ми се струва особен и фактът, че бях на 11 години. На пръв поглед - нищо особено, число като всички други. Но аз го разглеждам като "Числото на Майстора" и се изкушавам да си мисля, съвсем неадекватно, че случките са били нещо като изпит за мен, изпит в някакво майсторство, което все още не съм идентифицирала, макар да съм вече на четиридесет.... Може и никога да не успея да го "идентифицирам", т.е. пряко казано - да направя същ-ността му. Някои неща нямат аналогии, подобия и прочие - те или се "прихващат" моментално, от нищото, или никога не можеш да ги „хванеш”.

Малкото градче бе много интересно, забавно и магическо. Разбира се, сега не би ми се сторило такова, със сигурност. Децата имат един особен орган за възприятие, който е безпогрешен в усещанията си, но за жалост при възрастните изчезва. Не че и при децата го има материално, то затова и науката не го е описала в учебниците по анатомия и физиология, пък и на други места. Но в учебниците не са описани и "духът", и "животът", и други някои работи, които също се водят нематериални, по неизвестни причини. Както и да е...

В градчето, в голяма, стара къща, разположена на главния площад, живееше странна бабичка. Може би такива баби в големи къщи има във всяко такова градче, не знам. Тогава също не знаех, а и никак не ме интересуваха другите градчета. Тази странна бабичка, разбира се, излизаше много рядко. В случаите, когато я виждахме навън, ние, сюрията дечурлига, изпитвахме неистово желание да тръгнем след нея по начина, по който децата следваха Малкия Мук в едноименната приказка. Аз даже, колчем я видех, си припявах нетърпеливо наум:

Малък Мук, Малък Мук,

ти живееш в дом голям

и излизаш вън от там

всеки месец по веднъж.

Само че ни беше страх да го правим - бабата бе заобиколена от ореол на мистерия и страховитости и не искахме да рискуваме да бъдем превърнати в жаби или нещо подобно.

Аз, разбира се, почти не вярвах на слуховете, които се ширеха из градчето за бабата. Изобщо, и като дете си бях досущ възрастен - пълен скептик и агностик - нищо че тези термини тогава ми бяха напълно неизвестни. Най-фрапиращото от суеверията беше, че влизането в градината на къщата се смяташе за изключително опасно. Хората разправяха, че влезлите по една или друга причина в прокълнатия двор после неизменно полудявали. Не се било случвало често, но малкото, известни от близо шейсет години случки, били показателни.

Въпреки страховитите слухове, какво по-привлекателно за едно дете от такъв вид тайни? Те трябваше да бъдат разрешени! Хайде, самата баба беше невъзможно да бъде разгадана, но градината... Тя ни зовеше. Мен и двама близки приятели на моята възраст.

Още през февруари започнахме плановете за "великото градинско влизане". В момент на проблясък (поне така си мислех), получих убеждение, че "входът" задължително трябваше да се осъществи "когато зреят черниците". Тоест, имахме време до юни, а това за деца се равнява на няколко века - можехме да изпипаме всичко и да подсигурим безопасността си така, че да излезем невредими от опасната градина. А и влизането нямаше да бъде лесно - чисто технически. Целият двор на къщата бе разположен зад нея - фасадата й граничеше пряко с улицата и заемаше цялото лице. От другите страни бе заобиколен от над двуметров дебел каменен зид, около който нямаше нито едно дърво наблизо, та човек да се качи и да може поне да погледне вътре. Странно беше и друго - макар наоколо да имаше и други къщи, и то дву- и триетажни - от никоя не можеше да се види какво имаше в двора - нито от прозорците, нито от терасите, дори не и от покривите им. Това, то се знае, го бяхме проверили. Съжалявахме, че нямахме въртолет, и че не можехме да се вдигнем поне с делтаплан, за да можем да прелетим над този тайнствен двор и да видим поне отгоре какво, аджеба, имаше там.

Все едно, постепенно избистрихме как и кога щяхме да влезем. Любимите ни по онова време пиратски книги си казаха думата. И вместо да ползваме обикновена преносима стълба - тя и не можеше да бъде така лесно пренесена, без да бъдеш видян поне от една любопитна съседка, - щяхме да превземем градината на абордаж, с въжета и куки. Доста време тренирахме това упражнение на други удобни и невидими за възрастните зидове. Имахме, разбира се, и много колебания, спорове, караници, съмнения и пререкания. Най-важното измежду тях бе как да наречем своеобразното си сдружение. Имената и на трима ни започваха с "М": аз - Марта, Мирослав и Младен. Близко до ума беше, че се нарекохме "МММ", но споровете се водеха около това, чие "М" е първо, второ и трето. По едно време постигнахме съгласие - според следваната стриктно от нас детско-магическа традиция, не бе добре "врагът" да знае името ти. Досещайки се, че всеки би отгатнал как се казва нашата съвкупност, преценихме, че ако врагът не знае кое "М" чие е, той всъщност нищо няма да знае и така няма да може да ни завладее. И се успокоихме - щом дори самите ние не знаехме, как можеше врагът да узнае? Нямаше как... Бяхме горди с това си постижение!

Друг голям спор бе дали да носим и ползваме фенери по време на "входа" - той щеше да бъде през нощта, това, последното, бе прието на момента, то се знае. Опасявахме се, че без светлина нямаше да видим нищичко, т.е. влизането ни в лелеяната градина щеше да се окаже напълно безсмислено (ако не се случеше нещо опасно и непредвидено, разбира се). От друга страна осъзнавахме, че фенерите щяха да издадат моментално неправомерното ни присъствие там - и можехме да пострадаме. Колкото не вярвахме реално, че би могло да ни се случи нещо "свръхестествено", толкова бяхме убедени, че бабата можеше да помисли, че в двора са влезли крадци, и да викне органите на реда. Които, може би, все щяха да успеят да хванат някой от нас - тогава изключването от училище не ни мърдаше. Затова решихме да направим акцията в някоя подходяща лунна нощ - фенери нямаше да се ползват. Това, от своя страна, ни изкуши да започнем да тренираме нощно виждане. Колко му беше! Още повече, че и един от ЖулВерновите герои го можеше, тоест, това бе нещо съвсем в реда на нещата, тривиалност и подробност...

И набелязаната лунна нощ в началото на юни, а и на ваканцията, най-сетне дойде. Според "традицията" бе ясно, че точно в полунощ трябваше да сме стъпили на "вражеска земя".

И стъпихме. Не беше трудно, след толкова тренировки. Къщата бе тъмна, нито един от прозорците не светеше. Луната грееше силно. Градината... Нищо особено. Доколкото можеше да се види на лунната светлина - добре поддържана и древна. Стари дървета, май повечето овощки, ниско окосена трева, хубави пътечки от камъчета. Декоративни храсти, рози. Рози. Рози. Рози... Да! Това беше. Макар на всички да е ясно, че юнските вечери са всъщност розови нощи, изцяло пропити в розов аромат, тук, в тази градина, ароматът бе много по-силен от другаде. И докато си го шепнехме това в тъмното, и моите приятели излъчваха огромно разочарование (направо го усещах осезаемо), нещо като: "егати! от това ли са полудели идиотите? от розите?! голяма прецаквация!", изведнъж розовият аромат изчезна. Нямахме време да го осмислим, защото моментално налетяхме на силната миризма на босилек. Интензивна като розовата, дори още повече.

