петък, 31 август 2012 г.

Нарочните съвпадения :)




Съвпадения се случват на всеки и постоянно. Тези "явления" са именувани относително "съвпадения", ясно е, по същия начин е именувано и всяко едно явление от познатата вселена. Но да не се отклонявам, че, току виж, предизвикам без време някакво съвпадение и не успея да кажа това, което мисля да казвам.

Ще разкажа за две мои съвпадения. Едното е еднократно, другото - "серийно". Еднократното дори не се отнася пряко до мене, макар да участвах в него.

И така, първото: преди години един клиент, който нямаше възможност да пътува до София - беше в инвалидна количка и с тежко заболяване, но с много силен дух - и с който вършехме работа по телефона, ме помоли да му намеря една ценна за него книга. Той не знаеше точното име на книгата, нито авторите й, нито кой я е издал. Случайно слушал края на някакво предаване по радиото - без да запомни и кое радио. Книгата била в много ограничен тираж, от тия, нестандартните, но за него беше от изключителна важност. Той ми я описа и каза "горе-долу" как се казва, без да е сигурен. Много исках да му помогна, но при тая пълна липса на информация, се съмнявах да успея да намеря нещо. Тогава имаше интернет, но той съвсем не беше като днешния - световната Мрежа още се строеше и запълваше с информация. Дори и да бе като днешния нет - пак нищо нямаше да намеря, даже и по ключови думи - защото такива нямаше. А тия, с които разполагах, бяха твърде общи. Пък и тогава далеч не всяко събитие се отразяваше в нета и не всяка организация имаше присъствие в него.

Всъщност, нямаше какво да предприема, за да намеря тази животоспасяваща книга - затова и нищо не направих... Няколко дни след разговора с клиента, ме посети една далечна позната, с която съм се виждала 2-3 пъти в живота си. От разговора с нея стана ясно, че тя ходила на някакъв конгрес и оттам се сдобила с една много интересна книга. По описанието на книгата аз разбрах, че това е тази, която търси моят познат! След първоначалния шок от "съвпадението" и от усещането, че без нищо да правя неизвестната книга ми каца директно в скута, аз веднага й я поисках - да си я преснимам. Тя я донесе на другия ден...

Серийното: В офиса ми 2-3 пъти годишно идваше едно интересно момиче - амбулантна търговка. Никога не знаех кога ще дойде и какво ще носи. Един вечер се сетих, че ми трябва определен артикул за лична употреба и реших на другия ден да се разкарам да го купя. Малко след започване на работния ден, дойде момичето - носеше точно това, което ми трябваше! А преди това никога не беше носила такъв тип стока! Помислих, че ми чете мислите! :) Да, на никого не бях споменавала гласно, че ми трябва точно това. Оттогава, щом ми потрябваше нещо, знаех, че момичето ще дойде с него и ще ми спести разкарването. И наистина ставаше така. Някои амбулантни търговци четат мисли... Или е серийно съвпадение. Или любимото колапсиране на реалност, отново...

...

31.08.2012г. Аеиа



четвъртък, 30 август 2012 г.

Кой си играе временно с топките!? ... и бай Иван




Една вечер, по време на вечерния йога-сеанс, до бай Иван, незнайно как и откъде, долетя някаква топка. Той машинално - но по йогийски - я хвана, чудейки се защо не чува трясък от падащи стъкла. Да, счупени прозорци нямаше. Не се забелязваха отворени врати, нито дупки в стената. Йогинът прекрати упражненията, тествайки с всички налични физически сетива долетялата сфера.

На пипане не беше нито от гума, нито от кожа, нито от изкуствена материя. Ежедневните сетива не можаха да определят от какво е направена. Диаметър около 30 сантиметра, нито лека, нито прекалено тежка. Цвят - неопределен, сивкав, може би изгубен с времето...

"А!" - зачуди се йогинът. Огледа се отново - да не би някое дете да се е скрило някъде из стаята и да си прави майтап с него. И дете нямаше.

"Да бе!" - отново се зачуди, но вече на себе си. Изненадата от тази топка го бе накарала за момент да забрави, че по навик първоначално тества всичко с третото си око.

"Забравих за Окото покрай тази топка! Ееейй, топките са голяма работа!" - подсмихна се по своя си автоподигравателен маниер и насочи вездесъщото Око.

...

Както и очакваше, първоначално не получи образ на топка. Това, което "видя", бе някаква странна жена, сякаш очакваща да хване топка. Даже не да я хване, а да я оттласне като в игра на волейбол.

"Брей! Тази ли я е хвърлила топката!?" - на въпроса Окото моментално отговори, изтривайки скорострелно жената и откривайки образ на нещо като делфин, но не съвсем същото.

"А! Значи е този!"

"Този, ми!" - отвърна Окото, но без думи. "Жената чака да й я метнеш, бре!" - и за този израз Шишарката не употреби думи, но това не попречи на йогина да го разбере словесно...

Бай Иван метна топката и на метър и половина от него тя изчезна. Явно бе отишла при жената...

...

Йогинът продължи практиката си, програмирайки се да научи как стои "въпросът с топката". И научи. Той бе 144-ият Играч. Последният по Веригата. Или Кръга. Или Паяжината. А защо не и Първият? "Неее, не съм започнал аз играта, ама!..."... Разбира се, не можа да разбере с каква цел е тази игра и защо е включен и той, но и това щеше да стане - по-натам.

