четвъртък, 29 септември 2011 г.

Нестандартен багажник

23
SKIDOO
Какво е човек в удобството на своето Вътре?
Излез вън.
Широк е светът и студен.
Излез вън.
Ти си станал посветен.
Излез вън.
Но ти не можеш да излезеш вън по начина по който си дошъл вътре.
Пътят навън е Пътят.
Излез вън.
Защото ВЪН е Любов и Мъдрост и Сила.
Излез ВЪН.
Ако вече имаш Т, вземи UT*
И след това вземи О.
И така най-сетне излез ВЪН/постигни OUT.
Алистър Кроули „Книга на лъжите”

Доскоро се подвизавах като куриер - работех към една фирма за малки и средни доставки. Разнасях ги с кола – бяло пикапче. Преди да започна тази работа, изобщо не подозирах, че протича такъв стоко-предметооборот между граждани и фирми... Но вече влязох в крак и свикнах... Няма да повярвате какви неща се изпращат и, понякога, на какви невероятни места трябва да ходя!

Онзи ден обаче ми се случи такава случка, която преобърна и промени из основи всичките ми виждания за света...А и мен ме промени...

... Бях пристигнал на адреса – банална офис-сграда на полуцентрална улица в столицата – и търсех пратката (май беше някаква книга, но, разбира се, не знаех как се казва, понеже пратките за доставяне по правило ми ги дават пакетирани), заровил се до кръста в багажника, и прехвърляйки безбройните пакети и пакетчета, когато усетих някаква тяга навътре към същия този багажник... Помислих си : „Хм, задуха вятър...”, а тягата все повече и повече се усилваше. Аз осъзнах, че не е от вятъра... Показах се навън – слънчево и горещо, без ни най-малък намек за вятър... Постреснах се: „ами ако колата нещо се разваля?!”... Но не беше възможно да е от нея – по една чиста и щастлива случайност бях паркирал така, че да не преча на движението и си бях позволил дори да я изключа... Тогава – откъде идваше тази тяга? Откъде ме дърпаше така силно това течение в багажника?

Напъхах се отново да търся пакета – и пак усетих тягата. В един момент тя се усили и -  тъкмо бях хванал нужната пратка – ме всмука в багажника... Докато се носех, се чудех как е възможно едно пикапче да има такъв огромен багажник... после изведнъж спрях да се чудя на това, защото нещото, което ме понесе, като че ли ме изплю на непознато място... Нямаше и помен от столичната улица, нито от офис-сградата.

Вместо улица – горска поляна. Вместо офис-сграда – огромен дъб... Пред дъба стоеше паркирано моето пикапче... От една дупка в дървото излезе някакъв човек – едър, висок, рус, на средна възраст, приличаше досущ на хибрид между нашенски училищен охранител и холивудски екшън-герой – поздрави ме и каза:

-                     Много се забавихте! Давайте да оправим бързо нещата, че стана напечено!

Аз ни най-малко не се помайвах – дадох му пратката, той ми подписа формуляра, откъснах лист за него, а другата част си остана за мене... От вълнение въобще не успях да видя какво пише на куриерския формуляр... (ще погледна после – мислеше, някъде там, една моя част)...

Усетих се, че го питам, преди да успее да се шмугне забързано в дъбовата дупка:

                   Ама аз как ще си тръгна оттука? Няма никакъв път наоколо?
                   Просто пак вмъкнете горната си част в багажника – изстреля с досада екшън-героя. Виждаше се, че много бърза, а аз го бавя с глупости...

Така и направих. Отново ме всмука тягата и аз се озовах пред предишната офис-сграда. Погледнах формуляра, който ми беше подписал училищния охранител... На него, в рубриката за адрес на получателя, наистина пишеше... Дъбът...

Как така не съм видял този адрес, а съм прочел вместо „Дъбът” „София, улица ХХХХХХ 23” така и не успях да разбера...

...Седнах на волана, запалих, подкарах и... изведнъж осъзнах, че до мен седи някакъв човек. Уплаших се не на шега и посегнах към оръжието си (имаме оръжие, което да използваме за отбрана – все пак, куриерите често са заплашени от крадци).

                   Оставете оръжието! – властно, но и някак благо каза моят спътник. Обърнах се да го видя – за мое огромно учудване това беше един много приятен на вид белобрад, дългокос старец с будни кафяви очи. – Нищо няма да ви сторя, искам просто да ви предложа нещо...

И Старецът ми разказа, че от векове Началството изпитвало трудности с комуникацията между различните вселени. Особено трудно било осъществяването на различни видове материални доставки. Хората искали да пратят това или онова на свои близки в друга вселена, но нямало кой да им извърши тази услуга. И Началството, и неговите подопечни се мъчели постоянно да измислят най-различни начини за пращане доставките – я посредством някой необикновен багажник, я другояче... Но това вече не се търпяло, а и не било сигурно, че всяка една доставка ще бъде доставена „по надлежния ред”.

От думите на Стареца ми стана ясно, че в пазара е зейнала огромна празна ниша – междувселенно куриерство!

Прекъснах го и му казах, че щом е така, аз мога да отворя фирма, която да поеме тази работа и да избави Началството и Другите от прекалено умуване...

Лицето на Стареца грейна:

                   Имаш благословията ни!

...Сега съм собственик на куриерска фирма за доставки между паралелните вселени... Е, трудно намирам персонал за изпълнение на главоломно растящите ни поръчки, но все някак успяваме да си вършим работата качествено, де...

вторник, 27 септември 2011 г.

Аз съм стара колкото Вселената...

Бях трета група в детската градина, когато ми се случи това. Най-обикновено момиченце. Малко по-буйно от средното равнище, от вида, който не може да бъде надбяган или надвит от никое момче.  По тази причина, също така, никое от момчетата не можеше да ми устои и имах много приятели-почитатели.  То май така е и при възрастните – привличат ни тези, които чувстваме, че са ни равностойни някак...