Босилек, босилек, босилек... Сега всичко наоколо бе само босилек. Ароматът ставаше все по-интензивен и по-интензивен. Въздухът някак се сгъсти. Хванахме се машинално за ръце. Сдобих усещането, че въздухът започва да става твърд - напредвахме с огромни усилия. Нещо ставаше. Някъде там, бегло, на мястото, с което усещах чувствата на околните, нещо ми каза, че няма и помен от осезаемото разочарование на приятелите ми. В един момент босилековата миризма сякаш се превърна в стена! Да, пред нас, на пътечката, имаше невидима стена, която ни спираше и не ни пускаше нататък! Пуснахме си ръцете и започнахме да опипваме невидимото препятствие, споглеждайки се развълнувано. В мига, в който и тримата решихме да се отклоним встрани, за да видим дали и там има "стена", сякаш нещо се отвори в невидимата твърдина пред нас... Нямах време дори да помисля "портал!" - бяхме засмукани в неизвестна посока. Вихър! Страх! Всъщност, нямах време и за страх. Просто съзнанието ми отбеляза, че вече знам какво е да си понесен от вихър. Не помня колко време трая това - може да е било много, може и малко. В един момент усетих, че нещо ме подхвърля и паднах леко на гърба си. Вече можех да виждам! Приятелите ми също паднаха около мен. Бяхме се озовали на някакво съвсем непознато място. Беше ден!

- Я виж ти! Посетители! А добре ми дошли!

Този глас бе насочен към нас! Идваше от един особен на вид човек - изпосталял индиец с блестящи черни очи и неопределена възраст! С чалма! Облечен в бяло. И откъде знаеше езика ни?! С тези мисли започнах да се окопитвам и да оглеждам мястото, където вихърът ни бе изплюл. Намирахме се в някаква запустяла сграда, особена на вид. По онова време не разбирах много от архитектура, но индийският вид на приветстващия ни човек ми подсказа, че това може би беше някакъв запустял тамошен храм? Подсказа ми го големината на помещението и куполния таван...

- Къде сме? - попитах този с чалмата. Все още седяхме на пода.

- В моя Дом!

- Как попаднахме тук?

- Ха ха ха ха - индиецът започна да се смее неудържимо. Направо се давеше от смях.

Нищо друго не ни оставаше, освен да изчакаме да спре. И той спря.

- Не се чудете, попаднахте и това е! Повече не мога да ви кажа.

- Странно, говорите на нашия език, българин ли сте? - запита Младен.

Отново смях, този път по-кратък.

- Говоря и това е, повече не мога да ви кажа.

- Как можем да се измъкнем от тук и да се върнем там, откъдето дойдохме? - вече беше Мирослав.

Индиецът пак се посмя доволно дълго, после каза:

- Не знам, наистина. Моят дом се намира в джунглата. На стотици километри наоколо няма населени места. Затова така се радвам на посетители. Рядко успяват да стигнат до мен, макар много да искат...

- Ха хахахах - този път бях аз. Смеех се истерично, бях ужасно изплашена.

- Значи, - продължих, когато пристъпът ми горе-долу отшумя, - ние сме щастливци и късметлии, щом сме успели да стигнем до дома Ви, така ли?

- Късметлии сте и това е. Повече не мога да ви кажа.

- Има ли нещо, за което можете да говорите повече? - осмели се Мирослав.

- Ааа, да! Има! Всъщност, не аз. Змиите могат да ви кажат повече и дори - всичко!

Спогледахме се. Погледите ни говореха: "този е ку-ку! дайте да проверим дали наистина сме в джунгла, все пак!".

Направихме го. Наистина бяхме...

Върнахме се при куку-то индиец. Този път той бе застанал на средата на залата. Целият под зад него бе покрит със змии!

Заковахме на място, ужасени! Навън - непроходима и непозната джунгла. Вътре - луд, гарниран с неизброимо количество змии! Ами сега?!

Индиецът не ни остави да се чудим:

- Не се бойте! Нищо няма да ви сторят.

- Кой си ти? - попитах.

- Няма да ви кажа името си, - подсмихна се човекът. Дали не четеше мислите ни? Имах чувството, че по някакъв начин иронизираше името на нашето сдружение!

- Но все пак нещо ще ви издам - аз съм Змиегадателя, така ме наричат всички.

- Всички?

- Е, тези, които ме познават, разбира се! - индиецът пак избухна в смях.

- Аха, значи гадаеш със змии? Как? - включи се Младен.

- Всъщност, не точно гадая. Просто чета това, което змиите изписват с телата си. Могат да напишат верния отговор на абсолютно всеки въпрос. Пишат на санскрит.

Започна да ми става интересно. За първи път чувах за змии, които изписват думи с тела! Тогава не съзнавах, че някои въпроси и отговори не могат да бъдат формулирани с думи, нито пък, че те реално, може би, не са точно въпроси и отговори...

- Мога да ви кажа чрез тях всичко, което ви интересува. Можете да владеете света, получавайки това знание, можете всичко! Можете да разберете съдбата си, и всичките си съдби, и възможности...

- Така ли?! - въодушевих се аз. - Значи да питаме?! Още сега?!

- Сега! Не му мислете! Питайте! Вижте, змиите чакат!

Наистина, сякаш страшните кобри, сега вдигнати и с издути качулки, гледаха право към нас - те, както споменах, бяха заели половината от пода на залата. Сега по средата на тази половина бяха образували празен кръг.

- Ето, кръгът е готов! - посочи Змиегадателя. - Само питайте и няколко от тях ще започнат да изписват отговора с телата си в кръга!

Спогледахме се въодушевени! Колко им трябва на децата? Аз усилено мислех как да формулирам първия си въпрос, а Миро вече бе готов да издума...

- Не! Млъкнете! - почудих се на себе си в първия момент. Защо го казах? Бързо се сетих обаче - по някакъв неведом начин добих "знанието", че не трябваше да питаме нищо! Че това със сигурност щеше да бъде опасно, и най-вече - фатално.

- ??? - приятелите и индиецът ме гледаха въпросително.

- Послушайте ме, моля ви! Не питайте нищо!

- Глупости! - Змиегадателя се подхилкваше. - Суеверия някакви! Хората драпат да дойдат тук и да питат змиите, и толкова рядко успяват! А на вас ви е паднало от небето - или, хайде, от Градината - то пък е едно и също, нали Рай значи Градина, ама да не се отплесвам в излишни градино-теологии. На вас ви е паднало, а...

Неочакван и средно силен гръм прекъсна тирадата на Змиегадателя и пред нас се появи странната баба! Гледаше ни много ядосано...

- Калпазани такива! Защо влязохте в градината ми?! Как може?! - очите й святкаха парализиращо яростно.

Погледите ни бяха вперени в нея и не виждахме нищо друго.

- Какво разбраха? - сега питаше Змиегадателя, което някак малко ни освободи от неочакваната парализа. - Не ми казвай! Знам, че нищо! И без да питам змиите го знам! Виждам, че са нормални!

Индиецът мълчеше и гледаше засмяно. След това, с леко подигравателен тон, каза:

- Е крайно време беше да дойде и някой нормален от при тебе! Досега всички бяха готови луди! Та нямах никакъв шанс да ги подлудя с великите знания за вселената, ама ха! Май не беше добра идея да ме слагаш при босилека! Няма да е зле по някое време да ме прехвърлиш към невените, или монардата...

Видимо без да му обръща внимание, бабата отново се насочи към нас:

- Знаете ли какво, хулиганчета и идиотчета такива! Заслужавате да ви оставя и да се оправяте сами в тая джунгла! Да видим колко ще ви помогне Абсолютното Знание, ха ха! Защото наистина замалко да го получите! Големи царе се извъдихте, бе! Ще ми манават през босилека!