144 същества, с различни гени, от различни видове и от различно време играеха на топка. И топката летеше във Времето, влизайки в Пространството ту при този, ту при онзи.

...

30.08.2012г. Аеиа


вторник, 28 август 2012 г.

Аз, неандерталката - импресия




Изминаха много години, откакто съм тук. Не искам и не мисля да си тръгвам. Да, тия луди работи не са съвсем правилни, но в Потока на Времето понятието за правилност се размива и съвсем изчезва. Там, в този Поток, можеш да видиш най-ясно, че Щастието е най-важната цел за постигане и че, както казва Борхес: "извърших най-големия грях - не бях щастлив"...

Спомените ми не са като на "сапиенсите" - моите са си винаги преки преживявания и не се обработват, украсяват или орязват от "мозъка" по негов вкус. Затова, условно казано, още помня как решихме да скочим във времето. Сега ни наричат "неандерталци". Ние не се наричахме така, но това е без значение. Без значение е и че сега повечето ни възприемат като "тъпи полуживотни-полухора" и "неандерталец" е станало нарицателно за нещо тъпо и с груба сила - те не са виновни, че нямат спомени и че помнят това, което им казват или което прочетат в учебниците.

Вече много от нас се бяха смесили със сапиенсите, аз също съм хибрид. Разбрахме обаче, че нашите гени, носещи различни умения, ще се изгубят в тая неконтролируема гмеж, затова Главният съвет реши да се изнесем в бъдещето - кой където иска. И да поддържаме Традицията.

Традицията е Жива! Спиралите - също!

...

Понякога срещам някой мой събрат и съвременник. Понякога той знае, че е един от нас, понякога - не. Но дори да сме избрали да забравим и да станем изцяло чужди съвременници, Традицията пак остава.

Остава!

...

28.08.2012г. Аеиа



петък, 24 август 2012 г.

Синхронност или колапсиране на реалност, или кой знае какво...:)))




Онзи ден бях разположена близо до спасителите на плажа и проведох разговор за морето с един от тях - може би с над четиридесет годишен стаж в спасителството. Познавам го от години - постоянно си е на плажа. Стана дума за рибата, риболова и морето.

Целият разговор не е важен, стана ми интересно как две от нещата, за които говорехме, "се сбъднаха" точно десет минути след него.

Първо - за делфините. Според човека те се били разпространили и размножили много и, заедно с рибарите с огромните мрежи, унищожавали рибата - затова била така драстично намаляла. Понеже от две години все не засичам делфини, попитах го дали ги вижда често. "Ооо, постоянно са тука! - каза и посочи морето до плажа. - Идват ей тук, до шамандурата, където плуват хората." Шамандурата е на двайсетина метра от брега и около нея наистина не е никак дълбоко.

После стана дума, че Босфорът бил твърде тесен и плитък и през него не можела да минава риба от Средиземно в Черно море. Аз казах: "Добре че не може, щото могат да минат и големи акули."

Като приключихме разговора, до шамандурата, съвсем близо до нас, се появи огромен делфин - гонеше някаква голяма риба. Сам беше, но направи няколко скока - видимо, за да направи шоу на нас, плажуващите, които веднага се втурнахме с камери и апарати да го снимаме. :)

И след делфина ми звънна сестра ми, съобщавайки ми, че чела за някаква 3-4 метрова риба, която били видели на 500 метра в морето от плажа на Ахтопол, и журналистите веднага я нарекли "бича акула"! :)))

Според спасителя, това е моруна, но твърдението му няма значение в случая.

Синхронности разни...:)))

...



сряда, 22 август 2012 г.

Доказателство за безграничността на личното ни Съзнание




Личното съзнание, може би, наистина е безгранично. Обикновено субективно се възприема, че то е ограничено до личното ни тяло, но е достатъчно да седнем зад волана на някоя лека кола, и съвсем осезаемо започваме да усещаме габаритите и границите на колата. Те стават наши - съвсем наши. Карайки колата, ние не усещаме своето тяло, а усещаме тялото на превозното средство като свое.

И тир да подкараме - същото. Ставаме големи, колкото тира. Всеки негов ъгъл е наш ъгъл. Със самолета - пак така.

Спомних си и за усещанията си при катерене по високи места, когато бях дете. За мен високи и опасни места не съществуваха. Някак се сливах с тях - аз бях мястото. Веднъж - бях на единадесет години - отидохме на гости на една роднина на село. Видях се във вихъра си там и обиколих покривите на къщата и стопанските постройки. Жената се видя в чудо с мене, все пак - не всеки ден деца щъкат по покривите ти просто за игра и забавление. Но аз не усещах, да съм на покрив - поне не така, както бих го усетила днес. За мен наклонените покриви бяха част от мен. Дори и не помислих, че мога да счупя керемида - и наистина нищо не счупих. Нито разбутах. Даже при едно от качванията си си носех книга, която си четох, легнала на наклона на покрива. Една от любимите ми книги тогава - "Да убиеш присмехулник". Спомням си, че деца от съседни къщи ме питаха, провиквайки се: "Какво четеш на покрива, ма?!"... :))) Не защо си там и не те ли е страх, а какво четеш...

Може би по същия начин, съзнанието ни сдобива размера на всяко нещо, с което се захванем. И не само размера - то става самото нещо. Мием чинии - дори с миална - съзнанието става миене на чинии. Караме се с някого - става кавга. Рисуваме, пишем, четем, играем - абе, всички видове дейности. Съзнанието, личното, е най-големият магьосник - преобразява се във всичко и добива големината на всичко. Управляваш Земята - става голямо, колкото е тя...

