понеделник, 31 октомври 2011 г.

Спешно: ВСИ СВЕТИИ СЕ ОТЛАГА! Небесната администрация объркала датата!

     Тази сутрин в Центъра за административно обслужване на гражданите (ЦАОГ) се е състояло спешно обаждане по телефона. По принцип такива обаждания има в необозрими количества всекидневно, но това било особено. На телефона бил... Алберт Айнщайн, който нетърпеливо обяснявал на нашата любезна, но нищо не разбираща телефонистка, че Небесните администратори били объркали тази година датата на Вси Светии и денят нямало да се пада в нощта на тридесет и първи октомври срещу първи ноември, а на втори срещу трети ноември... 

     Това се случило, защото отговорното лице, което имало задължение всяка година да изготвя план-програма за събитията на Земята, леко страдало от махмурлук в добавка на вечно пилеща на главата му жена. Снабдено с тези две екстри, лицето объркало датите и подало надлежно и безвъзвратно план-програмата на Администрацията. За (не)разбиращите от небесно право и небесна администрация е добре известно, че веднъж предадена по каналния ред план-програма, пронумерована, прошнурована и нотариално заверена, не може да бъде отменена по абсолютно никакъв начин! И Главният шеф дори не може да направи нищо!

     Светиите и прочее небесни жители били възмутени, защото им се очертавало двуденонощно чакане пред затворените Небесни двери, а е ясно, че на Небето едно денонощие се равнява на много повече от век... Възмущението им така ескалирало, че се вдигнали на бунт срещу Администрацията и Управата, и започнали да заплашват с насилствено разбиване на гореупоменатите Небесни двери.

     Айнщайн изпреварил Небесната администрация и звъннал като частно лице на „нашите”, правейки опит да осъществи контакт между Небето и Земята и да предотврати възникване на безредици, но за жалост телефонистката помислила, че й звъни някакъв болен (по градскому – луд) гражданин, каквито често се обаждали в  ЦАОГ.

     Впоследствие все пак, двете администрации, земната и небесната, успели да влязат в контакт. След това знаменателно събитие, контакт осъществили и управленията на Небето и Земята. Защо били тези контакти ли? С цел запазване на Сигурността.

     Ето за какво иде реч:

     Ако Светиите разбият насилствено Небесните двери, това ще е прецедент! За първи път ще стане възможно незаконно (извън рамките на нормата/празника) съжителство между Светии и Земни човеци. Небесното царство ще дойде на Земята! (и Земята, респективно, ще отиде в Небесното царство). Какво ще произлезе от това не се знае, но по необясними причини и двете Управи не желаят Светии и Човеци да контактуват. Може да се касае за пазарни интереси, може за друго. А и Светците ще видят, че те могат да контролират Небесните двери както си искат и нямат нужда от Управа и Администрация...

     Оказва се обаче, че небесната управа не може да се справи с Революционерите-Светии. Нашите управници са предложили на Небесните безплатно ядрени, неутронни, водородни и обикновени бомби. Небесните са ги отказали – за тях тези оръжия,всички, взети заедно, били като бебешки воден пистолет и нямало да уплашат Светците.  

    Положението е напечено!

    Нека всички бъдат в готовност!

    Ето какво може да стане, заради едно безобидно объркване на дата...



неделя, 30 октомври 2011 г.

Клошар намери пръстена на цар Соломон

     Снощи, в един часа след полунощ, в едно районно управление на МВР се е получило съобщение от няколко будни граждани, касаещо поведението на  неизвестен клошар.
При направената проверка се е установило, че лицето И.И. може да разговаря с птици, животни, риби и членестоноги. И.И. твърди, че този внезапен полиглотски пароксизъм го е завзел, когато намерил в една кофа за боклук един пръстен с тенекиен вид, на който имало гравирани петолъчка и някакви неизвестни знаци.

     След оглед на клошаря и пръстена от експедитивно сформираната комисия от държавни експерти – археолог, историк, антрополог, икономист и футуролог – се установи, че пръстенът може би е принадлежал на някой си Соломон, който го бил захвърлил в морето, тъй като не искал да се примири с факта че „Всичко отминава” – това пишело отгоре на спорното бижу. Отдолу пък се мъдрели словата: „И това ще мине”. Соломон решил да не обръща внимание на тези заклинания и категорично отказал да ползва пръстена, запокитвайки го в Морето, след което за разнообразие и за да се разтуши, взел че преобърнал Света...

     Комисията е изказала възмущението си от постъпката на въпросния Соломон и е подала иск за сформиране на световна комисия, която да вземе решение за отпускане на средства с цел организиране експедиция до въпросния Соломон и насилствено връщане на пръстена на законния му притежател. Експедицията ще пътува през Времето.
  
     Обаче Клошарят, намерил пръстена, категорично отказва да го даде на експедицията и твърди, че той е Соломон, прероден в наши дни. Клошарят още изтъква, че няма смисъл да се харчат толкова средства за нещо толкова безсмислено, тъй като той бил лицето Соломон и нямало смисъл да го търсят в миналото
.
     Клошарят изказва още много несъстоятелни твърдения. Едно от тях е, че можел да направи така, че всички хора да живеят щастливо и в синхрон с Майката Земя. Това не би било притеснително, ако много хора не се бяха впечатлили и увлекли по бълнуванията на лицето И.И.

     Сформирана е специална комисия, която да вземе мерки срещу това, но засега няма някакви релевантни резултати.


     Уважаеми блогъри, участвам в блогърската игра на Дормео. Ако имате желание, може да погледнете писанието ми на линка (аз го пусках тук) и, ако ви харесва, да гласувате. Поздрави! J

четвъртък, 27 октомври 2011 г.

Утрото било по-мъдро от вечерта?! Да бе, да! :)))

Не, ама да!  :)))
Какво е вечерта?
Край на деня...
А утрото?
Край на нощта...
Кой край е по-хубав?
Нали казват, че нещата се познават по техния край...
Оплетено стана...
Искам да кажа, че денят е суетата,
А нощта – истината...
Не знам каква е логиката тогава всичко важно да се прави през деня...
По време на суетата.
Която заслепява най-успешно...