Чувствах се много неловко. Така би се чувствало всяко дете, хванато на местопрестъплението. Бабата продължаваше:

- Но макар и твърде глупави, вие явно сте мъдри глупаци. Това ви спаси! А и Босилека, Царското цвете. Сега ще ви върна по домовете ви и - забравете за случката! И да престанете да влизате в чужди дворове, без да са ви канили! В противен случай ще ви натопя и пред родителите ви, и пред властите! Ще ви се стъжни не на шега! Само смейте да разкажете на някого какво сте видели! Или да продължите да ме следите!

Въпреки крайно необичайната ситуация, каращата се старица и провала на нашия "вход", аз чувствах някаква неописуемо щастие. Как да не?! Колкото и да изглеждаше невероятно, щяхме да излезем сухи от водата.

И наистина, след още известна доза набиване на канчета, псувни, караници, заплахи и подигравки, бабата щракна с пръсти и всеки от нас се намери в стаята си, в собственото си легло... Беше нощ. Може би същата, през която осъществихме "входа". През отворения прозорец се стелеше аромата на рози, примесен с песента на нощните славеи.... Утре щях да разбера коя дата бе реално. Имаше и друго - преди да щракне с пръсти, бабата бе казала нещо важно, касаещо нас тримата, но така и не го запомних. Надявах се, че на сутринта ще съм го възстановила в паметта си.

Не бях. Младен и Миро също помнеха, че са забравили последните важни думи на странната, страшна баба. Така и не си ги спомнихме. Да помниш, че си забравил - все е нещо, ама...

След няколко месеца нашите се преместиха в друг град и аз изгубих следите на Мирослав, Младен и Бабата...

...

Седя на прохладна зелена тераса, гледаща към улицата. Пак е юни. Привечер. Никак не очаквах, че точно сега, в това градче, в което попаднах хем случайно, хем по работа, ще си припомня тази далечна моя детска случка. Все пак, оттогава са минали почти тридесет години. А прекият виновник за възраждането на спомена е една книга. Хвана ми окото, защото не очаквах, че хазяите биха имали точно такъв тип книги в библиотеката си. Взех я, отворих на случайна страница и ... зачетох за амазонките. Пишеше, че думата "йогин" е свързана с името Яга, или баба Яга, и че когато остареели, амазонките напускали своя град и тръгвали по света да обучават хората в "тайните науки". Тия бабички-амазонки били наричани "йогини". По-късно - баба Яга...

Просто нямаше как това неочаквано пояснение за баба Яга, йогините и амазонките да не ми припомни за „странната баба от малкото градче”. Тя, може би, беше наистина стигнала до нашето време представителка на този митичен народ!? Йогинка. Баба Яга... И споменът за случката се отприщи - детайлен и сякаш случващ се сега. Както се казва – спомени не съществуват, защото времето не е линейно. Кой знае?

Много емоции, много нещо! Захлопвам най-сетне книгата и ставам да погледна навън, преди съвсем да се е стъмнило. По навик първо хвърлям поглед към небето и погледът ми се заковава там! Няма що, Вселената си прави майтап с мен! Там няколко облачета са изписали четливо М М М. ...

”А така! – мисля си. – Сега как да разбера какво е това? Дали препратка към нашето сдружение, или визуална алюзия за Тримата Магове? Дали да не прочета отново за Тримата Влъхви? Май в тая луда книга пише и за тях – като че ли ги мернах в съдържанието...”

На улицата се виждат няколко деца - всичките вторачени в мобилните си телефони - явно играят игри... Има и още някой. Една бабичка. Върви. Децата не я забелязват, може би заради телефоните. Вглеждам се. Познат силует...

Ами това е Тя!

...

28.05.2013г. Аеиа

понеделник, 27 май 2013 г.

ЗОРО - Птицата...


Криптозоологии, мистериозни същества, некласифицирани креатури...

Леле, каква огромна работа са свършили и продължават да вършат хората, изследващи Природата! И постоянно се появяват нови и нови, некласифицирани и непознати до този момент същества. Безкрайна е фантазията на Създателя!

Ето тази, според мен - вид чинка. Не казвам, че е непозната на науката досега, но аз така и не успях да я класифицирам. :)

Затова я кръстих:

ЗОРО, ПТИЦАТА... :)))

...

...

...

...

...

26.05.2013г. Аеиа

четвъртък, 23 май 2013 г.

Ръкоделие "ПсихеделНични психеделия"


Ръката е един от основните инструменти на ума, а и на психиката. И е хем инструмент, хем средство, подпомагащо и дори, в голяма степен, определящо развитието на същите. Дали съвсем? Съвсем няма. Навремето често се използваше думата "ръкоделие". " А "психеделие" май не съществува като дума, но е ясно, че е същото като "ръкоделие", само че обозначава нещо, подлежащо за направа от психето. Тук "яйцето и кокошката" не виреят - ясно е, че всяко нещо, сътворено от ръка, първо е било сътворено в "психето".

Стелт-технологията. Психе-стелтично. Психето винаги е "стелт". Е, не винаги. Когато се проявява, сътворява най-различни психо-неща - от табуретки, през тоалетни чинии, канализации, радиоприемници и софтуери, до катедрали и совалки за тъкачни станове и за летене в космоса. Разбира се, преди да се втвърди в тях, то е просто "психе". "Делос" - видим, ясен. Всяко, проявено в "твърдата" материя нещо, е психеделично.

Усетиш ли се едно с вселената, ставаш вселена. Същото е, като да се усетиш едно със себе си - тогава можеш да ходиш например, или да говориш. Докато не си със себе си, не можеш нито да ходиш, нито да говориш, нито да направиш нещо с ръцете си. Това е основен постулат на Мравките, нищо че нямаме точно ръце и не говорим чрез артикулация. Що е артикулация? Съществува ли самостоятелно? Същото е и мравка, когато се превърне в отглаголно съществително - а и без да се превръща.

Що е анестезия? Защо ако те упоят, не можеш да движиш и усещаш тялото си? Кое е упоено - тялото или ти? И двете. "Ти" си пренесен временно в друга реалност, която не можеш да командваш. Така става и по време на стандартното спане. Това се случва често и в будно състояние - дори да можеш да ходиш, да дишаш, да работиш с ръце - възможно е да не съумееш да го направиш, я от мързел, я от друго. Мързелът, разправят, е просто вид депресия. Кое е депресирано? Как и защо? Къде, също така?

Имаше преди време едни други извънземни. Те не искаха да крадат гравитации, но атмосферата на Земята им се виждаше адски твърда - не можеха да се придвижват в нея. Чудеха се как земните жители го правят това чудо! Беше същото, както човек да види същество, което се придвижва през дървесината като из въздух....Еейй, не можахме да ги убедим, че това за земляните не е никакво чудо. Всъщност, не знам кои са правите в случая.

Пак ваш: Мравката

...

23.05.2013г. Аеиа

сряда, 22 май 2013 г.

Изгрев в Тъканта на Възприятието


Има ли всъщност вчерашен изгрев?

А изгрев преди сто години и два часа?

Гледам далечните галактики,

виждат се тук-там и квазари,

някои от тях - отдалечени на милиард светлинни години от нас.

Гледам назад във времето.

Там, може би, има всякакви изгреви.

Ако някой гледа моята галактика така,

както аз гледам неговата -

и той няма да види моя изгрев. Дали?

Какви ти галактики?

Отдалечаваш се на стотина километра по шосето

и изгревът е съвсем друг.

Ееех, Изгрева!

...

...

22.05.2013г. Аеиа

вторник, 21 май 2013 г.