И това не е само холографизъм, това е нещо много повече, но не се сещам за дума, която да го опише.

...

22.08.2012г. Аеиа



неделя, 19 август 2012 г.

Снимки от Седемте Рилски езера - слънчев ореол (хало) !




Тук исках да изглежда, че все едно се подпирам с ръце на върховете. После, като видях снимката, се поучудих - облаците зад мен мязат на орли в полет. И аз един от тях, надявам се - без ориз. :)))

Бялото братство - току що е привършило Паневритмията. Поляната при Бъбрека.

Нагоре - от Бъбрека към Окото.

На качване от Окото към Сълзата - слънчево хало! За втори път виждам, предишния беше в Северна България през 2009 година.

Окото и Бъбрека отгоре.

Окото. Този път Снежният Дракон го няма...

Поглед от Окото нагоре - пътят към Сълзата.

Бъбрека

Няма измъкване от представителите на Сириус! Следват ме даже на Езерата! :)))

Гледам Езерото с третото си око :)))

...





събота, 18 август 2012 г.

Работно обяснение на съзнанието (простичко)




Всъщност, това не е точно обяснение, защото дори не знам с Кого се обяснявам. :) И така, изхождам от условно аксиоматичното твърдение, бе Бог бил създал Човека по свой образ и подобие. Втората "аксиома", която ползвам за "Изход" е донякъде източната визия, че Бог е ВЪВ всичко и Е всичко. И няма да се простирам във видимата и условно позната ни вече Вселена, а ще се огранича само с планетата Земя.

Ако цялата Земя е Бог, то значи моето съзнание е същото като Земята. Има собствена структура, поставено е в определени външни условия, и е населено с безброй живи, полуживи и неживи същества. Аз, като човек, никак не познавам Земята. Не знам какво е да си дърво, нито как се чувства то, какво го вълнува, как оцелява, какво го радва и т.н. Не знам какво е да си вирус, мравка, ураган, океан, извор, червей, книга, цирей, домат, друг човек, куче, сфинкс, пирамида, колиба, риба, отвертка, катедрала, релси, вода, диамант, бакелит, тюлен, пръст, крава... Няма да изброявам.

Оказва се, че аз, макар да живея на Земята, не знам почти нищо за нея и населяващите я същества. Нито ги познавам поименно и лично, нито мога да ги обхвана всичките, нито видово мога да изживея това, което те изживяват. Не мога да надникна в света през техните очи, носове, осезание, трети очи и пр. и пр.

Същото е и моето съзнание.

Егати!

:)))))))

18.08.2012г. Аеиа



понеделник, 13 август 2012 г.

Спекулацийки за Змията, Секса, Мозъка, Епифизата и Т.Н.



Котките и змиите не се понасят взаимно, макар да си приличат по едно нещо - структурата и вида на гръбначния стълб. Дали котките не са вид еволюирали змии? Това е недоказуемо засега, но интересното е, че и двата вида ядат основно гризачи. И двата са свещени животни в някои култури. И двата са обявени за "носители на Злото" - в други.

Змиите се движат с гръбнака си. Котките с крайници. В библейското предание се твърди, че Бог наказал Змията цял живот да ходи по корема си и да яде пръст. "Пръст от пръстта"...Дали това е наистина наказание?... Пък и делфини, и китове, и риби също се движат с гръбнак - т.е. използват гръбнака за пряко извършване на движението, вместо крайниците, които липсват при тях.

Продълговатият мозък, наречен "рептилоиден", е най-старата част от човешкия мозък. Той е "свръзката" между гръбначния и главния. Има си "пирамиди", "маслини" и пр. Отговаря за много от автоматичните и несъзнателни дейности. Но преди продълговатия, ще спомена нещо за гръбначния. При напречен разрез той наподобява пеперуда. Съвсем ирационално и спекулативно - дали този, който се движи с гръбнака си, всъщност не лети? Понякога възприемам продълговатия мозък като "Пропаст", Даат в Кабала, ако не се лъжа, която е разделила в един момент гръбначния от главния мозък, с цел... Целта ще се избистри по-нататък. Всъщност, разделението е частично. Допуска определени неща до "главния" и до кората, но други - не. И оттам - учението за Кундалини. Змията, която стои навита в основата на гръбначния стълб и чака да бъде допусната да се изкачи и развие нагоре...

Делфините са по-умни от хората, макар това да не се признава масово и индивидуално. При тях гръбнакът участва пряко в движението. Хората и други същества се движат с крайници. Движението им се задейства от преки заплахи за живота и ги кара да бягат или нападат - това е работа на продълговатия мозък. А всички други движения, които не са свързани с прякото запазване на живота, се определят от главния мозък - той дава нареждане какво да се прави. И краката задвижват гръбнака, заедно с цялото тяло. Гръбначният мозък провежда движението, без да е инициатор.