Хм, светлината заслепява...

И не можеш да видиш

През нея ...

Светлината заслепява...

А нощта ти дава възможност да видиш...

Защото е тъмно
и няма какво да те заслепи...
Дали не е сбъркано разпределението на денонощието?!
Биологичният часовник дали не е върнат дванайсет часа назад?
Но защо?
Кой може да е направил това?
Все тая!

Използвайте нощта! J)))))

сряда, 26 октомври 2011 г.

Ромео и Жулиета от село Горно

     Като се връщам назад в годините, а те вече са доста, често си спомням за „моите” Ромео и Жулиета. Е, историята им не беше като класическата, и краят й беше начало, но, в общи линии, аз така си ги нарекох тогава и така си и останаха...

      Историята започна с преселването на семейството на Жулиета в нашето село. Селото ни е съвсем близо до столицата и напоследък доста нови хора се заселват в него. Аз също не съм местен, но когато те дойдоха, живеех тук от почти тридесет години... Така се случи, че семейството на Жулиета взеха един  голям празен парцел, разположен точно до моята къщичка и вдигнаха на него среден по размер палат с високи дувари и всичко останало... Да, богато семейство имаше Жулиета, и сега е такова... Имаха и коне. Разбира се, не ги отглеждаха в къщата – гледаха им ги в една конна база... Малко след като се настаниха, аз ги посетих – в качеството си на съсед и за да се запознаем...Знам че в наше време това не е прието и отдавна не се практикува, но, честно казано, злоупотребявам с ролята си на добродушен, леко дементен и наивен старец, който скучае и единственото му забавление е да си поговори със съседите... Бях приятно изненадан – независимо от богатството, живата охрана (в лицето на бай Георги и бай Пешо, с които впоследствие станах приятел) и така нататък – те се оказаха много сърдечни и лъчезарни хора. Имаха син и дъщеря. Синът беше тринайсетгодишен, а дъщерята, моята Жулиета, двадесет и една годишна студентка. Рядко красиво момиче! Искрящи черни очи, буйни кестеняви коси, стройна и силна – енергията, която бликаше от нея, можеше да стигне за захранване на някоя ВЕЦ...Науката обаче още не е стигнала дотам, че да може пряко да впрегне човешката енергия... И слава Богу!

     Но, да не се отклоняваме! Всичко започна на една кушия на Тодоровден. Падаше се средата на март и денят беше много слънчев, топъл и светъл. По традиция почти цялото село излиза за празника на една голяма, открита поляна в края на селото. Тези, които имат коне и са ездачи идват с конете си и участват в кушията – състезанието с коне. Които нямат – а това са мнозинството – просто гледат, хапват, пийват и се забавляват. На този празник по традиция идват и доста външни хора – той е известен като атракция едва ли не в цялата област...
Аз таман се бях влял в множеството и вече огледал хващащите око баби (както почти винаги, със съжаление констатирах, че  всички са с кавалери), когато забелязах, че към поляната приближават два прекрасни коня. От километри си личеше, че са много породисти и благородни, и контрастираха в донякъде неприятна степен с другите коне.. Започнах да се чудя чии ли са, когато видях кой ги води. Единия –  дорест жребец с огнен поглед – го водеше Жулиета, другия – брат й... Моментът беше интересен и напрегнат – всички бяха вперили поглед в тях. В което, разбира се, нямаше нищо чудно. От една страна – хората бяха крайно учудени, че „богаташите” са решили да почетат празника им, от друга - това си беше направо пряк нишан, че тези хора от друга класа искат да се приобщят към „селското общество”...

    Но този момент на напрежение бе нищо в сравнение с това, което последва... А то беше следното – Ромео и Жулиета си срещнаха погледите! Всъщност, това звучи съвсем обикновено... Може би в световен мащаб всекидневно милиарди хора си срещат погледите. Но мен в този момент не ме вълнуваше световният фон... Защото, когато Ромео и Жулиета впиха поглед един в друг (тя водеше коня, както казах, а той беше яхнал своя), там някъде при кръстосването на погледните „вектори” аз видях, че се пръкна едно човече...

     Да? Забравих ли да спомена, че понякога мога да виждам „разни работи”? От възрастта ще да е...забравянето...

  ...Знаех, че никой, освен мене, не вижда човечето...

     Като млад мислех, че и другите хора ги виждат, но постепенно разбрах, че не е така... Виждал съм какви ли не човечета. Не мога да обясня със сигурност какво представляват, откъде идват и „за какво се борят”, дори не знам дали самите човечета всеки път знаят, че ги виждам. Но от дългогодишния си опит схванах, че тези човечета се „раждат” с цел да подпомагат или наблюдават това, което ги е породило. Държанието им не е логично и човек трудно би могъл да ги разбере. Защото, както изглеждат добри и благоразположени в един момент, в следващия могат да се превърнат в зловредни дяволи, но да не избързваме... Все пак ще допълня, че с годините се научих да не се мяркам пред очите на такива човечета, а да се примиря с ролята на скромен наблюдател. Научих го по неприятен начин. Бях студент, когато между двама мои приятели възникна тежка свада. Те започнаха да се мразят много силно помежду си до степен желание за убийство на противника.  Когато се разрових в техните отношения, видях, че от омразата им се е родило такова едно човече...

     Започнах да го следя и разбрах, че то подкокоросва и единия, и другия да правят лошо на противника. Казах си: „Ще му дам да се разбере на този вагабонтин!” и взех, че затворих човечето в една стая. Как го направих ли? Това няма да споделя – открих начин, все пак имам силна интуиция и най-вероятно – родова памет... Грешката ми беше, че позволих на човечето да ме подлъже и го пуснах. То ми бе обещало, че ще накара приятелите ми да се сдобрят... Два часа след като пуснах това същество, една каса на огромна врата се стовари на главата ми... Преди да изпадна в кома, видях човечето и чух смеха му, през който то ми казваше: „Повече не си и помисляй да се занимаваш с нас! Гледай си своята работа! Сега само те предупреждавам – втори път предупреждение няма да има!”...
...  