И така, ходехме си на градина, всеки ден замисляхме и играехме най-различни игри, които ми се струваха като съвсем реални приключения (явно са си били такива); целувахме се тайно по бузите, мислейки че правим големи и забранени геройства,  и всичко беше много слънчево и приказно... Докато една сутрин, беше понеделник, не се събудих преди да дойде майка ми – почти винаги тя ме будешеза градина. Не помня какво бях сънувала, не знам дали и тогава помнех, май не, но имах абсолютната сигурност, че мога да летя. Станах набързо от леглото – безпокоях се да не дойде мама и да ме хване натясно, защото съзнавах, че ще се опитам да извърша „нещо нередно” – стъпих на килима, оттласнах се с крака – и... наистина полетях. Бавно, плавно, все едно бях леко перце. Имах обаче усещане за контрол над нещата. Винаги съм имала такова усещане. Затова протегнах нагоре ръце и се опрях о тавана – да не си ударя главата в него. Постоях малко като полилей горе, оглеждайки стаята отвисоко, оттласнах се леко – този път с ръце надолу - и кацнах обратно на килима. Нямах време да мисля върху новото си умение, защото чух стъпките на майка ми и побързах да се метна в леглото и да се направя на заспала. Кой знае защо си мислех, че съм извършила нещо абсолютно недопустимо и майка ми не бива да разбере по никакъв начин за него. И може би бях права – като я знаех как бързо се притеснява за глупости!... (сега и аз се притеснявам така, независимо, че помня какво беше мнението ми за този вид притеснения, когато бях дете)...

Мама дойде и ме „събуди” по обичайния за нея мил и неповторим начин – с песни, измислени само за мен думички, целувки и пр. и пр. Аз уставно се направих на току-що събуждаща се, но какво беше учудването ми, когато осъзнах, че чувам мислите на майка си! Не го осъзнах съвсем веднага – първоначално помислих, че ми говори. Но не можеше хем да ми пее, хем да ми говори. И то говореше нещо, свързано, доколкото разбрах с работата й и с нещата, които й  предстояха да свърши за деня. Малко ми тряваше, за да схвана, че това, което чувам, са нейните мисли... Всъщност – казах, че се учудих, но не беше съвсем така. Ако това ми се беше случило сега – като възрастна – може би щях да се учудя наистина. Тогава, като дете, възприех нещата почти като даденост. Просто нещо ново... В живота на децата често се появяват нови неща, може би затова и ги приемат много по-лесно. Кой знае?
Побързах да отида на закуска – за да проверя дали ще мога да „чувам” и мислите на татко... Можех. Той обаче не мислеше толкова хаотично и притеснено. Това ме зарадва. По едно време обаче главата ми гръмна – чувах едновременно мислите на мама, на татко и моите. Реших да пробвам дали мога някак да „ги изключа”. Само с мисълта за това успях. Без да искам въздъхнах дълбоко, с облекчение. Майка ми веднага ме попита притеснено защо въздишам така. Изтръпнах – всяко дете си мисли, че възрастните могат лесно да му прочетат мислите – но запазих хладнокръвие и излъгах, че съм искала да се прозина и по този начин съм сдържала  прозявката. Колко пъти сме били принуждавани да лъжем като деца, заради такива работи! Възрастните някак забравят, че децата също са самостоятелни хора и не е редно да се питат за някои неща. Както не можеш да питаш възрастен току-така защо въздиша, така не е редно да се пита и дете. То ако иска, ще ти каже...

Докато най-спокойно изказвах лъжата, майка ми извика нещо нечленоразделно и сякаш започна да гледа през мене... Стреснах се – хвана ме, че лъжа! Но нямах много време да мисля, защото и баща ми скочи, и двамата впериха поглед към мене, но някак все едно през мене. Нищо не разбирах. Такава реакция за една безобидна лъжа! Но бях гузна заради летенето,  мислех си, че ме подозират и заради това така реагират, не само за лъжата...

-      Господи! Къде е детето! – викна мама.

Баща ми само се взираше към мене и преглъщаше. На мен ми светна  - бях станала невидима! Ами сега! Толкова исках да се скрия като лъжех, че явно съм предизвикала невидимостта си. Вече не се учудих – това явно беше ден за чудеса... Оказа се, че в една единствена сутрин аз можех да летя, да чета мисли и да ставам невидима... Сега оставаше да разбера как да върна отново видимостта си. Не беше трудно. Както и с чуването на чуждите мисли – просто помислих „ставам отново видима” и нашите ме видяха. Майка ми ме прегърна силно и се разплака. После се спогледаха с баща ми. Знаех си – щяха да го обсъждат надълго и нашироко, но не пред мене...

Като се освести донякъде от шока, мама ми каза да отивам да се обличам, за да тръгваме, че закъснява. Тя винаги твърдеше, че закъснява! Имаше предвид да си слагам якето и обувките – беше април месец и все още носехме връхни дрехи. Хич не ми харесваше това яке. Тогава, спомням си, исках да имам съвсем друг вид и цвят яке. И какво беше учудването ми, когато видях, че на закачалката ме чака точно желаното от мен якенце! А майка ми се учуди още повече. Аз обаче веднага се сетих какво да й отговоря – че сме си сменили якетата с една приятелка от детската градина. Когато мама вчера ме взе беше топло, и якето го бях прибрала в чантата, която носехме всеки ден – казах й го и това, за да не попита как така не е видяла още вчера различното яке. Още едно странно нещо – оказваше се, че можех да получавам всичко, което си поискам. Даже и не мислех как ще възвърна „оригиналното” си яке – вече знаех – само трябва да го помисля. Но се въздържах, защото майка ми съвсем щеше да се шокира, ако изведнъж видеше моето си яке. А и щеше да се досети, че лъжа за размяната, от което се опасявах най-много...