Психеделичната Мравка си чеше липсващия език


Това, консенсусната реалност, е празна глупост. Да вземем например така наречената атмосфера. Разправят, че била нещо като сферичен облак, обгърнал Земята, основно с цел да я пази от космически излъчвания. Ама чия е целта, и каква ще да е тази сферична и безкрайна цел? Без конкретна точка-точки?

Слънцето някога било Бог. Сега е просто Слънце. Звезда от някаква невисока величина. Ама без него? Как да стане?

То май е Бог под Прикритие. Атмосферата е лещата, през която той ни гледа и вижда, когато реши, че има нещо за гледане. От друга страна, тази леща ни пречи да го виждаме в пълния му блясък, щото който види бог "бездруго ще умре". Веднъж някакви извънземни искали да откраднат атмосферата-леща. Наложило се с нея да крадат и гравитацията на Земята. Ама покрай това се оказало, че трябва да откраднат и Слънчевата, и цялата галактическа гравитация. Тогава решили да се откажат пространствено-временно и се прехвърлили в квантовите духовни реалности. Мислели, че оттам кражбата би била по-лесна. Обаче се оказало, че "там" атмосфери нямало. Нито като единици за налягане, нито като оптично-дихателни лещи. Решението на това повсеместно нямане било, изглежда, едно: да се трансформират в надземни жители.

Избрали формата, вида, организма и темперамента на мравката.

Общо взето, това е историята на моя род.

Ако видите някъде самотна мравка, не мислете, че се е отлъчила от мравуняка и че е обречена на нещо си. Това може да съм аз, може да са други "от рода".

Ние сме тези, които ползват лещата-атмосфера, за да гледаме Бога и други работи. Какви работи ли? Не е за вярване, ама който може да ползва адекватно лещата, може да вижда-чува-усеща всички мисли на боговете.

Дишането е един от начините за наблюдение и шпиониране на бог. Но то далеч не е достатъчно. И под дишане не се разбира единствено и само сложния физиологичен процес - от приемането на кислорода, през запалването на огъня във всяка клетчица, поддържането му и накрая изкарването му навън, свързан с въглерода. Неее, това не е мистериозният химически брак, макар да прилича на него.

Ама няма да казвам какво, освен дишане, е необходимо за използване на атмосферата по предназначение. Който се интересува - да се обърне към производителя и да иска подробни инструкции за употреба.

Разбира се, почти никой не би направил това. В някои отрязъци от пространство-време-брахмана е имало хора, които са вземали тези инструкции, защото "поискайте и ще ви бъде дадено" и са ги оставяли на видно място, така че и наследниците да ги намират, но наследниците най-често не са ги разчитали като такива, а са мислели, че това са описания на древни култове и прочие измишльотини.

Ама така е, като езикът, т.е. символите, се мени постоянно - това е един от начините, по който Бог се пази от излишни попълзновения и шпионаж. Езикът е едно от най-мощните оръжия, не заради "силата на словото" - най-вече заради постоянната смяна на смисъла на символите. Тук и преводачите не могат да помогнат - защото те владеят само "настоящи" езици. Така да се каже - не знаят езика в пространство-временен-брахман аспект. Центрирани са само в пространството. Не защото така искат.

Еееххх, колко нещица издумах, а тръгнах просто от решението за кражба на атмосферата!

Така става, стигне ли се до "език".

Ваш: Мравката

...

21.05.2013г. Аеиа

Птици (снимки)


Врабец. Оглежда околността. След малко ще подхвръкне.

...

Сврака - може би агент под прикритие?

...

Врабец-ботаник, вероятно поклонник на Дионис

...

Същият, в готовност да се оттласне в атмосферата.

...

Дрозд-електричар

Дроздът-електричар излита

...

Врабец на черешова диета

...

Дрозд, предчувства, че черешите скоро ще узреят

...

20.05.2013г. Аеиа

понеделник, 20 май 2013 г.

Внезапния Божур


В Полето на Духа,

където

кръстосват се Земята и Небето

Божур внезапен връхлетя.

...

Отнесе Смисъл меродавен,

и смеси Мисли

в съд забравен

сред всичките цветя.

...

Вселените в Божура

се събраха,

и литнаха във танц

златисто-син.

Във розов изгрев

залези се сляха

и цъфнаха като

Божур Един.

...

...

20.05.2013г. Аеиа

неделя, 19 май 2013 г.

Партия под наем


В една далечна република, през девет републики в десета, една партия реши, че не иска повече да управлява.

Партията обаче бе добре инфра-, ултра-, радио-, гама-, делта-, гравито-, бозоно- и прочие структурирана, разкошно поставена, масово обичана и разпространена. И реши, че не е нужно да се губят всичките тези постижения и лъчения.

Затова нейните мъдри лидери постановиха:

"За да спазим принципа на демокрацията, а и да запазим структурата на построеното, пък и за да вземем все пак нещо и ние, не би било зле да обявим, че даваме партията под наем."

Всеки един можеше да наеме партията - и физически, и юридически лица, и такива със стопанска цел, и тия без стопанска (което не значи, че бяха безстопанствени, де).

Оттогава светът реши, че вече не е нужно да има всенародни избори, които да определят кой да бъде на власт и съответно да въздигат или унищожават партии. По-добре и по-икономически издържано бе просто да се наемат и стопанисват вече съществуващите и действащи структури.

...

19.05.2013г. Аеиа

събота, 18 май 2013 г.

Власт без Вяра не може


"Вяра", "верен", "вярно", "вярвам", "вярност" - все думи, основани на един и същ корен, на едно и също "нещо".

Кое ли е това "нещо"? Може би - твърде велико, многомерно и обхватно, за да има дума и за него в условно проявения свят.

Каквото и да си говорим, Вярата е велика Сила. Не само по отношение на религията, мистиката, висшето съзнание и прочие нематериални и без видима проява неща.

Защото властта, най-обикновената - финансова и политическа - съществува, понеже хората имат вяра, вярват в нея. Вярват на тези, които ги ръководят. Вярват, че така трябва да бъде. Вярват дори в абсурда, че светът не може да съществува без пари...

Нищо не става без вяра. Доверието е производно от вярата - то е нещо като нейна конкретна изява. Но тук искам да напиша няколко думи за вярата и вярното.

Не знам кога е станало така, че "вяра" и "вярно" са приети за съвсем различни едно от друго неща.

За "вярно" е възприето това, което съвременната наука е доказала, че е истинно - грубо казано. Във вярното не е нужно да се вярва - според сегашните масови парадигми, трябва да вярваш, т.е. да имаш вяра, само в това, което не може да се докаже по научен път. Разбира се, трябва да има вяра и в истинността на доказването и доказателството - но ако се отплесна натам, няма да има край и ще излезе, че винаги стигаме до необходимостта от наличие на вяра. Затова приемаме, че научното доказателство е прието за абсолютно истинна аксиома, която не изисква вяра.

Под "вяра" се разбира психично състояние-действие, което те кара да възприемаш явленията за истинни, без да е необходимо те да са наистина такива.

Защо са толкова различни смислите на "вярата" и "вярното"?

В кръга на майтапа, най-вероятно защото Езикът си играе с нас, както си иска. А защо си играе ли? Може би с цел да ни подскаже колко "мека глина" е съзнанието.

Но някъде там, общият корен на "вяра" и "вярно" подсказва някои неща.

Неслучайно и Христос говори за "вярата":

.

17:14 И когато дойдоха при народа, приближи се до Него един човек, който коленичи пред Него и каза:

17:15 Господи, смили се за сина ми, защото е епилептик и зле страда; понеже пада в огъня, и често във водата.

17:16 И доведох го при Твоите ученици но те не можаха да го изцелят.