Епифизата - пинеалната жлеза, или "третото око" - се развива и функционира видимо до седемгодишна възраст при човека. После постепенно "закърнява", покривайки се с калциеви отлагания. Пръст при пръстта... Казват, че тя вероятно задържа половото развитие на индивида. При ранно прекратяване на функциите й настъпва преждевременен пубертет. Казват, че след менопаузата калциевите отлагания започват да изчезват... Понякога се чудя, дали Змията-Кундалини няма да изяде пръстта (калция), ако успее да стигне по някакъв начин до епифизата? И защо само децата да могат "да виждат" с третото око? Дали само заради запазването на вида? Или защото, ако постоянно гледаш и с третото си око, няма и да се сетиш за секс? Дали поради това пък източните учения често пледират за полово въздържание и превръщане на сексуалната енергия в друга? Дали по същата причина християнството не е заклеймило безцелния секс? Безцелен - т.е. когато се прави за кеф и задоволяване на "някои нужди", а не с цел производство на потомство?

И така, Ева среща Змията... Еееххх, ако това бе Лилит, а не Ева, нямаше да има проблеми, ама Лилит вече била забегнала - възмутена - в Свободните земи... И Ева си ръгнала змията на едно място, обаче тя, змията, вместо да тръгне по правия път, взела, че се отклонила в чакрата на емоциите, в слънчевия сплит - и запецнала там. Ееех, Евчееей! Така става, когато се развъртят нещата, които си решила да си вкарваш. Уж за кеф, по-голям и най-голям, ама те вземат, та станат девиантни.

Та Змията била минала през коренната чакра, през половата и стигнала до емоционалната. И не стигат емоциите, които станали неудържими и неконтролируеми, ами те определили, назначили и обусловили "различаването" на добро и зло. Което не е лошо, обаче съвсем не е достатъчно. Само едно различаване, придружено с бясна емоционалност, нищо хубаво не носи.

Бог явно видял това и решил да изгони Ева барабар с Адам от Рая - били станали твърде емоционални и хич и не му повярвали, че има и нещо отвъд това. Тяхното светоусещане било така завладяно от емоциите, че не можели да повярват дори на Бог, че има още "нещица за усвояване".

Змията не била виновна. И това, че е наказана по гореописания начин, съвсем не е вярно. Бог й определил да стои навита на спирала в основата на всяко същество, и да бъде пусната от там единствено и само, ако съществото успее само да установи "връзката" и да "прогледне". И оттогава Кундалини постоянно прави опити да излезе от този свой затвор и надига глава, ама рядко стига по-горе от половата чакра.

В последно време има данни, че са се навъдили доста Кундалинита из земните селения - може пък проглеждането да е станало по-масово, кой знае? ;)



...

13.08.2012г. Аеиа




четвъртък, 9 август 2012 г.

Леки заигравки с МОЗЪКА :)






Главният мозък, погледнат отгоре. Видно е, че задните части изглеждат като негово естествено продължение надолу. Кой с какво мисли, има ли целулит и прочие, това са въпроси, които няма да обсъждаме тук.


Мозъчният ствол - същинска ГЪБА! Ето кое поддържа мозъка и определя коя мисъл накъде да прати. Кое му е естественото и напълно симетрично продължение-завършек надолу - няма да казвам! :)


А това е ОСНОВАТА. Видно е за всички, че прилича на относително отдолу погледната ЖЕНА С ТЕСТИСИ... ;)

Едно леко резюменце, без да казвам с какво е спретнато: винаги е добре да имаме едно наум, когато някой твърди, че е много интелигентен, рационален и винаги мисли с мозъка си... :)

PS: От тия заглавиквания най-сетне разбрах нагледно защо толкова висши Учения твърдят, че може и е редно да се получи Просветление, чрез Секс. Мда, ако горното и долното огледални изображения се слеят, става. Но зависи кое ще вземе превес, в повечето случаи само долното се качва нагоре и Просветлението - май не светва...:)

09.08.2012г. Аеиа


сряда, 8 август 2012 г.

Психеделичен йога-сеанс... и бай Иван




В периферията на никому неизвестната конспирация, бай Иван продължаваше ежедневните си дейности, центрирани най-вече в провеждане на йога сеанси с верни последователи, наричащи себе си "ученици". Йогинът не бе никак доволен, че съответно го наричаха "Учителю", но, на принципа "без насилие", оставяше "учениците" да го наричат, както им е кеф.

Всички байИванови сеанси се отличаваха със странни и необясними за външни наблюдатели (ако би имало такива, но винаги нямаше), случки. По принцип на края на сеанса групата обсъждаше какво се е случило на всеки един от тях и Учителят, ако имаше нужда, обясняваше на ежедневен език събитието така, че да може да бъде възприето с нормалното съзнание, без ученикът да полудее или да се изключи от действителността впоследствие. Разбира се, рядко имаше опасност от "изключване" - все пак това бяха хора, навлезли надълбоко в йога и почти изцяло отдадени на Учението, но стоящи добре в обществото и оцеляващи в тежката гравитационно-био-финансова среда.

Най-често преживяванията на учениците бяха лични и никой не вкарваше "колегите" си в своята сеансова реалност. Но се случваше да се появяват и "общи" неща, които изискваха изкусната намеса на Йогина, така щото да не бъдат изпуснати нещата из контрол и най-вече - да не се прелее Новата реалност във външната консенсусна, и да настъпи хаос в общественото обикновено ежедневие.