Тръгнахме към градината. Ходехме пеша, отнемаше 15-20 минути. На мен, като дете, ми се струваше много това време. По пътя имаше един строеж.  Точно в този ден имаше събрана голяма тълпа около строежа. Мама, макар че бързаше за работа, не можа да устои да пита някой от събраните хора какво е станало и какво гледат. Оказа се, че е паднало скеле и още нещо и е затрупало един от строителите. Той беше жив, нищо му нямаше, е, можеше да има нещо счупено – не се знаеше, но не можеше да излезе. Чакаха пожарната да го извадят. Нещо „отвътре” ми каза, че ще успея да го извадя. Докато майка ми се беше отплеснала в разговор и забравила за мене, аз станах невидима, отидох при падналата платформа, видях човека под нея – вдигнах я (може би тежеше тон-два-три), без да се замисля и зачаках така – да излезе. Той едва се помръдна – май беше със счупен крак. Но няколко души, явно от по-бързо съвземащите се, се втурнаха под платформата-скеле и го извадиха. Аз върнах падналото скеле на мястото му, проправих си път, все още невидима, през шашнатата тълпа, и отидох при мама, която не беше забелязала липсата ми... Огледах се дали някой не гледа към мене – кой ли би гледал в такъв момент към празното пространство около една жена? Та хората бяха станали свидетели на чудо, не им беше до празни пространства! – и възвърнах видимостта си. Най-вероятно всички свидетели на вдигането на скелето сякаш „от самосебе си” и спасяването на човека щяха до края на живота си да мислят, че са били свидетели на необяснимо чудо и никой не би и помислил, че това е извършено от едно най-обикновено синеоко момиченце с руси плитки, на път за детската градина... Наистина звучи невероятно, и за мене самата...

...Последваха няколко дни на невъобразимо интересни преживявания и за мен, и за децата от детската градина.  Аз разкрих невероятните си възможности пред тях. От една страна – за да можем да се забавляваме пълноценно, от друга – защото никой не беше луд  да каже на родителите или учителите. Първо – защото нямаше да му повярват, и второ – ако случайно някой възрастен  повярваше, да не „ме издаде” на  „лоши хора”, които да ме затворят и да ми „направят нещо”. Малко трудно щяха да ме затворят, защото се оказа, че аз мога да минавам и през стени, ключалки, дори през канали, но все пак – детска солидарност. А и когато си летял с някой докъдето си искаш – защото аз можех да взема някое дете и двамата да полетим до което място си искаме и после да се върнем, без някой да е забелязал, че ни няма – та когато си летял с някой, го чувстваш много близък и не искаш да го загубиш...

...Всичко това продължи една седмица. За едно дете това време е много. Да не забравя да спомена, че невероятно интересни неща ми се случваха и през нощите. Така се стекоха нещата, че почти не съм спала през тази седмица. Само щом мама загасеше лампата, пред очите ми се явяваха най-различни хора в беда. Хора с различен цвят на кожата, различни по вид, пол и възраст. Имаше ужасни картини. Няма да ги разказвам, защото са много трудни и страшно гадни и неприятни за описание. Виждайки съответния човек в беда – аз се втурвах да го спасявам – независимо на кое място на Земята се намираше. И го спасявах. Винаги невидима. Само понякога се показвах пред някои деца – основно умиращи от глад, на които давах материализирана от мене храна и излитах пред тях нарочно във видимо състояние. Чувах мислите им – мислеха, че съм някакъв ангел (или както го наричаха на своя си език – защото се оказа, че можех да разбирам всякакви езици)...

...Дойде неделя. Беше ранен, слънчев,  априлски следобед. Аз си играех навън със съседските деца в близкото квартално паркче. Бяхме на една полянка с катерушки, разположена близо до оградата на парка. По едно време видяхме, че от другата страна на оградата стои една много стара, прегърбена баба, със забрадка, голям, гърбав нос – много типична. Заприлича ни на баба Яга, затова някои от по-смелите и невъзпитани от децата започнаха да й подвикват: „Бабо Ягооо!”. Бабата не им обръщаше внимание, а просто стоеше до оградата и ни гледаше.  Мен нещо ме притесни в тая бабичка. Настроих се да й „чуя” мислите – нищо! За пръв път, откакто можех да чувам мисли, ми се случваше да не чуя мислите на някого. „Ами ако наистина е Баба Яга?!”, помислих. И както разсъждавах така, осъзнах, че бабата ме викаше по име. Уплаших се не на шега!  Не знаех – да отида ли, да не отида ли. Нещо отвъртре обаче ме подтикна да преодолея страха си и да се приближа – все пак ни дели  висока метална ограда – успокоявах се аз.

Когато се приближих на метър-два, дотолкова, че да се чуваме спокойно, бабата впери в мен хипнотизиращите си синьо-сиви очи и ми каза:

-      Здравей! Не се страхувай от мен! Знам всичко за тебе и съм дошла да видя как си. Да си поговорим...
-      Мама и татко са ми казвали да не говоря с непознати – измънках плахо аз, но не можех да се откача от фиксиращите ме, силни очи.
-      Правилно, трябва да ги слушаш! Няма да те задържам дълго.
-      Коя си ти? Виждам, че ми знаеш името, но аз не те познавам.. – попитах.
-      Да кажем, че съм Баба Яга. – усмихна се с щърбата си уста страшната бабичка. – Ти си малка да разбереш, но реално баба Яга не е точно баба, а е една млада на вид, убийствено красива и силна жена-вещица – така пише в легендите на хората, така е и наистина. Даже не е и вещица, просто хората така я възприемат. За да не се чудиш, ще ти покажа за момент нормалния си вид.

И грозната, страшна бабичка се превърна в наистина много красива, до степен отново на ужасност, млада жена. Дрипавите бабешки дрехи бяха заменени със също много красиви, някак старовремски и блестящи одежди. Цветовете им преливаха един в друг.  Въпреки замаяността си от видяното, успях да се обърна към приятелите си – да видя дали са забелязали какво става. Те си играеха спокойно – сякай въобще не ни виждаха. Това, кой знае защо, ме успокои.