17:17 Исус в отговор каза: О роде невярващ и извратен, до кога ще бъда с вас? до кога ще ви търпя? Доведете го тука при Мене.

17:18 И Исус смъмра беса и той излезе от него; и момчето оздравя в същия час.

17:19 Тогава учениците дойдоха при Исуса насаме и казаха: Защо ние не можахме да го изгоним?

17:20 Той им каза: Поради вашето маловерие. Защото истина ви казвам: Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: Премести се оттука там, и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде невъзможно.

(Евангелие от Матей)

.

Най-вероятно "вярата" е нещо съвсем различно от това, което е възприето по нашите ширини. Може би думите "верен", "вярно" са смислово по-близки до това, което е "източникът". Но каквото и да е, велика сила е - светът ни се върти, благодарение на вярата, без значение, че масово не знаем "що е това".

...

18.05.2013г. Аеиа

петък, 17 май 2013 г.

Избори в паралелния свят


Един пръч, подпрян с предни копита на млада акация, шмулеше небрежно листата й. Мислите и вниманието му бяха основно другаде, далеч от конкретното му занимание, но все пак с една част от съзнанието си той отчиташе разговорите между дърветата, с цел да се ориентира накъде отиват алармените сигнали, издавани от акацията. Тя, както всички дървета, веднага предупреждаваше:

- Внимание, Братство! Пръч! Козел! Кози! Пускайте отровата!

В един момент обаче небрежното пръчово шмулене спря. Съзнанието на козела се стече отвсякъде обратно към себе си и се центрира в думите на акациевото дърво. Пръчът първоначално се втрещи, после се съвзе и се заслуша - пръчовете лесно се окопитват. Акацията говореше на самия него!

- Ей, ти! Да, да, на теб говоря този път! Докога така?!

- Какво докога?! Докога смятам да ям ли? - козелът дори бе възвърнал нормалната си саркастична насока. - Май много искаш да знаеш, да не сте въвели качествено нови нови прийоми в разузнаването и докладването?

- Абе, и това може да стане, ама не е това този път... - И акацията не падаше по-долу от пръчовския цинизъм. Нищо че "цинизъм" произхожда етимологично от "куче".

- Не мисли, че ще гадая, или че ще се свързвам с теб по други пътища, ти ме интересуваш основно в областта на храненето. Здравословното при това!

- Добре, де, нали като се храниш с листата ми, интегрираш в себе си част от моята същност, ДНК му викат хората. - захитрува акацията. Опитваше се да обработи пръча, защото предстоеше да му каже нещо твърде важно, според нея.

- Оооууу, интегрираш и ДеЕнКа!?! В момента нямам достъп до междувидовия си речник, извинявай! Не мога да разбера какво ми говориш. - Сарказмът продължаваше. - Смятам да продължа да храношмуля, стига ме занимава! Това да не е начин да ме забавиш и всички околовръст в радиус от 50 километра да станат отровни, а?!

- Айде, ще изплюя камъчето по акациевски - време е да се чуе и нашата воля! Хората съвсем забравиха, че не са сами в света и продължават да се възприемат като "венец на Творението". Ха ха!

- Какво имаш предвид? Да правим световна революция ли? - продължаваше с иронията козелът.

- Не точно. Просто да се съберем, да се разберем и да решим какво да правим с този свят.

- Ние? Кои ние?

- Всички, без хората.

- Ами аз какво ще ям, ако тръгна да се сдружавам и разбирам по твоя начин със сульо и пульо?! - недоумяваше козелът. - Ти какво ще ядеш? Продължавам да не те разбирам.

- Еее, не мога да повярвам! - акацията започваше да губи търпение. - Ти си майтапчия и си падаш по тия работи. Имам предвид нещо такова: всички живи същества на планетата да станат по някакъв начин отровни за хората за няколко дни само. Не до степен да ги убият, а например добрите бактерии в червата на всеки човек, без които той не може, изведнъж да спрат да бъдат "добри", да престанат да правят храносмилане и да започнат да причиняват диария, наравно с "лошите". Растенията - от дивите до засадените от хората, в това число житото, ориза, царевицата, картофите - също да станат неядивни, тоест отровни. Животните във фермите - също. И така.

- Глупости! - ядоса се козелът. - Знаеш много добре, че всъщност нашата сила - на теб, на мен, на милиардите животни по кланици, ферми, джунгли, савани, поля и гори (да не говорим за океаните), на растенията и всичко останало, което ползват хората, е много, много, много, невъобразимо много по-голяма от човешката сила. Не сме решили, не сме смазали слабичките хора! Но не го решаваме! Нищо че те имат ядрени оръжия и куп други средства "анти-живот". Ние сме смирени чада Божии. Такава ни е волята! Не Божията - нашата. Бръщолевиш пълни идиотизми!

- И все пак, - не се предаваше акацията, - искаш ли двамата с теб да отидем до Майката-Отец и да я питаме дали би позволил-а да си направим този мащабен майтап?

...

Акацията и Козелът посетиха Майката-Отец. След дълги преговори им бе позволено да организират майтапа. При едно условие - да има избори, в които всичко живо - без хората, разбира се - да гласува с "да" или "не". При превес на "ДА" майтапът с повсеместната отрова щеше да стане реалност.

...

Планетата се разтресе от вълнения. Всяка промишлена ферма, всяка нива, целите морета и океани, джунглите, горите, градските животни, домашните любимци, микробите - всички бяха уведомени за тази акациево-пръчова инициатива. Имаше скандали, неразбирателства, имаше и много солидарност. Случваше се същества от един вид да се разцепят - например змиите. Отровните бяха твърдо "ЗА" повсеместната отровност, неотровните се разграничаваха:

- Ако искахме, и ние щяхме да бъдем отровни! - бе казал един питон, ръководител на местната питонска клика, някъде в Азия. - Това е посегателство над личната ни свободна воля!

- Ама нали затова ще има избори, бееее! - му бе отвърнал Козелът, по време на тайното си посещение в кликата.

...

Денят на изборите дойде. Повечето гласуваха "ДА".

Всичко, което бе свързано с хората, и от което зависеше пряко и непряко животът им, стана отровно - само за тях.

Човечеството се сащиса. Това бе по-лошо от черната чума, от войната, от всичко познато. Нещо, за което нямаше решение. И спасение. Нито властимащите, нито партиите, нито корпорациите - никой не можеше да оправи този вопиющ и заплашващ всички проблем! Между другото, в акациево-пръчовата инициатива проявиха желание да вземат участие и Принцът на въздуха, и Принцесата на Водата. Но Акацията, хитро и дипломатично, ги беше убедила да не участват - това щеше да е мор за всички хора, а и Отецът-Майка нямаше да е доволен - бе се съгласил-а в инициативата да участват само "живи"-те.

И така, хората видяха, че и парите не можеха да оправят тази повсеместна отровност. Някои изявени люде, макар и с неприятна диария, се опитаха да подкупят акацията и козела - а и други от видните животинско-растителни лидери. Обаче удариха на камък.

И животните, и растенията, и бактериите, че и вирусите не ползваха пари. Никога не им бяха трябвали.

И майтапът стана още по-голям майтап, защото се оказа, че уж всеприложимата максима: "което не може да се купи с пари, може да се купи с много пари" в случая не беше никак вярна. Акацията и Козелът не можеха да бъдат купени нито с много, нито с малко.

...

Майката-Отец се хилеше "някъде там-сега" и се чудеше дали хората най-сетне ще се осъзнаят.

...

17.05.2013г. Аеиа

четвъртък, 16 май 2013 г.