    Но да се върнем към историята... Ромео срещна Жулиета и между тях пламна невероятно силна любов. И без човечето щях да знам, че просто са един за друг. И двамата бяха силни, енергични красавци и някак си приличаха – сякаш бяха от една порода. Какво удоволствие изпитах, гледайки ги как се носят един до друг, всеки възседнал своя кон, уж състезавайки се... А те са се носели към Съдбата си? Защо споменавам човечето ли? Искам да подчертая, че то се роди от скорострелно възникналата любов между тези двама души... Какви бяха функциите му – не знаех и не се стремях да разбера. Защото, както често се случва при такива отношения между социално неравностойни младежи – възникнаха много пречки пред любовта им – и то сериозни.

     Случаят беше класически. Бащата на Жулиета й беше подготвил жених – един много богат, възрастничък, но изключително влиятелен господин... Родителите на Ромео пък, макар и хора от средната класа, бяха много горди и не искаха и да чуят синът им да се обвърже с много по-богата от него жена... В много такива случаи парите побеждават. И е нормално. Парите, казват, са материалазирана енергия, която от своя страна, поражда нова енергия –която пък кара „колелото да се върти”... Много рядко някое нещо на Земята, различно от пари, може да победи парите... Но аз бях свидетел именно на такъв рядък феномен.

     Нещата се проточиха няколко години. Аз се превърнах в нещо като мъдър доверен приятел на младите и съветник на старите. През цялото това време нито веднъж не се издадох пред  човечето, че знам за съществуването му... А то неотклонно следваше Ромео и Жулиета и, както успявах да забележа, всячески се стараеше да ги събере в семейство...

     В един момент обаче напрежението много ескалира (не знам дали човечето не предизвика тези екстремни ситуации?) и Жулиета и Ромео се оказаха дефинитивно изгонени от своите семейства, лишени от всякакви средства и наследства... Те напуснаха селото и не ги видях много дълго време... Даже мислех, че никога повече няма да ги видя...

     Преди да се стигне до тези крайни събития, аз положих огромни, извънчовешки усилия да потуша нещата и да примиря страните и семействата.  Нищо не помогна! И двете семейства се отказаха от децата си! Не можех да повярвам, че това се случва в наши дни, но се случваше! Просто се случваше...  

     След Изгонването, понякога, рядко, гостувах на моите съседи... Един единствен път при една такава съседска визита се опитах да спомена Жулиета – и замалко да ме изгонят и да си развалим завинаги добросъседските отношения... Тогава разбрах, че за тях Жулиета не съществува... Да, силно нещо са парите... По-силни от кръвта...понякога...
...

     Изминаха единадесет години...

     Беше съботен къснопролетен ден, аз седях на пейка в един столичен парк и се наслаждавах на сезона и хората... По едно време сред разхождащите се  видях „моите” Ромео и Жулиета... Не можех да повярвам на очите си! Бяха станали много по-красиви отпреди, излъчваха пак невероятната си енергия и с тях имаше две дечица – също много хубави! Изчаках да се приближат... зад тях – неизменно – се движеше човечето – то въобще не се беше променило за тези години... 

     „Ето – казах си. – Друго си е, когато има любов! И без стотинка да си – все ще изплуваш на повърхността! А като ги гледам колко добре и щастливи изглеждат – не само са изплували, ами се носят успешно нагоре и напред...Дали и човечето не е помогнало?...”... След това ги повиках...

     Колко ми се зарадваха! Като отмина първоначалната буйна, радостна реакция от неочакваната среща (гледах тайно през цялото време човечето – беше сдобило кисела физиономия – явно не се радваше на „гостенина от миналото”), младото семейство започна да ме разпитва как съм и що съм. По едно време Жулиета се осмели да попита за техните... (човечето се зачерви от яд и ме гледаше с такава злоба – май не знаеше, че го виждам?)...

     Реших, че сега е моментът да оправя нещата. Какво пък! Никой нищо не губеше! Сега или никога! – както се казва. Излъгах я, че баща й, човек със сила и влияние, тайно се интересува от всичко, което се случва с дъщеря му и следи семейството й отблизо. (човечето се тресеше от яд, че така лъжа и подлъгвам подопечните му)...  „Даже – казах – когато се видяхме за последен път с вашите, баща ти ми сподели, че единственото, което би искал на света е, да се върнеш при тях. Той е видял, че двамата с Ромео сте се справили блестящо и много го е срам от постъпката му. Разкайва се и страда по цял ден... Остарял е...Но не смее да предприеме първата стъпка...А и няма право – по мое мнение...”

     „Така ли!?” – Жулиета не можеше да повярва на ушите си. Прегърна ме, разплака се, пак ме прегърна, после каза – „Още сега отиваме при нашите!”... (човечето направо щеше да експлодира от емоции, неприятни)...

     Семейството се сбогува с мене и се отдалечи. Когато вече бяха на около десетина метра от мен, човечето ненадейно се обърна назад и впи очи в моите! Изтръпнах! Значи знаеше, че го виждам! Може би това е краят ми – не трябваше да се намесвам...

     Човечето ме гледаше много пронизващо, гневно и изпод вежди... Моите ужасени мисли се стрелкаха хаотично в главата ми... Не трябваше да се намесвам по този начин! Усещах - КРАЯТ ИДВА!... Е, поне се опитах да направя добро и да събера разбитите семейства, да върна родителите на тези деца, и децата – на родителите... КРАЯТ МИ ИДВА!...

     Тогава ненадейно човечето ми смигна съучастнически, усмихна се ... и продължи след Семейството...

понеделник, 24 октомври 2011 г.

Тутси по БЛОГ.БЕ.ГЕЙСКИ или НЯКОИ ГО ПРЕДПОЧИТАТ ГОРЕЩО ))

     Той блогърстваше от няколко години. Пишеше страхотни неща, мъдри, интересни, увличащи и стойностни... С няколко думи – бе доста повече от добър писател... В реалния живот – също. Но кой знае защо – блогът му се опря като ... костилка на ... нещо си....