Магьосницата – аз така я възприех – прие отново бабешкия си вид и продължи да ми говори. Каза, че знае какво става с мене през последната седмица и че е доволна как съм се справила.

-      Това беше грешка  – продължи тя.  – Сложно е да ти го обясня, а и ти ще го разбереш когато му дойде времето, но сега само ще ти кажа, че след малко вече няма да можеш да правиш нищо от нещата, които правеше през изминалата седмица.
-      Но защо!? – разочаровано я прекъснах аз. – На никой не съм направила нищо лошо – а можех!
-      Да, затова сме доволни от тебе. Но не биваше да става въобще така. Не и сега...
-      Кои сте доволни? Значи говориш и от името на друг? – прекъснах я отново.
-      Аз и моят старец – усмихна се бабата. – Ето го там – на дървото...

И бабата посочи към близкия огромен дъб, който вече се беше раззеленил, за разлика от околните дървета. Някъде от средата на короната му, на един от клоните, разтворил листата, за да го видя, беше стъпил белобрад, дългокос  старец, много благ на вид. Държеше някакъв жезъл в едната си ръка и сякаш се подпираше с него на клона. С другата беше отмахнал листата, за да го видя. Като видя, че гледам към Него, ми помаха с жезъла. После изчезна...Изчезна и бабата.

...Изминаха няколко години. Бях шести клас, на тринадесет години, когато намерих в пощенската кутия писмо, адресирано до мене. Подател беше... Баба Яга. Дори и не помислих, че може да е майтап. Веднага пред взора ми се върна онази наситена с чудеса седмица, която преживях в детскоградинските си години. Точно преди седем години. Отворих писмото с огромно нетърпение – направо скъсах плика, добре че не скъсах и писмото вътре. Останах разочарована. Писмото съдържаше само едно изречение: „Ти си стара колкото Вселената.” Нищо не разбрах от това послание и реших, че някой се подиграва с мене, или си прави майтап...Чудех се кой може да има смелостта така да ме обижда и се заканвах какво ще стане, ако го хвана...

...След още няколко години четох Айзък Азимов, който казва, че нашите съставни частици са тези, които се образуват при избухването на свръхнови. Че ние сме от същата материя, от която са съставени и звездите, и всичко във Вселената. Нашите атоми – най-грубо казано, защото има много по-малки частички от атомите - съществуват откакто съществува Вселената...И съхраняват в паметта си всичко случило се и станало от „началото на Света”... Това за паметта не го казва Азимов. Но изглежда резонно...

...Мина още време – разбрах, че символ на завършената личност е белобрад, благ старец – неслучайно и Бога често го представят така... Разбрах също, че всичко има мъжки и женски аспект, сляти в едно...

...След още години, по време на една медитация, най-неочаквано ми се поднесе обяснение на „чудесната седмица” от детската градина. Не беше съвсем пряко обяснение, нито пък мога да съм сигурна, че е вярно. В общи линии е това: всички ние сме носители на знания и мъдрост, които съществуват, откакто свят светува. Дори материалните ни частици носят тази памет и това знание. Да не говорим за „нематериалната” ни част. Но както не можем да използваме ядрената енергия, заключена в ядрото на всеки наш атом (според това  излиза, че във всеки един човек има скрити много атомни централи!), така не можем да ползваме (засега) и това „вечно знание”... Кой знае защо, на мен тогава ми е било дадено да ползвам Знанието. Както каза баба Яга – по погрешка... Може би и Пазителите на това Знание грешат понякога? А може и нарочно да грешат... Свърши медитацията ми. Станах да се разтъпча и хвърлих случаен поглед  през прозореца.

По  улицата минаваше белобрад, дългокос  Старец...

понеделник, 26 септември 2011 г.

Покровителят на лова

Бдението на св. Хуберт

                       Бог срещнал в гората Рогачът-бръмбар. “Стой! Поклони ми се!”
                                       продумал Бог, “Защото Аз съм Все-Великият, Все-Добрият,
                                       Все-МъдриятЗвездите са само искри в ковачниците на
                                       Моите ковачи...”
                       “Да, воистина и Амин”, казал Рогачът-бръмбар, “всичко това го вярвам,
                                       и то искрено.”
                       “Тогава защо не Ми се покланяш?”
                       “Защото аз съм истински, а ти си само въображаем.”
                       И листата на гората зашумяха със смеха на вятъра.
                       И казаха Вятърът и Гората: “Никой от тях двамата не знае нищо!”

Алистър Кроули „Книга на лъжите”

Днес излязох рано от къщи. Беше седем часът. Слънцето още не бе изгряло. Преди да изляза, бях погледнала в един сайт за времето – там пишеше, че днес Слънцето ще изгрее в 7:19 часа. Но дори и да беше минал изгревът, аз нямаше да го видя, защото бе облачно и някак приятно сиво. Планината, в чието подножие живея, се провиждаше някак призрачно под мъглата, която се стелеше над нея. Обичам тези носещи се планински мъгли. Макар и в ранна есен, те ми напомнят за планински преход в ранен, влажен летен ден. Носят сякаш някаква загадъчност...

...Така, наслаждавайки се на околния пейзаж, аз отворих вратата на колата (гаражът ми играе ролята на претрупан склад и затова колата стои извън него, в предния двор), седнах и... не успях да запаля. Беше паднал акумулаторът... Излязох на улицата и се заоглеждах за някой ранобуден съсед, който да ми подаде ток от неговата кола... Уличката обаче бе пуста.

Продължавах да се оглеждам нагоре-надолу по улицата, когато забелязах, че отгоре се спуска към мен някаква лъскава, сиво-черна кола. Не я бях виждала преди и се учудих – уличката ни е малка, свършва на края на селището, което прави около сто метра надолу от мене, а и, както се казва, знаем си и кътните зъби със съседите. Затова е учудващо в такъв ранен час да видиш непозната кола. Зачаках да ме доближи, с нагласата, че ще махна на шофьора да спре и ще го помоля да ми подаде ток...