Котките - виртуозни телепати


Вчера любимият ми котарак Кито напусна този свят. Евтаназия. Наложи се.

Навършил преди месец една година, моят Кито бе изключително гальовен, умен и добър котарак. Той има брат, Детелин, с когото са заедно от рождение и са неразделни – безброй пъти съм имала усещането, че двамата са в телепатична връзка помежду си, по различни видими причини.

Ето я и историята... Кито беше зле от няколко дни – болеше го единия заден крак. Истината е, че не успяхме да го разгледаме добре – той не даваше много-много да го пипаме и решихме, че нещо се е контузил – кръв не се виждаше, нито някакви други външни поражения. Просто отвреме-навреме мяукаше от болка и щадеше крака – не стъпваше върху него. В това състояние изкара два дни – давахме му болкоуспокоителни и противовъзпалителни. И преди бе имал такива проблем и се беше решил по този начин.

На третия ден сутринта поиска да излезе, беше видимо доста по-добре – пуснахме го. Не се появи цял ден. Чудехме се какво ли става с него. На следващия ден, рано сутринта звъннал домашният телефон – „непознат номер”. Съпругът ми се обадил – отсреща бил непознат, като че женски глас:

- Имам температурааа, аааа, имам температура, имам температура... (ревейки)

- Кой се обажда?

- Имам температура, имам температура...Помощ! Имам температура!

- Кой е? Кой се обажда?

Връзката прекъснала изведнъж.

Гласът приличал и на цигански – мъжът ми решил, че това са някакви телефонни терористи и помня, че ме предупреди да внимавам, ако пак се обадят и попаднат на мен или на голямото дете.

Вечерта преди това обаждане голямото дете донесе ненадейно вкъщи един хамстер – взело го от някаква екологична проява. Малкото се заигра с него – както си беше в клетката – и игра няколко часа, докато си легне.

Сутринта, когато беше необичайното телефонно обаждане, бях оставила за съвсем кратко време малкото дете с хамстера без пряк мой надзор – и мишокът ухапа детето по пръстчето – голям рев, голямо чудо, а и много кръв. Е, успокоихме някак нещата, а голямото дете приготви хамстера за връщане. След известно време дойдоха майка ми и баща ми на гости. Тогава се появи и Кито. Беше в окаяно състояние! Не можех да повярвам – все пак не го бях виждала само едно денонощие. Почти целият му заден крак без кожа – и към корема също, некротизирал, непоносима миризма на разложение. Първоначално помислих, че го е захапало куче или нещо друго, после че се е закачил за някоя тел – така и не разбрахме от какво е станало това. Възможно е да е било и някаква по-малка рана – заради нея да е накуцвал, и раната да се е инфектирала и да е плъзнала наоколо. Мяучеше жално и чакаше да му помогнем. Успяхме да го задържим и да полеем цялата огромна некротизирала повърхност с кислородна вода, две шишенца едва стигнаха. Котаракът засъска и се опита да дере – правеше го за първи път в живота си – явно болката бе огромна. Не можехме да го приберем вкъщи в този вид, затова го оставихме в къщичката на кучето и отидохме да изпращаме нашите, като междувременно бяхме викнали спешно ветеринарния лекар. Не очаквахме, че Кито ще избяга – но той явно се беше уплашил от кислородната вода и бе решил да си спести по-нататъшни манипулации. Сигурно болките са били адски! Чудно беше как изобщо можеше да се движи в това състояние.

Дойде докторът – Кито го нямаше - не се появи, макар да го виках часове наред. Междувременно, още преди да дойде ветеринарят, на мъжа ми му хрумнала – така, от „нищото” - ирационалната идея, че обаждането с температурата може да е било от Кито! Че Кито по някакъв странен начин се е обадил, за да каже, че е зле! Между другото това обаждане не се повтори. Може би никога няма да разберем дали наистина Кито не бе успял да направи по този начин връзка с нас – по телефона – за да ни каже, че е зле, с температура... А и да не се е обаждал той, пак е синхронност. Да припомня, че това необичайно обаждане се случи няколко часа преди да разберем в какво състояние е Кито.

Тюхкахме се, жалехме, че изпуснахме котарака, говорехме си, че котките никога не умират пред стопаните си – винаги се крият, когато усещат, че ще умират. „Смъртта е занимание самотно” важи изключително много за тях. И страдах – представях си в какви мъки ще умре любимият ми котарак. Щеше да се разпадне жив... Дойде нощта. Опитвах се да го привикам телепатично, голямото дете също сподели, че цяла нощ не спало - сънувало Кито, не спейки.

И той дойде на сутринта. Много се зарадвах. Детето го чуло да мяучи и веднага излязло. Странно е, че баща ми звънна точно в момента, в който отивах да видя новопоявилия се Кито – странно, защото и предишния ден Кито се появи, точно когато нашите бяха у нас. Сега не бяха, но пък баща ми звънна синхронно. Надявах се, много се надявах, че ще можем да помогнем на котака. Отново поляхме пораженията с кислородна вода и йодасепт. Настанихме го този път в кутията за пренасяне на котки, затворихме го, дадохме му храна и вода – той пи само вода. Беше много зле. Докторът можеше да дойде след 7-8 часа.

Когато ветеринарят дойде, моментално сложи упойка и зачакахме да задейства. Не действаше и не действаше; сложи още няколко, каза, че вече е сложил доза като за 40-килограмово животно. Изключително жилав котарак! Най-накрая, макар и още буден, Кито вече не можеше много да мърда, и докторът успя да види пораженията. Каза, че няма никаква надежда да се оправи, каквото и да правим – само бихме му удължили мъките. Много беше тежко, но решихме да го избавим от тях – да го приспим, т.е. да приложим евтаназия.

След това решение, преди евтаназията, докторът сложи още няколко пъти упойка – котакът така и не заспа... След двете инжекции за евтаназия също се мяташе известно време... Сила, огромна сила и живот имаше в Кито...

Интересно беше и поведението на кучето Шаро. През цялото време, докато бяхме с доктора, кучето се въртеше около нас, с любопитство, но нищо по-особено. И, отново странно, когато докторът каза, че няма смисъл и че ще отиде да вземе инжекцията за евтаназия, Шаро изведнъж легна и ни загледа с тъжен поглед. Когато докторът се върна с инжекцията, Шаро отиде над Кито – за първи път по време на процедурите. Постоя няколко мига над него, с муцуна, почти долепена до котарака – те са големи приятели. После пак застана встрани, отново легнал и тъжен.

През цялото това време братът на Кито, Детелин, не се появи нито веднъж. Всъщност, Детелин го нямаше целия ден. Два-три часа след смъртта на Кито - наближаваше залез - аз и мъжът ми тръгнахме да го погребваме – на едни поляни до една рекичка. Донякъде щяхме да бъдем с кола – след това пеша. Спряхме с колата до последната къща, откъдето започват полята. И там, точно на мястото, където спряхме, ни чакаше братът на Кито – Детелин! Никога преди не бяхме виждали Детелин на това място. Все едно знаеше, че ще ходим там...Сякаш бе чул дословно разговора ни, в който си казвахме къде и как ще отидем да погребем котачето. Просто не можех да повярвам, че е точно там и ни чака! Това не можеше да е просто съвпадение... Гледаше ни и мяучеше силно и жално. Мъжът ми взе кашона с Кито, аз тръгнах след него, нарамила лопата, а зад мен вървеше котаракът Детелин – спускахме се по полята, надолу, към рекичката. Странна процесия.