     Много малко хора го четяха. Няма да се обясняваме защо, нито ще се впускаме в мъдри изводи, дали хората обичат мъдри писания или предпочитат да видят кой с кого имал полови сношения, кой кого пре...цакал и т.н.  Само ще нахвърляме няколко „съображения” за нечетене при предполагаемо съществуващите два пола. Мъжете – не го приемаха за равностоен в „стадната йерархия”, жените – не ги привличаше като мъж (каквото и да значи това в една блог-платформа)... Тези с по-нестандартната сексуална ориентация – виж горните две, обърнати наобратно и после отново наобратно...

     Той обаче не искаше да се примири с факта, че не може да се прояви в този блог. Обидно му беше някакси. А и наистина, изглеждаше жалко блог-обществото да пропусне такъв талант – още повече, че определено имаше какво да каже на другите...

     И тогава дойде просветлението. Един следобед, докато ровеше в огромната си библиотека, погледът му попадна на кой знае откъде и кога сложени на един рафт стари видеокасети.
„Виж ти! Никога не съм ги виждал тук тези касети! А и още преди години май изхвърлих всички... Странно!” – помисли си той. Все пак, реши да погледне кои са „оцелелите”.

     Първата, на чието заглавие попадна погледът му, беше „Тутси”, великият филм с участието на Дъстин Хофман.

     Дааа!!!

     Понякога вдъхновението, просветлението и прочее „то-та” идват от възможно най-битови, ежедневни и тривиални нещица!

     Та в този филм Дъстин е актьор, който не може да си намери работа като такъв. Определено има талант, има и желание за работа, но никой не го ангажира с нищо. И Дъстин решава, че след като не може да се реализира под формата на мъж, ще се пробва като жена... Речено-сторено... Прави огромен фурор! Всички подлудяват по него/нея...  Жъне успех след успех...И после, след множество перипетии и проблеми - хепи енд...

     „Това е!” – каза си Той и започна да оформя образа на новата блогова Тутси...

     Вечерта, когато вечеряше на фона на телевизора (той почти никога не гледаше телевизия), случайно се загледа... И – о, чудо! Излъчваха филма „Някои го предпочитат горещо”. С Мерилин Монро и Джак Лемън. В него става дума за двама музиканти, които се правят на жени и постигат успехи...

     Той не можеше да повярва на очите си. Реши, че това е знак свише. Потвърждение на „Тутси”...Преди да вземе решение да се прави на жена, той не би обърнал внимание на тези „поличби” – но сега, сякаш женската интуиция му въздействаше и той можеше „по-така” да чете и възприема „знаците на Съдбата”...
...
     Понастоящем Той е изявена, обичана, четена, сваляна, възпявана и още много други неща блогърка... Е, повечето от обичащите я са мъже, но какво да се прави!?
Все пак, той си запази и мъжкия акаунт. Много внимава и не коментира никога чужди блогове с двата си акаунта едновременно – прави го или само с мъжкия, или само с женския – особено при по-интелигентните блогъри, които биха могли да заподозрат нещо...

     Има и много приятелки... По ирония на същата тази Съдба, той е силно влюбен виртуално в една от приятелките си, която от своя страна съвсем не подозира, че блог-приятелката й е мъж. Също както при „Тутси”... И любовта му хич не намалява от душевно-виртуалното разголване, което неговата блог-приятелка прави пред него, мислейки го за добра, отзивчива женица...

     Как ли ще свърши всичко това?
     Надяваме се да е с хепи енд!
...
     А сега едно поздравче-преводче с клип с любимата ми финална сцена от „Някои го предпочитат горещо”... J Джери (Джак Лемън), който е завъртял главата на милионера Осгуд, пътува с него в една лодка:

Осгуд: Обадих се на Мама – тя бе тъй щастлива, плачеше – иска да вземеш нейната сватбена рокля – с бялата дантела.
Джери:  Осгуд, не мога да се омъжа в роклята на майка ти! Тя и аз – въобще не сме сложени по един и същи начин!
Осгуд: Можем да я преправим.
Джери: О, не! Виж, Осгуд, ще бъда откровена с теб! Ние не можем да се оженим изобщо!
Осгуд: Защо не?
Джери: Ами, да започнем с това, че не съм естествена блондинка!
Осгуд: Това няма значение.
Джери: И пуша! Пуша през цялото време!
Осгуд: Не ме интересува.
Джери: И имам ужасно минало! Три години живях със саксофонист...
Осгуд: Прощавам ти!
Джери: И никога няма да мога да имам деца!
Осгуд: Ще си осиновим ...
Джери: Но ти не разбираш, Осгуд! (сваля перуката и казва вече с мъжки глас) АЗ СЪМ МЪЖ!
Осгуд: Е, никой не е съвършен...

:))))))

петък, 21 октомври 2011 г.

Танцът на Гарваните

Случи се преди малко... Още бе светло...
Бях на двора и се мотаех насам-натам...
Тогава ги видях.
В небето.
Два гарвана.
За първи път ги виждах.
Не знаех, че наблизо живеят гарвани.
Летяха съвсем близо един до друг. Почти допрени...
Правеха невероятни въздушни пируети.
Не помня каква беше думата, обозначаваща действието, при което самолетният ас се стрелва рязко нагоре или надолу...Лупинг?... Същото правеха и гарваните... Двамата... Заедно...В невероятен синхрон...
Омагьосаха ме.
Отвреме-навреме се чуваше тяхното характерно ниско и приглушено „гръъ-гръъ”...
Не можех да откъсна поглед...
Та те танцуваха!
Въздушен танц...
Криле в стихията на Въздуха...
Извън размножителния сезон...
Не помня колко време ги гледах...
По едно време се разделиха – единият полетя на изток, другият – на запад...
След броени секунди разбрах защо – един сокол летеше след гарвана, литнал на запад...
Познавах сокола отпреди...
Не изглеждаше да гони гарвана...
Но знае ли човек?
...Изчезнаха – и трите птици...
А аз се запитах -
Какво видях?
Любовта?
...
21.10.2011г. Соня Петрова - Аеиа

събота, 15 октомври 2011 г.