Някой ще се учуди защо чакам толкова дълго приближаването на идваща кола. Това е така, защото уличката е много неравна. Някога беше асфалтирана, но пороите отмиха асфалта и го отнесоха надолу. И уличката ни се превърна в черен, селски път, застлан с добре утъпкани едри и дребни камъни и удобен за придвижване пеша и с кола, но с автомобилите трябва да се напредва  бавно, за да не се ударят в някоя неравност...

...Непознатият автомобил приближаваше. Когато беше на трийсетина метра от мен аз видях, че това всъщност не беше автомобил. О, Боже! – възкликнах на ум и загледах вцепенена... Към мен идваше огромен – колкото лека кола - бръмбар-рогач...

...Както би казала Пипи Дългото чорапче, (кой знае защо се сетих за нея!), най-обичам в понеделник, рано-рано, преди работа, огромни бръмбари-рогачи!...

...От вцепенението ми ме извади някакъв пронизителен гласец, който идваше от бръмбара... Викаше ми нещо, но аз първоначално не можех да асимилирам смисъла на думите. Защото се загледах да видя кой вика – бръмбарът ли, или някой друг. Друг беше – едно странно, малко човече, яхнало рогача... На височина, може би, стигаше до към четиридесет сантиметра, от мъжки пол, с юношески вид, приличаше донякъде на Питър Пан...

...Като видях това някак излязох от вцепенението и като че ли се примирих с всичко във Вселената...

Успях да се съсредоточа и да чуя какво ми крещи човечето.
        Мария! Тръгнал съм да търся помощ! Точно ти ми трябваш!
        ???
        Някакви бракониери са ранили един много специален Елен...
        Но аз не съм ветеринар! Нищо не разбирам от елени – успях да прекъсна непознатото човече. – Мога да помогна на куче, на котка, но за елени – не ме търси! (Господи, какъв разговор водя! – помислих, докато казвах думите си). Освен това бързам за работа, а и колата ми не пали...
        Моля те, ела с нас при Елена! Със сигурност точно ти можеш да помогнеш.

В думите и погледа му се четеше толкова отчаяна и искрена молба, че нещо ме накара да кажа:
        Добре, води ме!

Как се озовах на гърба на бръмбара-рогач така и не разбрах, нито схванах как точно се понесохме, но за миг се озовахме в гората. Борова. Под един от боровете лежеше огромен елен. Имаше големи, разклонени рога. Личеше си, че е изключително красиво животно.

Бръмбарът спря на около десетина метра от лежащия елен. Той леко повдигна глава, погледна ни и отново я свали, затваряйки очи. Личеше си, че е много изтощен. Около него имаше много кръв и се виждаше голяма рана на гръдния му кош – дали беше засегнато сърцето или друг важен орган  – не можеше да се определи. Човечето слезе от рогача, подаде ми ръка, за да ми помогне и аз да сляза. Видя ми се смехотворно и невъзможно това човече да може да ми помогне – та ръката му изобщо не можеше да стигне до моята от „подножието” на рогача – но, за да не го обидя, протегнах и аз ръка към неговата... Какво беше учудването ми, когато усетих как хващам ръката му, опирам се сигурно на нея и слизам без проблем от гърба на бръмбара!

...След време, разсъждавайки върху случая, реших, че това човече е владеело до съвършенство пространство-времето и че някак е действало нелокално, т.е. извън целокупната всеобхватност на време-пространството – независимо, че ръката му беше много по-къса от ръста на бръмбара, то е можело да я разпростре мисловно (или кой знае как?) така, че да достигне моята ръка – без това да може да се види посредством зрителен рецептор и мозък. Сложно е за обяснение - за да се разбере, трябва да се усети...

Вече на земята, непознатото, но твърде напористо човече, ми махна с ръка с разбираем и властен жест, който казваше: „последвай ме!”.  В друга ситуация бих се уплашила от такъв огромен, макар и ранен и видимо много изтощен, елен. Все пак – диво животно е, а и елените не са безопасни, могат да те нападнат, особено в размножителния период. Не можех да повярвам, че ми се случва всичко това, но послушно последвах човечето.

Бяхме току до елена, когато то каза:
        Повелителю на лова, позволи ни да ти помогнем!

Разбрах, че се обръщаше към елена и съвсем изгубих ума и дума. Какво ли беше това? Кошмар? Халюцинация? Психотронно въздействие?

        Всичко е съвсем, съвсем реално – чух да казва човечето.

Ужас! То знаеше какво мисля!

        Но такива неща не стават! Никога не са ми се случвали! – бях готова да рухна на земята в безсилно отчаяние.
        Спокойно! – засмя се човечето. – Безброй много неща не ни се случват, което не значи, че не стават.

За момента този довод ми се стори разумен.

После еленът каза нещо на неразбираем за мене език. Разбрах, че е дал съгласието си, защото човечето ме помоли да положа ръцете си на около двадесет сантиметра от раната. Както правят лечителите с енергия...Последвах инструкцията и видях с очите си как малко след като изпълних наставленията на човечето, раната се затвори!

Еленът стана, изтръска се (аз си умрях от страх, защото наведе глава към мен и реших, че ще ме промуши!), но като се окопитих разбрах, че това е било нещо като поклон! След това величествено се отдалечи... Гледах известно време след него. Човечето прекъсна унеса ми, подсещайки ме, че трябва да бързам за работа...

        Ей сега ще те върна оттам, откъдето те взех! – каза „Питър Пан” и докато се усетя, отново бях в колата си. Пред нея, с отворен преден капак, бе спрял огромен сиво-черен крайслер и един симпатичен господин на средна възраст ми подаваше ток.

Натиснах педала на газта. Запалих. Потеглих. Часът беше седем. Слънцето още не беше изгряло...
...
Вечерта ми дойдоха на гости две от внучетата ми. Момченца, на четири и шест години. Трябваше да преспят у нас, понеже родителите им, дъщеря ми и зетя, бяха заети през нощта и ме помолиха да ги гледам.