И така, котаракът Детелин изпрати в Отвъдното своя брат Кито – без изобщо да види пряко какво става с него, докато беше още жив. Сякаш знаеше, че е умрял. През цялото време докато вървяхме, а и когато копаехме, Детелин не спря да обикаля наоколо и да мяучи жално.

Почивай в мир, Кито!

Това са двамата братя, Кито е на преден план. Тук са на 4 месеца:

...

16.05.2013г. Аеиа

сряда, 15 май 2013 г.

Завръщането на ВРАБЧЕТАТА


Врабчето е символ на вярата, на задружната общност, на оцеляването и свързаната с него креативност, на приятелството и радостта от живота. Друго важно нещо, което символизира, е Божията благосклонност.

Врабчетата бяха изчезнали от някои места, незнайно къде.

Възможно е да са били временно в съседни области.

Има вероятност да са се били оттеглили в друго измерение по своя воля (или по нечия чужда). Последното, разбира се, най-вече в областта на имагинерното и на т.нар психизъм.

Вероятностите са много.

Но достигналата до нас през вековете свързаност на Врабчето с Благосклонността Божия е показателна.

Явленията, природни, често неизвестни, неясни, необясними или необяснени, но видими, имат някаква цел или цели. Книгата на Природата, на Бога, на Света е нещо необятно, с много смисли, с многопластови прояви, и освен това е нещо, може би, основно, съчетаващо в себе си иманентното условно дъно и небосвод.

Дори да се приеме, че природните явления са "булото на майа, на илюзията", все пак и това е нещо - може би в "булото" се отразяват принципи от Непроявеното, наричано в наше време Имплицитно.

Божието Благожелание е отново "тук"! Както е прието да се казва на английски - NOWHERE (никъде), т.е. NOW HERE - ТУК И СЕГА... или ЧИК-ЧИ-РИК. :)

...

15.05.2013г. Аеиа

събота, 11 май 2013 г.

Към Колхида! Към Колхида! Към Златното руно!


Неее, не става дума за този митичен край, просто среща с един колхидски слепок, мъжки. (Доколкото успях да го идентифицирам, де) Разпознава се, че е такъв, по сините петна, които могат да се видят по него при по-внимателно вглеждане.

...

...

Ето го и малко в движение (ако се качат клиповете, ако не - пак ще излязат снимки):

.

...

...

11.05.2013г. Аеиа

четвъртък, 9 май 2013 г.

Чудо - кратка извадка от Вечността


Не мога да го приема и това е! В ранна детска възраст бях убедена, че знам как се получават светкавиците и съответните им гръмотевици - бяха ми обяснили, че стават, като се сблъскат два облака. Сблъсък! И готово - мълния! След време разбрах, че не е точно така и че всъщност никой не знае как се получават тия чести явления. Също и че енергията, която се отделя при всяка мълния, е необозримо голяма. Както и че човекът засега не може да я използва за свои нужди. Всъщност, грешно се изразявам, казвайки "никой не знае" - възможно е някой да знае, възможно е той/тя/то да е човек, възможно е и да не е. Но няма да намесвам тук Вселената, земното човечество и прочие флора и фауна, тъй като не съм упълномощена да говоря от тяхно име.

В ранна младежка възраст нямаше как, въпреки пълното научно (и религиозно) затъмнение, да не оприлича мълниите на вид "небесно-земен оргазъм". И да не се чудя къде отива отделената чрез този оргазъм огромна енергия.

Сега имам някои "подозрения", но няма да ги изказвам на този етап.

Другото нещо, което от малка мислех за напълно ясно и овладяно, беше "животът" - що е той и как се пръква на света. Обясняваха ни разни неща за "първичния океан" и така нататък. Звучеше напълно резонно. После разбрах, че и това са само предположения - по научен (а и по религиозен) път не може да се създаде нещо живо от нещо неживо, грубо казано - за да не навлизам в излишни разсъждения и обяснения.

Две неща - светкавици и живот. Виждаме ги всеки ден и час. Но не би трябвало да е така. Ами, след като сме толкова напреднали, имаме перални, миялни, сушилни, доялни и хиляди още машини, свръхмощни компютри, космически совалки, безжично електричество, атомни централи и какво ли още не, как е възможно да не знаем как се създават светкавиците и живота (не от нещо живо, а преди "живото")?

Според сегашната нагласа на науката и на кланящото й се за щяло и нещяло човечество, тия неща не би трябвало да съществуват. По същия начин се отрича съществуването на телепатия, телекинеза, психометрия и подобни, да не изброявам.

Но това са невидими работи и е лесно да бъдат "отречени".

Животът и Светкавиците са видими, поне така си мислим, де. И от кумова срама няма как да бъдат отречени. Макар че опити и в тази насока се правят постоянно.

Всъщност, с всичко това искам да кажа:

Светкавиците и Животът са си ЧУДЕСА.

Не се знае механизмът на тяхното възникване, значи би било редно да бъдат признати за ЧУДЕСА.

Грубо, определението за "чудо" е нещо като: явление, което нарушава или не се съобразява със законите на физиката (на природата). След като науката, и в частност физиката, досега не са открили закони, които определят нормалното наличие на Земята на Светкавици и Живот - значи, може да се предположи, че такива закони няма. Още по-значи - щом такива закони няма, следва че изобщо не би трябвало да има на Земята светкавици и живот. Ерго - те са ЧУДО.

Обаче, свикнеш ли да живееш с постоянно придружаващи те чудеса, ти просто не ги забелязваш и не ги отчиташ като такива. Приемаш ги за дадености, за аксиоми.

Това, обаче, си е твой/мой проблем! :))))

...

09.05.2013г. Аеиа

вторник, 7 май 2013 г.

Среща с Двуглавия Аз


Отидох на сеанса по холотропно дишане с малка доза любопитство и огромни количества надменност и добронамерено присмехулство – ами че аз съм навътре в йога, дишам и правя какво ли не, което не всеки би могъл и издържал да направи! Едно дишане ли ще ми повлияе?! Колкото и да харесвам Гроф, създателя на холотропното дишане, и колкото и да съм се увличала по неговите истории, и да съм искала да пробвам субективно „що е холотропно дишане”, все пак тия неща не можеха да повлияят на общата ми скептичност и надменно отношение.

Първоначално се запознахме с водача, помощниците му и всички от групата дишащи. Някои бяха дишали и преди, на други им беше за първи път. Случи се така, че в залата нямаше ток – та по тази причина предварителните разговори продължиха по-дълго от обикновеното. Което ме дразнеше – исках час по-скоро да започваме. А ток беше наложително да има, тъй като холотропното дишане се извършва по-добре на фона на музика. В наше време музика без ток е рядкост. Теоретично знам, че до всеки „дишащ” трябва да има „ситър” – човек, който да помага на дишащия, ако се случи нещо непредвидено с него. В нашия случай нещата бяха модифицирани по български маниер – нямало нужда от ситър за всеки, водачът и двете му помощнички щели да се справят с цялата група от дванадесет души.

Най-сетне токът дойде и се настанихме – легнали на шалтета, завити с одеяла, за който иска раздаваха и превръзки за очи. Аз взех, знаейки, че светлината пречи на „третото око” да види, каквото има да вижда.