В неделното юлско утро групата бе, както винаги, от шест души - трима мъже и три жени. И шестимата бяха горе-долу на едно ниво в йога, като някои бяха по-природно надарени, други по-малко, но общо взето - всички не много напреднали в Учението. В течение на сеанса, точно когато правеха упражнение, имитиращо движението на животните, придвижващи с гръбнак - вълнообразните движения на гръбните перки при рибите и морските бозайници и пълзенето при змиите - бай Иван с лека почуда забеляза, че най-ненадарената ученичка се е превърнала в истинска бяла акула. Доста едра! Никой друг не видя това, защото всички бяха със затворени очи, а тия, които вече виждаха с "третото си око" все още не бяха дотам напреднали, че да виждат по-далеч от собственото си тяло от светлина... Самата ученичка също не беше разбрала, че се е превърнала в истинска акула - затова си лежеше на пода и продължаваше да си извива вълнообразно акулското тяло.

Бай Иван се позачуди дали да обърне вниманието на всички към феномена, и, докато се чудеше, въздухът в стаята доби консистенцията на вода! "Аха! - каза си Йогинът. - Този ще бъде от интересните сеанси!"... Учениците продължаваха да не виждат нищо. Някои, поради водата, заменила въздуха, вече се бяха вдигнали до тавана на залата - но, стоейки със затворени очи, те си мислеха, че това си им е нормалното субективно усещане за упражнението (което наистина беше така)... Залата и всички предмети в нея добиха вид да морско дъно.

Йогинът вече подготвяше речта си, мислеше да ги светне изведнъж какво става наистина и те да разберат с нормалното си съзнание, че виждат как на практика йога не се различава от един луд, незаконен ЛСД-сеанс, когато чу, през водата, че от пода, т.е. дъното, към него крещи някакъв рак-пустинник. От тези, които изяждат охлюва и се заселват в черупката му. При по-внимателно вслушване в рачешките викове, бай Иван разбра, че този морски обитател бе всъщност Странния, представителят на "лошите" от Конспирацията.

"Ама че нахалство! Вече и тук ли ми се месят!" - помисли бай Иван, а към Рака-Странник каза:

- Радвам се да те видя, Уважаемий! Какво те води насам?

- Иване, продължаваш с глупостите! Само да си посмял да ги светнеш! Ние за какво се борим всячески да държим тясно съзнанието на хората, бе! А ти с едно сеансче - и хоп! Ще решиш проблема!

...

Хората наистина се страхуваха от т.нар. разширяване на Съзнанието. Под страх от полудяване - най-голямата дамга и заплаха в съвремието - те се пазеха от всичко, за което им бяха промили мозъците, че може да им "позволи да видят Творението". Само че, те не го възприемаха като "виждане на Творението", а като обикновено и опасно полудяване. Неслучайно всички вещества, които разширяваха съзнанието бяха забранени от закона. А тези, които го стесняваха, т.е. центрираха в един доста ограничен и тесен тунел - се ширеха като ежедневни и конвенционални неща за всекидневна употреба. Стесняващите бяха: алкохол; телевизия; спорт, който го гледаш, а не го практикуваш ти; разходки; опиати; рутинна работа; ... Е, опиатите бяха забранени донякъде, но си се ползваха в официалната медицина без проблем. Неслучайно всички "Адепти на Разширеното съзнание" бяха гонени до дупка през годините и обявявани от "закона" за "най-опасните хора на планетата"... А Учения като Йога и подобни се практикуваха от твърде стеснен брой хора, които в обществото често бяха наричани с пренебрежителното "хаховци"...

...

Бай Иван доби желание да изгони с ритници натрапника от залата-морско дъно, но Ракът изглеждаше твърде опасен и заплашителен, и Йогинът реши този път да се подчини. Учениците чуха ръководния, но благ глас на Учителя:

- Така, никой да не отваря очите си! За да има ефект от упражнението - който вече вероятно усещате осезаемо - е абсолютно необходимо очите да са затворени. Когато стане време да приключваме, ще ви водя - но не отваряйте! Продължаваме...

Никой от учениците не разбра съзнателно, че чува думите на Учителя под формата на ултразвуци...

...

След сеанса обсъдиха възникналите въпроси. Всички ученици споделиха, че по време на "акулското упражнение", са имали съвсем същото усещане, което са изпитвали по време на сън, в който си убеден, че можеш да летиш във въздуха, извършвайки плавателни движения. Ученичката-Акула, то се знае, описа странното си преживяване - че се е чувствала като съвсем истинска акула...

Бай Иван се ядосваше, че в случая не можеше да им каже, че всички тези усещания са били "Истина". Те щяха да му повярват безрезервно, ама...

08.08.2012г. Аеиа


понеделник, 6 август 2012 г.

Затворникът на Бъчвата




Браян Конловески не можеше да заспи. Въпреки многото пиене, осъществявано допреди един час със съдомниците, сънят го нямаше никакъв. А вече бе два часът. Юнската нощ, твърде нехарактерно топла и ясна за тия географски ширини, беше осветена и от пълната Луна – тези климатично-астрономически фактори със сигурност също имаха пръст в Браяновото незаспиване. И, както често ставаше в такива случаи, бившият ротарианец реши да слезе в любимата си изба и да поконтактува духовно с различните реколти. Избата бе едно от любимите му места. Той сам правеше виното – с грозде от различни краища на света. Хората от близкия му кръг го наричаха Бр-Алхимика, защото с течение на годините бе довел Процеса и Резултата до дионисовски висоти.

Разхождаше се между различните бъчви, чат-пат вземаше някоя бутилка от винените стелажи и с трепет четеше етикета й, спомняйки си съвсем образно момента да преображението на този „Дух, затворен в шише” – независимо дали този миг се бе пръкнал преди една или тридесети една години.