Преди лягане реших да им прочета някоя приказка. Отворих наслуки една от многото ми стари книжки с приказки и попаднах на ... преданието за Свети Хуберт – покровител на лова и ловците. Той бил богат аристократ и запален ловец.  Един петък от Страстната седмица, вместо да отиде на църква, той пак отишъл на лов и кучетата му подгонили огромен елен. Когато Хуберт се приближил към него, за да го убие, между еленските рога проблеснал блестящ кръст и някакъв глас поискал Хуберт да спре да преследва елена и да се посвети на зараждащото се христианство. Той слязал от коня, коленичил и обещал да постъпи така, както му било наредено свише. Хуберт с много страст започнал да проповядва учението на Христа в просторните арденски гори на Белгия, стигащи чак до Рейн. Той се молел за ловците и помагал на тези, които  страдали от бяс след ухапване от кучета. Самият Хуберт не само бил защитен от тази болест, но и имал способността да лекува заболелите… Той притежавал и златен ключ на Св. Петър, който имал чудодейните свойства на амулет и който Хуберт допирал до тялото на заразените от бяс. Мълвата за вълшебните умения на лечителя Хуберт се разпространили с бързината на мълния и в неговата обител в Арденския лес започнали да се стичат стотици хора...


...Четейки на децата, се замислих дали това бе синхроничност и дали имаше нещо общо със сутрешното ми преживяване. Видимо нямаше...

неделя, 25 септември 2011 г.

Гадателството – кой вярва в това?

Преди години често обичах да си правя следния експеримент: в каквато и компания да се намирах, казвах със сериозен тон, че мога да „гледам на ръка” (не на пъп!) и чаках да видя реакцията на обкръжаващите. Почти винаги голям процент от хората протягаха ръцете си, за да погледна...

Компаниите, както казах, бяха различни, и се състояха от различни видове хора (ако мога така да се изразя) - разни по възраст, интереси, социално положение, професии. Не обичам да си изграждам твърдо мнение за каквото и да е, но в случая още тогава, преди много години, си създадох полутвърдата визия, че на повечето хора някак като че ли им е вродено желанието да „надникнат в бъдещето”. Навлизайки още по-навътре – дори мога да кажа, че това желание е не само за надникване в предстоящите времена, а и за „хвърляне на поне бегъл поглед върху Истинския ти Аз” – или с други думи - какво ще ти каже гадателят за тебе самия. Защото всеки очаква и знае, че не се познава съвсем добре. И с право. Повечето хора си мислим, че не се познаваме в себепознаването си – и сме напълно прави. Повечето сме добри философи и мислители – кой по-осъзнато, кой – не дотам...

Друг е въпросът дали всички хора, които машинално „протягат ръка” – не за просия, а за гадания – вярват съзнателно в тези пророчества, или не. Някои вярват съвсем съзнателно, други – несъзнателно. Трети – и двете. Четвърти – нито едно от двете. Нито пък всеки от тях ще се юрне по така наречените „врачки и баячки” за щяло и нещяло. Не казвам също, че тези хора са наивни и лесно биха се разделили с определени суми финанси залудо – само и само да погледнат в бъдещето и пр. За последните ще спомена по-надолу в текста. Тук само ще вметна, че никой не е застрахован от подобни раздели с финанси – не за друго, а заради така наречената Съдба, която, твърдят някои, била сляпа...

Не мога и не искам да класифицирам какви типажи хора вярват и какви не вярват. Предполагам – по въпроса са правени  много проучвания в доста видове науки. Дори и да не са много – надявам се, че все пак ги има. Защото не всяка наука би си сложила в наше време такъв „таралеж в гащите” като гадателството. Като казвам наука – имам предвид изявените представители в дадената област. Като се замисля – малко са тези от тях, дори в широко психологическите, многопрофилни науки, които биха се осмелили да се занимават с тези въпроси открито (дори и да искат), тъй като опасността от заклеймяване и низвергване от страна на „тарторите” е много голяма.

Едно друго мое наблюдение е (не претендирам за меродавност), че посредством гадателството се уеднаквяват така наречените висше и низше общество. Имам предвид, че по-склонни да се доверяват на гадатели и пророци са хората, принадлежащи към тези две прослойки. Като че ли средната класа е най-невярваща – поне докато не й се наложи. Ще дам пример с представители на нашата власт. А не е и тайна, че управниците на много държави се консултират с различни видове гадатели. Ето една статия в тази връзка, на която попаднах в нета:

„Кой управлява България? Гадател!”. Който я погледне ще види, че в нея е описан личният гадател и съветник на Премиера по „нестандартните” въпроси. Пускам един цитат от нея – свързан е с Фън Шуй и други учения:

„Защо българите са нещастни?
Повечето от вас ще кажат, че управляващите са корумпирани и некомпетентни. Но това не е вярно! Поне така твърди Спасов. Като човек, който е завършил история, казва, че сградата на Народното събрание не се намира на хубаво място, тъй като преди време там е имало гробища. Ядосани на живите, които не са уважили паметта им, духовете излизали от подземията, за да изпият мозъците на политиците и затова сме на този хал.”

Тук е момента да споменем  и за някои от „окултните” съветници на  управляващите династии на различни държави, да отбележим и си спомним за великия Распутин например. Или за Петър Дънов, за който се твърди, че повлиял на цар Борис III да не предава българските евреи в концлагерите, защото ако го направел, щял да понася големи наказания в бъдеще – и царя  го послушал...