ИМАНЯРСКИ НЕВОЛИ... или денят се познава по сутринта, а сутрин сме усмихнати, когато сме спали спокойно...;)

     Това е история за „нощта на бай Трайчо” (да се чете: аналогично на „залеза на Боговете”!!!), който откри съкровище, започна да спи спокойно и да се буди с усмивка... А житейският му девиз стана: хубавият ден се познава по хубавата нощ...

     И такааа. Бай Трайчо беше обикновен човек, осезаемо попреминал средната възраст. Живееше си щастливо с жена си, леля Тинче, с която заедно управляваха малка селскостопанска фермичка. Децата им бяха порасли и всяко бе поело успешно по своя път...
Но случи се така, че бай Трайчо, жена му и фермичката престанаха да изкарват финансови средства... Точно тогава им се струпаха и няколко други бели – може би, за да спазят закона „едно зло не идва само”... Реколтата беше под всякаква критика и нямаше какво да се продаде... Зайците и пилците измряха от незнайна болест (леля Тинче имаше подозрения, че съседката е платила на ходжа да им направи магия за смърт – на всяко едно пиле и заек индивидуално!), а изкупните цени на стоките, които все пак им бяха останали и можеха  да бъдат продадени за временно закърпване на бюджета, изневиделица спаднаха драстично...

     Трайчо престана да спи. Вследствие на което и нощите, и дните му станаха твърде неприятни...

     И бай Трайчо реши, че единствено някое голямо (може би – златно?) съкровище ще ги извади от това неумолимо блато. Защо точно съкровище ли? Защото той живееше в такъв край. На всеки метър ливадите, хълмовете и поляните бяха разкопани от „любители археолози” и в селото се носеха легенди за намерените „неща”. Някои познавачи даже твърдяха, че историята трябвало да се пренапише изцяло – толкова невероятни неща били намирани в земята...
Той хубаво реши, ама се оказа, че това хич не било лесно. Организирана престъпност, дет, се вика...От една страна. От друга – незаконна дейност...
     Но бай Трайчо не се отказваше току така! Дали от наивност и незнание, дали от прекалена самоувереност – той реши, че ще намери и пласира изгодно някое съкровище! Ако знаеше каква верига трябваше да премине, за да стигне от единия до другия край на този процес – той може би би избягал вдън горите Тилилейски и би отворил там еко-ферма и хижа за селско-горски туризъм! Но той не знаеше, а и не искаше да знае...
     Да, ама някои хора искат всичко да знаят... Имаше такива, които веднага разбраха за намеренията на бай Трайчо и започнаха да го следят изкъсо, с цел – когато намери съкровището „да му покажат кой командва парада”... Тези хора бяха разделени на две враждуващи, конкурентни групи – все не успяваха и не успяваха да си поделят региона. Но някак засега оцеляваха паралелно едни с други и имаше за всички, както се казва...
...
     А докато кипяха тези събития и се забъркваше манджата „нощта на бай Трайчо”, в един друг свят, разположен в Трайчовата фермичка, няколко земни джуджета умуваха как да му помогнат на този добър човечец. Това определено беше много странно. По принцип земните джуджета по никакъв начин не помагат на хората, даже не искат и да чуят за помагане... Но тези бяха особен чешит. Както има хора – защитници на животните, така в джуджешките кръгове се появи течение „защита на хората”. От това течение се разклониха няколко нови – едното се наричаше „байтрайчевизъм”. Е, точно трима байтрачевисти – Дан, Ган и Сан - мислеха и мислеха какво да направят, за да осигурят на този човек така желаното съкровище, а и да му уредят продажбата... За съкровището нямаше проблем. Тези джуджета знаеха всички заровени съкровища... Проблемът беше как най-дипломатично да се извършат нещата, та „хем вълкът да остане сит, хем агнето – цяло”.
     Те съзнаваха, че не могат пряко да подхвърлят на бай Трайчо някоя карта – веднага представители на „групировчиците” щяха да я вземат и да пропадне работата.  Не можеха да се престорят на хора и да инсценират случайна среща, на която да му съобщят координати – пак групировките щяха да се намесят... Знаеха, че бай Трайчо не обръща внимание на сънищата си – оттам отпадаше и възможността да му се явят на сън и да му покажат къде е съкровището... Вече бяха стигнали до края на този джуджешки тупик...
  ...Когато едно от трите джуджета – Ган – се върна от разузнаване и докладва, че на леля Тинче й се е схванал врата и има силни болки в гърба...
  ...Другите двама байтрайчевисти се зачудиха какво има предвид – някак не свързваха схванатия врат на леля Тинче с дилемата със съкровището...
     Ган ги погледна високомерно, замята се насам-натам нетърпеливо, но накрая видя, че няма измъкване и реши да им разкаже всичко...
     А то беше следното: един човек от едната иманярска групировка, който живееше в чужбина, да го наречем условно Симо, бе намерил карта, указваща местонахождението на едно невероятно съкровище, което се намираше току до къщата на бай Трайчо, беше даже под мазето му. А мазето беше с пръстен под – та нямаше да се налага къртене на бетон! Този Симо обаче нямаше как пряко да предаде тази карта на своите, защото имаше опасност тя да попадне в ръцете на конкурентите... Няма да обясняваме как – чрез къртици и пр. досадни подробности... За интернет, пощи и куриерски фирми и дума не можеше да става!  Но Симо и един от главните бяха измислили много гениален план за изпращане и получаване на картата. Планът се състоеше от няколко стъпки. Симо предава картата на  един човек, който има близък, работещ в склад на една фирма за матраци и друг спален инвентар – Дормео. Работещият зашива картата в един матрак и го бележи с невидим знак. Представител на групировката отива в един фирмен магазин в областния град и прави поръчка на матрак „Дормео” с точно такива параметри. Тези от склада дават поръчката за изпълнение съответно на работещия в склада. Той изпраща нужния матрак. Получават го в областния град и „групировчикът” отива и си го взима със свой транспорт....
     Дан и Сан нищо не разбраха от обясненията на Ган. Даже решиха, че той нещо ги взема на подбив. Но джуджето Ган не им обърна внимание и им дообясни: „Ние, каза той, ще направим фалшива карта. Вечерта, преди да тръгне поръчката, подменяме картата. Мафиотът получава фалшива карта и нищо не може да направи. Междувременно някой от нас слага истинската карта в един друг матрак – този, който ще си купи пряко от склада бай Трайчо. А той се кани да ходи да купува матрак, защото леля Тинче му наду главата, че вече не понася стария дюшек и затова й се е схванал врата.
     „А и ти можеш да започнеш да спиш по добре, Трайчо!” – така му каза тя...”
     На въпроса как Трайчо ще разбере за картата в матрака, Ган отговори, че ще се покаже лично той пред едно от внучетата на Трайчо, което им е на гости, и ще го подкокороса да среже матрака. То, разбира се, ще се дърпа, но Ган ще му обещае, че в матрака ще намери нещо много интересно. Като започнат после да се карат на детето (преди да са намерили картата), то в свое оправдание ще каже, че едно джудже го е накарало – и никой няма да повярна на „този калпазанин”!  След това леля Тинче ще се опита да зашие срязаното и ще напипа картата. Ще я покаже на Трайчо... Оттам вече е ясно...
    „Добре де, а Симо няма ли да има в себе си копие на картата – и в крайна сметка мафиотите да разберат, че са се сдобили с фалшива карта?” – запита едно от джуджетата байтрайчевисти...
   „Е, тук ще вкараме в употреба малко от нашата магия – отговори Ган. – Ще променим и копието, което остава в Симо...”
     „И още нещо – продължи Ган. – Намерил съм и купувач на съкровището. Той е от един съвсем друг и далечен свят, но това бай Трайчо това никога няма да го разбере, защото купувачът ще отиде при него под формата на съвсем обикновен, белокос човек. Веднага щом Трайчо намери съкровището и го подреди по рафтчетата на мазето, този „човек” ще му звънне по телефона и ще уреди сделката... ”
...
     Всичко стана така, както беше описано от земното джудже Ган...
...
     Бай Трайчо забогатя много! Няма да казваме къде сложи всичките милиони, които му брои белокосият... Само ще кажем, че сънят му се върна с пълна сила, а болките във врата на леля Тинче изчезнаха яко дим...