От свещената медитация го извадиха някакви приглушени думи. Май бяха викове? Старецът си прочисти ухото (неприлично, ама в Избата може всичко!) – досега никога не бе имал шум в ушите и даже се зачуди на необичайния си непристоен жест. Беше сигурен, чуваше резки крясъци. Въпреки алкохолното влияние, бързо успя да локализира извора на шума. Не му се вярваше, но беше факт – идваше от една много стара, разсъхната бъчва – негова семейна реликва! Пазеше я просто като талисман и сувенир.

Браян положи ухо на различни места от бъчвения торс. Да! Някой викаше отвътре.

„Май пих повече, отколкото ми бе нужно! Или едновременно остарявам, изкукуригвам и дементирам, мамка му” – помисли си седемдесет и две годишният ротарианец и отвори капачето, правейки неуспешни опити да погледне в тъмнината вътре. Нищо не видя – и без това светлината в избата бе твърде приглушена – и тогава реши да бръкне с ръка. Все пак бе под влияние на Дионис и смелост не му липсваше – в нормално състояние, може би, не би се осмелил току-така да бърка. Само че и бъркането не можа да се осъществи. Сякаш някаква сила спираше ръката му на десет сантиметра навътре от тесния отвор.

„Виж ти! Виж ти! Не ми стигат слуховите, а сега и тактилни халюцинации! Възрастта не прощава, мда”...

Конловески не се отказваше лесно. Отиде до един шкаф и взе оттам преносим фенер. Цъкна го над отворения капак и се доближи максимално, с цел да погледне вътрешността на говорещата бъчва. Както и очакваше, тази „сила” не спираше светлината! И й позволи да освети нещо твърде, твърде особено. Един папагалски кафез бе прикрепен за тавана си за горната част на бъчвата, на няколко сантиметра встрани от отвора!

„Че как е влязъл този кафез през това тясно отверстие!” – това бе първата мисъл на вечно практичния Мозък-Браян. И чак след практиката се обърна към теорията, т.е. към наблюдението – в кафеза имаше някакъв малък човек! И човекът гледаше настойчиво към него и активно му говореше! Браян се заслуша – този плямпаше на български! А! Ротарианецът имаше „българска връзка”, посредством Дома за деца на Шашмалонов – и оттам бе научил да разпознава езика, но нищо не разбираше. Каза на английски, че не разбира, и онзи от кафеза, видимо зарадван, се обърна към него също на английски. Проведоха разговор, през цялото време на който ротарианецът хем участваше адекватно, хем се чудеше как е възможно да халюцинира такива идиотски неща. Установи се, че човекът се казва Пламен Симеонов и че не знае как точно се е озовал в Браяновата бъчва в такъв вид! Помоли Браян да се обади на един човек в България, за който твърдеше, че, евентуално, би му помогнал да излезе от тук! Старецът записа координатите и после се качи да си ляга, успокоявайки Симеонов, че веднага на другия ден ще направи всичко възможно да го извади.

На сутринта Конловески се събуди с бегъл спомен за среднощните си халюцинации. Утрото, в качеството му на по-мъдро от вечерта, опяваше на Браян, че преживяването от снощи е просто една луда халюцинация и че той трябва да вземе мерки това да не се повтаря. Ротарианецът се чудеше дали да не сподели случката с някой от съдомниците си. Никак не му се искаше, но все пак го влечеше към Избата – искаше да слезе и да се увери, че в Старата бъчва няма нищо. Да! Добре беше да слезе долу със свидетел...

И Браян връхлетя в апартамента на най-близкия си и доверен приятел. Дядката още спеше и имаше силен махмурлук, но щом чу какво е станало с Мозъка, веднага се ококори:

- Не е халюцинация това! Ти и халюцинации! Макар да сме Вселена на Неограничените възможности, тази възможност е близка до абсолютната нула, даже под нея!

- Ти пък! Каквото и да е, това да си остане само между нас! Хайде в ИЗбата!

...

През отворения капак Пламен Симеонов настойчиво попита:

- Какво стана? Свързахте ли се?

Дядковците се спогледаха многозначително. После Браян каза на Симеонов да изчака и двамата се качиха горе – в Избата нямаше връзка по мобилния телефон.

...

Конловески звъня часове наред на подадения телефон – никой не отговаряше...

...

Малко предистория

...

06.08.2012г. Аеиа




неделя, 5 август 2012 г.

Доменика




...

Електрифицирано-автоматизираните порти на Дома за увредени деца хлопнаха зад БМВ-то, водено от Шашмалонов, и отец Добромир, без да си дава зор да паркира на установеното за целта място, спря пред главния вход, изкачи стъпалата и влезе в сградата. Насочи се към първия етаж и тичайки връхлетя в една от стаите – всяко дете си имаше самостоятелна стая. На вратата на тази, в която влезе Шашмалонов, пишеше „Добре дошли при Домeника”.