(„Още при първия поглед Борис го пита, „Кой ти каза, че съм тук” Лулчев му отговаря: „Учителят ми каза. Той ме изпрати да те предупредя, че ако ти допуснеш, само един евреин да бъде депортиран от България, от тебе, семейството ти и царското съсловие нищо няма да остане.“
Реакцията на царя, който много добре е знаел, кой е Учителят, е мигновена. Двамата с Лулчев веднага тръгват за София и малко по-късно на 9 март в кабинета на вътрешния министър Петър Габровски, царят скъсва собствения си указ за депортацията на българските евреи. Лулчев се навежда взема от пода листче от скъсания документ и го занася на Методи Константинов, с когото по-късно го показват и на Петър Дънов.” Изт.:  http://www.bolgari.net/bylgarskite_evrei_sa_spaseni_ot_petyr_dynov-el-1011.html  )

Да не говорим за огромния брой бизнесмени, хора на изкуството, културата, дори учени, които ползват услугите на гадатели. Знае се, че е така. Знае се и че някои от изявените гадатели са сътрудници на службите за сигурност и подобни структури – защото кой, ако не един известен гадател, би могъл да даде поверителна информация за някоя личност? Лекарите, адвокатите и някои други професии са задължени (кой повече, кой по-малко) да пазят професионалната тайна. Гадателите нямат официално такова задължение... Казвам официално, по документ. Не говоря за пред Бога и така нататък... Всичко е документ...

В тази връзка има едно странно свойтво, което съм забелязала у човека – пред  лекар се укриват много неща, които биха били от полза за спасението на съответния човек,  но стигнал ли си дотам, че да отидеш при гадател – падат всякакви задръжки и „си изпяваш всичко”. Е как няма да се използва това от службитеx?

Сега и малко за религиите. Наясно сме всички, че официалните религии забраняват всякакъв вид гадателства – и християнството, и исляма. Основната им теза е, че гадателските действия са действия против Бога. Във всичко, което правиш, трябва да се уповаваш на Божията любов и да се ръководиш от нея – от твоята любов към Бога (независимо Христос или Аллах). Ислямът е възникнал и измислен на базата на християнството – разбира се, че постановките им по отношение на гадатели, вещери, магьосници и прочее „сган” ще са еднакви и припокриващи се.

Тези две религии, по мое виждане, са признали определени пророци, някои от които дори са влезли в свещените им книги. И с пророчествата – дотук! Само упоменатите в свещените писания пророци са „одобрени от Бога” – всичко друго е от Сатаната (или от Луцифер). И гадателите/лечителите служат на Сатан/Шейтан, като посредством демоните/джиновете излекуват хора от неизлечими болести и правят прочее добрини и човещини... (Кой е Сатана никъде не пише конкретно в свещените книги – май  основното значение на думата за дявол в оригиналите на писанията е „враг, противник” – но това е спор, който надали скоро ще се реши и не ми е целта да пиша за дявола в случая). По какви критерии са определени и избрани свещенописанийните пророци – не се знае. Това е почти като приемните изпити в някое елитно училище у нас – не можеш да разбереш защо си приет или не. Така и с библейските пророци. Съзнавам, че много исторически писмени източници са безвъзвратно загубени и унищажени или лежат по нечии частни колекции, но все пак...

Сега да се върна все пак още малко към „дявола”. Да кажеш, че врагът ти е дявол, бива, но по-бива: сиромах човек – жив дявол. Може би затова хората от така наречените по-ниски прослойки на обществото вярват в голяма степен на гадатели. Защото са дяволи – според народната мъдрост. Това на шега, разбира се. Моето мнение е, че тези хора се поддават по-лесно на вярата си в гадатели, защото са по-близо до Бога. Всъщност Иисус Христос и придружаващите го ученици не са имали нищичко – били са абсолютни безсребреници... В наше време е срамно да си беден, макар че има сентенция – бедността не е порок – но защо е срамно – не знам... Може би е било срамно и по времето на Иисус Христос – и по тази причина са го разпнали...

В заключение, за да приключа за религиите, ще кажа, че всъщност не боговете, а институциите забраняват пряко всякакви гадателства. Религиозните институции. Те са човешко дело. Самият Иисус Христос най-вероятно би простил на някой магьосник, ако помогне на страдащ, тежко болен човечец да се изправи на крака и да вземе живота си в ръце. Христос би простил този „грях”, убедена съм...

Преди да кажа няколко думи за горния грях, ще вмъкна, че съм забелязала още една тенденция. Колкото по-интелигентен е един човек, толкова по-се поддава на внушение и по-често може да повярва в някое предсказание. Тъпият трудно вярва в каквото и да е. Изключително трудно се поддава на внушение – от по-високо естество. С тъпите се действа на чисто биологично ниво. Може би затова властимащите искат да властват над тъпи нации, понеже лесно се контролират на биологично ниво  – но това е хем боли, хем сърби, защото една изцяло тъпа нация със сигурност ще загроби която и да е система. По тази причина, според мен, гледат да поддържат баланса тъпи-интелигентни (с превес на първите – но баланс!).

Случва се в живота на всеки един човек да попадне в безизходица. Да не могат да му помогнат нито медицина, нито църква, нито институции, никой. Тогава – дори и най-невярващия самодоволен представител на средната класа, колкото и да е учен и врял и кипял в светските работи – се връща някак към корените си, към древното си минало, и почти неминуемо се обръща към магичното, проявено под различни форми. Пред лицета на Смъртта всички ставаме преди всичко човеци (ако успеем да избегнем заплахата да се превърнем преди това в скотове).

За съжаление у нас, а и по света, доста комерсиално настроени гадатели и лечители са създали лош имидж на тази „професия” и призвание. Със сигурност има и много шарлатани. Които се възползват от безизходицата на хората. Дори и те обаче – може би помагат понякога – без дори да подозират. Защото вътрешната сила на всеки от нас е безгранична и няма значение на кой ще повярваш и кой ще катализира процеса на изява на тази сила. Важното е да повярваш. Има и много хора, които са помогнали съвсем на свои събратя в един или друг аспект посредством разглежданите техники. Както се казва – на един човек да помогнеш – това е огромно постижение. Дали ще го излекуваш от някоя гадна болест, дали ще го измъкнеш от калта, дали ще му вдъхнеш надежда и амбиция – няма значение. Важен е крайният резултат. И не е важно, че човекът може със свои сили да се е оправил – както казват – впрегнал е психичните си сили и готово. Важното е, че съответният гадател, лечител, магьосник е успял да извади на бял свят тия дремещи сили...