     Интересно беше още нещо. Трайчо мислеше, че всъщност тази карта, която намериха в матрака, е била част от някаква игра, организирана от фирмата „Дормео” и че той е бил късметлията, който е купил този матрак... Откъде му бе влязло това убеждение в главата – никой не знаеше...

   ...С изключение на Ган, Дан и Сан, но тях май никой не ги познава...

четвъртък, 13 октомври 2011 г.

Замисляли ли сте се колко време прекарвате в леглото?

Денят беше нейният имен ден – Вяра, Надежда, Любов и майка им – София. Но Вяра не чувстваше нищо, беше в безвремие. От неприятните...

... На сутринта, както винаги, тя отиде на работа. Имаше малък бизнес – в сферата на услугите. Работата не вървеше от известно време, печалби нямаше, но това за нея не бе толкова важно. Съпругът й изкарваше добри пари и се грижеше за семейството – за нея и двете им деца – момче и момиче на пет и седем години. И освен че бяха материално задоволени, Вяра беше много щастлива със семейството си. Боготвореше мъжа си. Понякога се чудеше – възможно ли е да съществува такава любов? Та те бяха заедно вече петнадесет години, а чувствата й към него бяха останали същите като при запознанството им...

Същата тази сутрин - сутринта на Вяра, Надежда и Любов - съпругът й, Борислав, беше звъннал в офиса - той беше в командировка от няколко дни – и Вяра, чувствайки отново и отново тръпката, която винаги усещаше, когато мъжът й звънеше, се обади с радостно очакване...

...Само че този път той не й честити именния ден, нито й каза колко я обича. Каза й – сухо и делово, все едно се обръщаше към случайна непозната - че иска развод...

...Светът се промени. Всичко сякаш изчезна за миг. Взриви се. Стопи се. Срина се в някаква пропаст, от която нямаше измъкване...
...
Разводът мина бързо и гладко. Вяра остана сама – с живота и децата. Тя почти нямаше приятели – беше се отдала изцяло на семейството и работата си. И сега нямаше с кого да сподели, нямаше къде „ да изпусне парата”... Тръгна по врачки. По психотерапевти. Изпадна в голяма депресия. Отпусна се, загрози се – не приличаше на себе си. Единственото нещо, което я крепеше и й даваше сили все пак да не сложи край на живота си, бяха децата...
...
Една слънчева ноемврийска събота, Вяра се разхождаше безцелно из софийските улици. Ненадейно, минавайки покрай някакъв магазин – май беше за мебели – тя получи някакъв импулс да влезе в него... С влизането й някакво младо, красиво момиче се насочи към нея, усмихна й се и каза:

-  Здравейте! Замисляли ли сте се колко време прекарвате в леглото?

Вяра се стресна. И тя не разбра защо, но като че ли този тривиален въпрос докосна някакъв забравен център в мозъка й и умът й, досега приспан от депресията, като че ли се събуди рязко. Тя се вгледа в момичето. Какви очи! Неземни! Но бързо забрави за очите, защото нейният вътрешен глас започна да й говори властно: „Вземи си оттук нов матрак! Вземи си! Изхвърли стария, на който спеше с Него толкова години! Изхвърли го! Не можеш да си позволиш нова спалня, но матрак можеш! Вземи си!"

-  Не! – отривисто отговори Вяра на учуденото момиче. – Не съм се замисляла! Не бях се замисляла и колко време прекарвах с един човек... Но сега, като се замисля, виждам, че с леглото съм била по-дълго, отколкото с него. Вече не съм с него. Време е да престана да бъда и с леглото си! Искам да си купя ново!
-  Заповядайте! – грейна момичето. Очите му блестяха с особен блясък. – Аз ще ви помогна да изберем...
-  Не искам спалня. Искам нов матрак – кой е най-удобен?
...