Там, на една инвалидна количка, седеше страховито момиче. Това бе Доменика – понастоящем дванадесетгодишна, заболяла като съвсем малка от детски паралич. Може би, ако бе здрава, щеше да бъде хубавица, но сега болестта я бе променила и красивото иначе момиче приличаше на ужасяваща вещица от приказките. Дълга, разрошена и права кестенява коса. Слабо, обезформено тяло. Стичащи се лиги от единия край на леко изкривената уста. През определен интервал имаше някакви гърчове - свиваше си цялото тяло по особен и рязък начин - които биха уплашили всеки нормален човек и той би се отдръпнал отвратен от нея. Сега, освен гърчовете, които явно си бяха нормалното й състояние, бе видно, че тя не е в съзнание. Очите й бяха обърнати нагоре – затова не можеше да се каже какви са и какъв им е цветът - и говореше някакви неразбираеми, завалени слова. Около нея се суетяха докторът и една от сестрите на дома. При влизането на Шашмалонов те двамата се обърнаха към него, в очакване да направи нещо.

- Още ли продължава пристъпът? – запита притеснен отецът.

- Да, не е спирал, откакто ти се обадих. – каза докторът. – Какво ли не опитахме – нищо не помага, продължава да бълнува!

- Какво казва?

- Не можем да разберем, знаеш, и без това трудно й се разбира...

Отец Добромир се приближи до момичето и леко прихвана раменете му. Ръцете му се движеха в синхрон с гърчовете. Започна да й говори нещо тихо и успокояващо. Това продължи дълго, може би около петнадесет минути. През тези минути отецът успя да чуе какво говори момичето – казваше „звезден шоколад”!

...

Явно отецът умееше да успокоява подобни пристъпи, защото по едно време Доменика отвори очи, погледна Шашмалонов и каза – отново завалено и виещо, защото тя не можеше да говори по друг начин – но вече съвсем осъзнато:

- Звездееен шоооаууколад!

Очите й гледаха съвсем разбиращо и трезво. И бяха впечатляващи. Жълто-златисти и целенасочени. Всъщност, очите бяха единствената физическа част от Доменика, която не будеше отвращение у непознати и която дори можеше да ги накара да забравят за уродливата й външност – стига да имаха смелостта и силата да ги погледнат, разбира се.

...

„Я виж ти!” – Шашмалонов бе стреснат, но не и учуден. Доменика беше прорицателката на Дома. Отец Добромир разбра за дарбата на момичето почти веднага, след основаването на Дома и настаняването на децата там – преди четири години. В предишните условия я бяха третирали като обикновено увредено и бавноразвиващо се дете. Когато се пренесе да живее в човешки условия и получи човешко отношение се видя, че изобщо не е бавноразвиваща се, а че отгоре на това е и невероятно надарен „сензитив”. „Кой знае колко такива дарби отиват по дяволите, заради идиотската среда!” – беше си помислил тогава Шашмалонов. Той често полу на шега полу насериозно правеше анаграма на името й – и вместо Доменика я наричаше Демоника...

...

05.08.2012г. Аеиа



четвъртък, 2 август 2012 г.

Глад и Зрелища - бай Иван разследва...




След като "видя" динамичната картина на никому неизвестната конспирация, бай Иван отново бе затъмнен до неопределими предели и не можеше да проникне по никакъв начин в средите на неизвестните, воюващи групировки. Явно и от двете страни се бяха усетили за байИвановите незаконни попълзновения и "бяха пуснали Пердето". Въпреки това - едните отново продължаваха да мълчат, а другите често пращаха Странния, който всеки път нарушаваше кротката практика на Йогина с постоянните си подкани "да идвал!". От всичко това бай Иван разбра съвсем осезаемо, че няма да може току-така да се прави на ударен и да не вземе страна, а също и че, ако иска да разбере по-обстойно каква е точно работата, ще трябва да разиграе едно много изкусно и авто-алтер-конспиративно театро.

На първо място - и двете Групи трябваше да спрат да се интересуват от бай ти Ивана и изобщо - да го отпишат като потенциален, но свръхдостоен, член. На второ - всъщност второто не беше от масово значение, бай Иван си знаеше...

...

Йогинът се зареди с няколко икони, един голям кръст, няколко пръстени и започна практиката си. Странният, то се знае, дойде. Едва бе продумал, когато бай Иван най-неочаквано грабна разпятието и с лека пяна на уста се развика гръмновно:

- Ваде ретро, Сатана! Марш! Къш! Напусни! Ваде ретро, Сатана!

После изведнъж започна да рецитира Псалом 23:

"Господ е Пастир мой; Няма да остана в нужда.

На зелени пасбища ме успокоява; При тихи води ме завежда.

Освежава душата ми; Води ме през прави пътеки заради името Си.

Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, Няма да се уплаша от зло; Защото Ти си с мене;

Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават.

Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми, Помазал си с миро главата ми; чашата ми се прелива.

Наистина благост и милост ще ме следват През всичките дни на живота ми; И аз ще живея за винаги в дома Господен."

Стаята закънтя. Странният първоначално се стресна - освен крясъците, псалмите и размахвания кръст, погледът на бай Иван бе сдобил заковаващо луд блясък. После обаче се окопити и се захили:

- Пак глупости! Не можеш да ме метнеш, драги.

Иван не обърна внимание на думите му и продължаваше да се пеняви и размахва кръста. В един момент падна на пода, с пяна на уста (епилепсия?!), превит одве (гърч!?), досущ като човек, току що сдобил се с инфаркт... Странният, твърде озадачен, се оттегли встрани, изчаквайки да види какво ще стане. Стана това, че в стаята връхлетя байИвановата жена - явно бе чула нехарактерните за мъжа й крясъци и не се бе сдържала да нахлуе, когато виковете срещу сатаната рязко секнаха.