И се почна. Колкото и да не вярвах, моментално влязох „в състояние”. Страхотия! По принцип всеки знае, че хипервентилацията води до конвулсивни схващания на ръце, крака и т.н. Въпреки това знание и очакване на подобни телесни симптоми, се шашардисах яко, щото съвсем буквално „нещо” ме хвана за гърлото и стисна с огромна сила. После се стегнаха и челюстите ми, така че не можех да говоря през целия сеанс – устата ми беше конвулсивно извита в състояние обратното на усмивка. Имах съзнание за „себе си” и своя „аз”, но и се осъзнавах като нещо друго. Постепенно конвулсивното схващане обхвана цялото ми тяло и добих реално усещане, че някакво огромно същество ме тъпче под огромното си стъпало. Много болезнено и ужасно! Ако не знаех, че това може да се очаква и ако не бях тренирана в медитации и подобни практики, със сигурност щях да се изплаша много и да се опитам да викам за помощ – макар че не можех да издам и звук, все щях да се напъна да размахам вдървените си ръце, или нещо подобно. Защото състоянието ми беше много страшно. Много болезнено и мъчително. Знаейки, че при такива състояния се преживява много често личното ни раждане, реших, че съм бебе, което е притиснато отвсякъде от матката и трябва да се роди. Ревях, през цялото време ревях силно, макар и безгласно – заради конвулсиите. Усещах, че ми е дадено нещо велико, може би живот?, и че трябва да се измъкна от този ужасяващ натиск, да изляза изпод този мачкащ ме като хлебарка крак, да се измъкна от това ужасяващо менгеме. Ревях и исках да се измъкна, но отникъде не виждах светлина. Нито надежда. Само болка и ужас. Но продължавах да се мъча да изляза. На едно ниво знаех, че „някъде там” ме чакат хора, които ме обичат, но знаех, че те не могат да ми помогнат, аз, бебето, трябваше само да се справя със ситуацията.

В един момент усетих, че не съм човешко бебе. Бях бебе-слонче. Усетих слоновете, които ме чакаха „оттатък”. Усетих как слонски крака натискат корема на майка ми, натиснаха и моя корем – той буквално се долепи до земята – натискът на корема ми беше огромен, болезнен и осезаем – на фона на притискането на цялото тяло. Това продължи дълго. После се родих. Не усетих самото раждане.

Изведнъж се озовах между огромни слонски крака. „Менгемето” продължаваше”, беше още доста болезнено, но все пак се радвах, че вече съм навън. Не усещах присъствие на майка наоколо (може би я нямаше, може би беше загинала при раждането ми?). Но бях едно самотно дете на стадото. По едно време до мен се приближи огромната слоница-матриарх. Някак телепатично тя ми каза: „Ти ще бъдеш новата водачка, моята наследница.”

Това ме изплаши страшно много – не й повярвах и се отдръпнах, все пак бях малко слонче. Тогава тя ме избута пред стадото с хобота си и каза да пробвам да водя, да тичам пред стадото. Не исках да го правя. Слоницата ме изтласка, направо ме изрита напред. Аз тръгнах да бягам. Оказа се, че бягам бързо. Стадото ме следваше отдалеч. Тичането и усещането на тропота на слонското семейство ме въодушеви. По едно време започнаха триумфално да тръбят. Това ми даде още повече сили и хубаво усещане. Затръбих и аз! Наистина усещах, че тръбя като слон! Знаех, че май наистина ще бъда водач на това семейство след време.

Слоновете и слончето изчезнаха. Тъпчещият ме крак отново усили натиска. Извивах се като змия, правех какво ли не, за да избягам и да се освободя – нищо! Усетих се като точка в огромно яйце. Обикалях го цялото – пак нямаше изход. Пак никаква светлина! Пак рев, извиване на реалното тяло, мъки, болки, обикаляне на яйцето. Знаех, че „оттатък” ме чакат някакви птици, че ме обичат – но нищо не можеха да направят. Не знаех какви точно птици са – просто ги усещах. На моменти се връщах към „обикновеното си аз” – пробвах всякакви йогийски техники, за да изляза – опитвах да включа чакрите, да накарам „змията Кундалини” да се издигне и да ме измъкне – нищо! Нямаше изход и надежда. Менгемето стягаше!

Изведнъж яйцето и точката, т.е. „аз”, изчезнаха и аз се оказах малко щъркелче, лежащо в гнездо. Бях само. Натискът отвсякъде беше огромен. Аз знаех, че ще се отърва от него единствено ако успея да излетя от гнездото. А не можех да мръдна. Натискът беше ужасяващ и отново много болезнен. На нивото са „собствения си аз” реших, че бих могла да се измъкна, ако успея да вдигна нагоре реалните си ръце и да ги размахам в китките – действие, имитиращо летене, което в йога се използва за активиране на мозъка и като заместител на кафето. Имаше проблем – не можех да мръдна ръцете си – конвулсивно прегънати и вдървени. С голям зор все пак успях да го направя – вдигнах ги тези ръце! После с още по-големи мъки успях да ги раздвижа в китките. Размахах ги. И щъркелчето, т.е. аз, излетя!

Какво усещане! Натискът намаля, макар че не изчезна. Аз, т.е. щъркелчето, летях над красиви пролетни, позлатени от залязващото Слънце огромни поля. По едно време усетих, че крилата ми плющят по странен за малко щъркелче начин. Погледнах ги – бяха огромни. Тогава успях да се видя отстрани. Хем бях „аз” и летях, хем се виждах отстрани какво представлявам. Бях огромно митично същество. Огромни черно-лилави крила плющяха над полята. Драконови крила. Имах две глави – едната беше на щъркел, другата – на орел. Останалата, видима от моята перспектива част, бе змейска, огромна, извиваща се опашка, златно-оранжева и блестяща, люспеста. Това чудовище бях аз! Не бях никакво щъркелче! Усещането беше неописуемо! И приятно, и неприятно. Полетях извество време, после „митичното двуглаво същество” изчезна към хоризонта.

Сега вече стягането бе най-силно в ръцете. Усетих как те съвсем осезаемо се превръщат в копита. Превърнах се на еднорогче, което също тряваше да се роди. Ритах и се борех да изляза на бял свят. Този път стана малко по-лесно. Озовах се сред другите еднорози. Тичахме из поля и гори. После излязох от състоянието, съвсем осезаемо усетих как копитата ми се разделят и се превръщат в пръсти - и отново станах „аз”. Моят сеанс приключи.

...

Преди две години имах интересно преживяване с орел и щъркел, нищо особено на пръв поглед, но за мен беше интересно. Описах го в другия си блог. След гореописания сеанс, се сетих за това преживяване. Нямаше как да не се сетя, нали бях същество с две глави – едната на щъркел, другата на орел. Ето го и постинга:

Орел и Щъркел = Вестители на Вечното Неизвестно?

А два дни след сеанса медитирах и, разбира се, извиках отново друглавото митично същество. Малко на майтап, реших да го питам как се казва. То най-неочаквано ми отговори (телепатично, не говореше с нито една от човките си), че се казва с име, което ме втрещи! Няма да казвам името, само ще отбележа, че преди няколко години, когато се стремях към нещо, наглед недостижимо, имах един знаменателен сън, в който за пръв и последен път чух това име. Знаех, че то е изключително важно за мен и че би ми помогнало в много неща. Тогава търсих из Гугъл и на други места – така и не разбрах какво е това и изобщо съществува ли такова нещо. Този път отново се разтърсих. И бях потресена! Това име бе много свързано с традицията йога и една друга традиция – и двете неща се оказа, че съм започнала да ги следвам! Без да знам! И то доста време след съня с името! Всъщност, от всичката тази патаклама, радвам се, че най-сетне се запознах с „Двуглавия”.

А това е една твърде нескопосна рисунка на митичното двуглаво същество. Може би, ако се напъна и ползвам по-така бои и пособия, бих могла да го изпиша по-реалистично – и като пропорции, и като външен вид, но това не знам дали ще стане някога. Затова слагам тази бърза скица, за общо описание, макар и смешно.

...

...

07.05.2013г. Аеиа