И Вяра се сдоби с нов матрак. Дори не запомни как се казва – беше нещо като „дормио” – беглите й познания по латински й казваха, че това значи „спя”. Или приличаше на „дрийм” – сън, мечта... Наистина си беше матрак-мечта. Сънят й, напълно покосен от депресията, се възстанови, и Вяра започна да заспива щастлива и дори с удоволствие...

Но освен хубавия сън и бързото заспиване,  започнаха да се случват и някои, меко казано, странни неща. Едното беше, че ако Вяра заспеше, мислейки как да реши даден проблем в работата, то задължително през нощта й се явяваше сън, който й казваше решението на проблема. И то пряко й го казваше – не завоалирано, както има обичай Сънят. Така че да се налага да се намесват юнгиански психоаналитици, врачки и други „съноведи” – и пак да не е сигурно „какво е искал да каже сънят”...

Другото странно нещо бе следствие на първото. Когато Вяра забеляза тази „закономерност”, тя реши да опита да отиде по-далеч – да предизвика сама сънища, които да се сбъднат в „реалния живот”, живота извън леглото... И успя!
...

След няколко месеца експерименти, Вяра вече бе нов човек. Нямаше и следа от депресията. Бизнесът й тръгна главоломно напред и нагоре. Влюби се отново и създаде удовлетворяваща и щастлива връзка с много свестен мъж... Неговите и нейните деца се сработиха идеално. Те станаха семейство!
...

На следващата година, през една ноемврийска съботна сутрин Вяра се разхождаше безцелно из софийските улици. По едно време осъзна, че е близо до мястото, откъдето си купи матрака миналата година. Реши да надникне в магазина. Сети се за момичето с неземните очи – искаше да й се похвали колко е доволна от стоката им...Можеше да си купи я някоя възглавница, я комплект чаршафи... Стигна до мястото... Там нямаше никакъв мебелен магазин. Имаше голям ресторант.

„Жалко, фалирали са!” – помисли Вяра и влезе в ресторанта. Беше решила да ги пита откога са тук. Седна на една маса, дойде сервитьор. С поръчката, Вяра го попита.

-  Вече петнадесет години! – похвали се доволно сервитьорът.

Вяра поиска бързо сметката, без да се интересува от реакцията на учудения сервитьор. Плати и хукна към къщи. Стигна. Влезе. Втурна се към спалнята. Издърпа бързо чаршафа от матрака. Огледа го от всички страни – по матрака нямаше никакъв етикет, нищо! А Вяра знаеше, че всички матраци имат етикет, обозачаващ лятна и зимна страна, както и фирмата производител.

„Знам какво да направя! Ще заспя и ще питам в съня си що за матрак е това и изобщо – откъде се е взел! Искам да разбера всичко!”...

И Вяра се тръшна на матрака – така, както си беше без чаршаф. Заспа моментално. И за първи път сънят не й отговори нищо. Нищичко! Само по едно време в съня се появи някакъв непознат мъж, с особени очи, който й каза: „Понякога не е необходимо да се знае всичко – достатъчно ти е да се възползваш от това всичко! Или от матрака! ”...

Вяра се събуди. „Мъжът имаше очите на момичето от магазина!” – помисли, събуждайки се. Когато напълно се разсъни, започна да разсъждава и умува. Доникъде не стигна. Само се сети за въпроса, който й зададе момичето, което й продаде матрака - замисляли ли сте се колко време прекарвате в леглото?
За първи път Вяра осъзна колко време прекарва в леглото. И усети, съвсем осезаемо, че това време не е изгубено, че за първи път в живота си тя е оползотворила това ценно време, тази една трета от всяко денонощие. Преди използваше това време само за спане и отмора. Сега тази една трета денонощие й беше помогнала да подреди наново живота си, да напредне в бизнеса, да си намери спътник, да срещне отново любовта и най-сетне – отново да покани Щастието като другар в житейския си Път...

Вяра застла матрака с чаршафа и отиде да види семейството си... Събота беше и се канеха да излизат на разходка...


вторник, 11 октомври 2011 г.

Хлябът, който разкриваше тайни

ЛЕОПАРДА И ЕЛЕНА
Петната на леопарда са слънчеви петна на горска поляна;
преследвай елена прикрито, за свое удоволствие.
Окраската на елена е слънчеви петна на горска поляна;
прикрит от леопарда, храни се за свое удоволствие.
Оприличи се на всичко което те заобикаля; и все пак
бъди Себе си – и вземи своето удоволствие сред живеенето.
Това е то, което е написано в Книгата на Закона – Прикрий се!
Алистър Кроули „Книга на лъжите”


Едно шестгодишно момиченце – Поли – често се чудеше на камината във всекидневната. Тя си беше съвсем  обикновена камина, но Поли мислеше, че има и „още нещо”...

Веднъж – беше лято, към един след полунощ – Поли се събуди и слезе да си вземе нещо за пиене от хладилника. Тя се страхуваше да слиза сама – черна нощ, притихнала и тъмна къща – всичко предполагаше дебнещи зад всеки ъгъл призраци и духове. Но нещо я накара да пренебрегне страховете си...

Минавайки покрай камината, момиченцето ахна и се закова на място... Една баба я беше запалила и сякаш печеше нещо в нея! Поли никога не беше виждала техните да пекат каквото и да е в камината...Нито да я палят посред лято... Не беше виждала и тази баба... Как ли е влязла?!

Бабата се обърна към момиченцето, видя, че то я гледа уплашено-учудено, и каза:

              Не бой се от мене, баби! Аз само ще изпека този хляб и си тръгвам...

Кой знае защо, това обръщение, „баби”, напомни на Поли приказката за Златното и Черното момиче – майка й често й я разказваше като беше по-малка. А и самата баба беше същата, каквато Поли си я представяше в приказката!

Независимо от това, Поли успя да излезе от уплахата и вцепенението и каза:

              Ще отида да събудя мама!

Бабата я спря:

              Недей, баби! Моля те, изчакай!

              Ама нашите са ме учили да не разговарям с непознати!

              Правилно са те учили, но ти нали ме познаваш?