Втурна се към Йогина, говорейки несвързано - "оооххх, докога с тия глупости, Иване! ооохх, ще ме умориш! виж какво стана сега!!!! помощ!" и т.н. Странният продължаваше да гледа, ако можеше да влезе в контакт с разстроената жена, най-вероятно щеше да й каже: "Е, какво толкова стана!? Великият Иван получи инфаркт, а и полудя преди това. Викай Бърза помощ, не се помайвай!"...

Жената наистина се сети, че трябва да викне бърза помощ. Завтече се към телефона. Бай Иван продължаваше да лежи превит, не беше видимо в съзнание. Медиците дойдоха сравнително бързо и откараха бай Иван в интензивното на най-близката болница. Там лекарите се заеха да го диагностицират и спасяват едновременно. Оказа се, че Йогинът има масивен инфаркт. Докато действаха и се чудеха как е възможно изобщо да е жив все още, той взе, че изпадна в клинична смърт. Започна борба за изкарването на бай Иван от това състояние. Главният доктор не хранеше големи надежди.

...

Бай Иван знаеше, че това е Единственият момент.

...

Междувременно - в двете Групировки:

- Той е луд! Не може да е един от нас. Мислеше, че ще ме изгони с някакво кръстче!

- Той е болен! Получил е инфаркт и най-вероятно ще мине Оттатък - не може да бъде един от нас, излъгали сме се! Как е възможно?!

...

Стандартният Ангел от Светлина се зададе срещу бай Иван. Когато стигна до него, отпочна всеизвестната приветствена тирада:

- Добре дошъл сред Нас! Не ти е дошло времето, но ти можеш да избираш и знаеш как да...

- О, благодаря! - прекъсна го бай Иван. - Извинявай, изчакай така, после ще те доизслушам, сега имам да свърша нещо набързо...

И Йогинът се кютна в неизвестна посока в Светлината, оставяйки Ангелът да се чуди и мае - за първи път попадаше в такава ситуация.

...

Още докато замисляше немислещо театрото, бай Иван знаеше, че тази работа щеше да бъде крайно рискова и висяща. Но това беше! Единственият начин за проникване в замисъла беше този - да се озове в Промеждутъка. Да не е нито в Този Свят, нито в Онзи. За Този Свят това бяха няколко кратки Минутки. За Онзи - Безвремие. За Промеждутъка - нямаше Значение. Единствено Това Място (макар да е съвсем неправилно наречено "място") щеше да даде възможност на Йогина да види още някои неща от динамичната картина. Само то не се следеше от Групите. Как бе стигнал до това откритие бай Иван? По байИвановски Пътища, които няма да бъдат описвани тук.

...

Йогите, великите Инженери на Телесната Материя, знаеха как да държат чрез Нея масите във вечен Сън. Стомах и Глад. Борба за премахване на глада. И неговото вечно, победоносно завръщане. Стомахът - втория Мозък, чийто център в Главния бе постоянно включен. Да, в моменти на любовен екстаз този Център се изключваше, дори без да е напълнен стомаха, но това траеше кратко. В новите Времена Фройд бе казал, че няма нищо по-силно от Либидото, но Юнг го бе оборил, и с право, че всъщност няма нищо по-силно от глада. Целият живот на хората протичаше в регулярно пълнене на Стомаха. Всички други Богатства, стоящи съвсем спокойно в тях, бяха абсолютно неизползвани. Всеки човек бе потенциален Велик Инженер, но не го знаеше - Стомахът властваше навсякъде. От глад постоянно умираха безброй много хора, една малка част от човечеството беше постоянно сита, но тази ситост се добиваше с цял живот бъхтане за нейното осъществяване. Което, от своя страна, осигуряваше пълното незнание и незачитане на Потенциала. Който пък щеше да доведе до Щастие, Хармония, Осъзнаване и т.н. Ама... Стомахът имаше добри помощници - Очите. Двете. Те бяха потиснали Третото и си правеха каквото си искат. Виждаха само "Тук и Сега" и не позволяваха на Мозъка да прогледне в Реалностите и да разбере, че реално и нереално е заместен от Втория.

"И за чий е всичко това?" - мислеше бай Иван, гледайки от Промеждутъка.- "Хм! Излиза, че всъщност войнстващото и вземащо постоянни жертви Божество, не е Йехова от Стария Завет, а е, хм, Стомахът...."

...

Бай Иван профуча покрай чакащия Ангел, който се стъписа безвремево и по ангелски още повече, и се понесе към реанимацията. Там изтичаше последната минута от позволената клинична смърт - после щеше да си стане обикновена. Лекарите с огромна почуда изведнъж видяха, че сърцето на Йогина тръгва като на абсолютно здрав човек. Всички показатели се нормализираха като с магическа пръчка...

...

- Докторе, много Ви благодаря, че ме върнахте към живот! - говореше бай Иван на лекуващия си лекар, вече в болничната стая. - Чувствам се като нов и Ви моля да ме изпишете най-скоропостижно, че имам работа!

- Ама ние нищо не сме направили, бай Иване! За първи път виждам такова нещо! Сърцето Ви е абсолютно здраво! Какво беше това?

- Докторе, Вие и само Вие ми спасихте живота! Явно нещо съм сбъркал в йогата и оттам стана това произшествие, но, ако не бяхте вие... Благодаря Ви!

...

02.08.2012г. Аеиа