Поли се учуди не на шега – откъде тая баба знаеше за Златното и Черното момиче!?... Този „аргумент” обаче й се стори убедителен и зачака да чуе какво още ще каже бабичката.

А тя, бабата, сякаш четеше мислите на малкото момиченце.

              Ти си смело дете! Затова – ще ти издам една тайна! Но не я казвай на никого!

Бабата изчака момиченцето да ококори в очакване очи и продължи:

              Както виждаш, пека хляб в камината ви... Нито хлябът, нито камината са обикновени. Ако хапнеш от този хляб – можеш да разбереш отговора на всяка една загадка или да разкриеш всяка една тайна. Един хляб дава отговор на една загадка.

Очите на момиченцето блеснаха! Колко си мечтаеше за такова нещо! И сега му се поднасяше наготово! Уж бе слязло да си вземе нещо за пиене – а то какво излезе!?

              Но, - продължи Бабата, - ще ти предоставя две възможности – и трябва да избереш едната от тях. Или сега ЩЕ ОПИТАШ от този хляб и повече никога няма да ме видиш, или сега НЯМА ДА ОПИТАШ, в замяна на това пък аз ще ти дам рецептата за приготвянето му. Но тя не се изпълнява лесно, да знаеш!

Бабата изпитваше мъдростта на Поли... Поли, разбира се, не се усети какво прави Бабата, но пък си припомни отново за приказката – как постъпваше Златното и как Черното момиче... Какво би избрала всяка една от тях!? Какво би предпочело Златното? ...

Второто! Рецептата!

              Искам рецептата! – викна уверено Поли.

Бабата я стрелна доволно – личеше си, че се радва на избора й – но набързо прикри искрите в очите си и за всеки случай отново каза:

              Хич не е лесно да изпълниш рецептата, момиченце! Да не съжаляваш! Може никога да не успееш!

              Ше успея! – понякога младите са много самоуверени... Затова и постигат много...Почти всичко...

              Ти можеш ли да четеш? – попита Бабата.

              Мога!

              Тогава – ще ти кажа и ще ти напиша всичко. Но – отново трябва да ми обещаеш нещо – това, което напиша, ще го скрия на едно определено място в къщата ви. Само ти ще знаеш къде е и на никого няма да казваш! Кажеш ли, или покажеш ли рецептата – тя моментално ще изчезне. Дори да я препишеш на много места – в мига, в който я покажеш да някого – всички копия и оригиналът ще изчезнат... Ти можеш и да я запомниш – макар че е дългичка и сложна... Но пак – издадеш ли я – ще я забравиш на мига... Така че – обещай да не издаваш рецептата!

              Обещавам! – каза тържествено Поли.

И Бабата й описа всичко. Поли видя, че рецептата наистина е трудна за изпълнение. След това Бабата я написа на един лист. После взе листа, отиде до южната стена на стаята, докосна я – някъде на височината на раменете си - и под ръката й се образува дупка. Странно, дупката изглеждаше много дълбока и не се виждаха тухлите наоколо – но Поли това не го забеляза... Такива малки момиченца не са много запознати с тухли и друг строителен „инвентар”.

              Ето, сложиш ли тук ръката си, ще можеш да отвориш тази дупка и да вземеш листа. Но не го прави за щяло и нещяло. Направи го само когато решиш да правиш хляб! И още нещо – никой не трябва да те вижда, когато правиш хляба! ... А! Хлябът се изпече – време е...


Бабичката извади хляба, зави го в една предварително приготвена кърпа (Поли не обърна внимание на факта, че Бабата пипаше въглените, съда, в който беше хляба и самия хляб с голи ръце), каза, че трябва да тръгва, стана, отвори вратата към верандата и излезе в нощта...

              Не ме изпращай, навън е тъмно! – каза Бабата вместо довиждане...

...

Поли изведнъж усети, че много й се спи. Качи се като в транс в стаята си и въпреки внезапно обзелата я сънливост, постоянно си мислеше за Бабата и Рецептата...

„Бабата каза да не показвам къде е рецептата и самата рецепта. Бабата каза да не показвам къде е рецептата и самата рецепта... Но не каза да не казвам на мама и тати за нея. Охх, май ще разкажа като стана утре! Трябва да разкажа! Те ще видят, че е палена камината и кой знае какво ще си помислят!” – унесена в тези мисли, Поли заспа...

...

На сутринта, беше почивен ден, слезе по-късно от обичайното за закуска. Майка й и баща й вече бяха на масата и я чакаха... Тя се втурна към тях, седна на мястото си и започна да разказва за нощното си преживяване.

Майката и бащата първоначално се стреснаха, но после майката се окопити, прегърна дъшеря си и каза:

              Милото ми! Какви интересни сънища си сънувала! И си останала с впечатление, че е истина!

              Ама истина е, Мамо! Не е сън, сигурна съм!

              Оххх, и аз съм имала такива сънища като малка, Поли! Нормално е! – усмихна се Майката.

              Ела да видиш камината! – и Поли победоносно поведе майка си за ръка към необикновената обикновена камина.

Тя обаче беше напълно чиста... Личеше си, че не е палена отдавна...

              А! – само успя да изрече Поли..
              Ето, видя ли, милото ми! – каза майка й...
...

Децата, както са много самоуверени, така са и доста доверчиви. А и майката винаги е авторитет (е, до определена възраст!)... Поли реши, че наистина е сънувала...

...

Изминаха тридесет години.
...

Поли вече беше голяма, имаше свое семейство и своя къща...
Но й се случи нещо непредвидено – трябваше да реши възможно най-бързо един проблем. Голям проблем. Съдбоносен. Но не можеше. Търсеше всякакви начини. Но не й достигаше информация за решението му.
...

Една вечер Поли и семейството гостуваха на родителите й. Останаха да спят при тях – беше станало късно. Всички си легнаха, а на Поли още не й се спеше. Реши да остане малко покрай камината – както в детството...

Седейки, изведнъж се сети за онзи сън, с Бабата... Усмихна се.

              Какво пък! – каза си...

Стана, отиде до стената и положи ръката си...

Под нея зейна дупка...