Кой изобщо вярва в гадателството?



събота, 24 септември 2011 г.

Съвременният алхимик и вечният философски камък...

„Съвремениият алхимик е човек, който чете трактати по атомна физика.” – така започва главата, посветена на съвременните алхимици в книгата на Повел и Бержие „Утрото на магьосниците”. В този постинг ще направя един преглед с цитати на визията за алхимията и алхимиците според цитираните автори.

Счита се, че не е възможно да се постигне каквото и да е в съвременната наука, респ. - в технологиите и изобщо  - в „техническия прогрес” и прогреса на знанието, ако не разполагаме със значителни финанси,  свръхскъпа техника, модерни, скъпо обзаведени лаборатории и съоръжения и участие на много хора.

„Обаче фундаментални открития, като например радиоактивността или вълновата механика, са направени от самотници. Страна на големите колективи и на гигантските средства, Америка днес разпраща по света свои агенти, за да търсят оригинални умове. През 1958 г. ръководителят на американската програма за научни изследвания д-р Джеймс Килиан заявява, че е опасно да се доверяваме единствено на колективните дела и трябва да се обърнем с призив към индивидите, носители на оригинални идеи. Ръдърфорд осъществява капиталните си открития за структурата на материята, използвайки консервни кутии и къси въженца. Преди войната Жан Перен и госпожа Кюри в неделните дни изпращат сътрудниците си по битпазарите, за да търсят подходящо оборудване.”
По-натам авторите излагат мнението, че е необходимо сътрудничество между колективите и гениите-самотници, но тези „алхимици-самотници” отхвърлят изцяло поканите за такова сътрудничество. Защо? Защото разпространението на знанието много лесно може да доведе до гибел. Не поради някакви тайнствени неща – а заради сигурността...

Продължаваме с оборудването на алхимика. Повел и Бержие го описват като просто и оскъдно: „то е същото като на изследователя, занимаващ се с неорганична химия на високите температури: пещи, поти, везни, измервателни уреди, към които се добавят съвременни апарати, способни да улавят атомната радиация – гайгерови броячи и др.”

За съвремениия ортодоксален физик подобно оборудване изглежда твърде жалко. Той не допуска възможността, че с прости и евтини средства може да се конструира прибор, излъчващ неутрони. „Ако сведенията ни са точни, то алхимиците успяват да сторят това. Във времена, когато електронът се разглежда като четвърто състояние на материята, са изобретени изключително сложни и скъпи приспособления за получаване на електронни потоци. Но през 1910г. Елстер и Гайтел доказват, че за тази цел е достатъчно да бъде загрята във вакуум вар до тъмночервен цвят. Не са ни известни всички закони на материята. Ако алхимията е познание, стигнало по-далеч от нашето, то тя използва по-прости средства от нас.”

Целта на алхимика е, посредством преобразуване на материята да постигне преобразуване на самия себе си. „А смисълът на ритуалите е в последователното приближаване към „освобождението на духа”...

И следва едно последователно описание и изброяване на алхимичните действия. Първоначално алхимикът в продължение на дълги години се рови в древните текстове, „търси в тях нишката на Ариадна сред лабиринта, подготвен съзнателно и систематически така, та всеки случайно попаднал тук  да се озове в сляпа улица. Търпението, смирението и вярата най-после го отвеждат до съответното равнище на осмисляне на текстовете. На това ниво той може да започне да трупа алхимически опит. Ще разкажем за този опит, но не ни достига особено важен момент. Знаем какво точно се случва в лабораторията, но не ни е известно какво се разиграва в самия алхимик, в неговата душа. Възможно е всичко да е взаимносвързано. Възможно е духовната енергия да изпълнява известна роля в химическите и физическите манипулации на алхимика. Възможно е за успеха на „алхимическия труд” да е необходимо определено постигане, концентриране и насочване на енергията на духа. Всичко това не е сигурно, но по този деликатен проблем ще цитираме думите на Данте Алигиери: „Виждам, че ти вярваш в тези неща, защото аз съм този, който ти ги казва, но не знаеш защо е така, затова, макар и да си повярвал в тях, смисълът им остава скрит за тебе.”

Продължаваме с описанията на конкретните действия на алхимика в неговата лаборатория. Той смесва в потата определени вещества, нагрява, изпарява, разтваря ги в киселина, отново нагрява и изпарява, и повтаря операциите хиляди пъти в продължение на много години. „Защо? Не знаем. Може би очаква момента, когато ще се стекат най-добрите условия: космически лъчи, земен магнетизъм и др. Може би, се опитва да постигне „умора” на веществото в най-дълбинните му структури, които все още не са ни познати. Алхимикът говори за „свещено търпение”, за бавна кондензация на „вселенския дух”. Навярно зад тези парарелигиозни термини се крие нещо друго.”

Да, това безкрайно повторение на еднотипни операции наистина може да се стори безумие на съвременния химик. „Учили са го, че единственият значим експериментален метод е този на Клод Бернар, при който действително един и същ опит се повтаря хиляди пъти, но всеки път се променя някой от факторите: пропорцията между съставните части, температурата, налягането, катализатора и пр. Отбелязват получените резултати и осмислят някои характерни за явлението закономерности. Но този, оправдал стойността си метод, съвсем не е единствен. Истинският алхимик повтаря действията си, без да променя нищо, докато успее да произведе нещо необикновено. Дълбоко в душата си той вярва в естествения закон, сравним с „принципа на изключението”, формулиран от физика Паули, приятел на психоаналитика Юнг. Според Паули в дадена система (молекулата и нейните атоми) не може да има две частици (електрони, протони, мезони) в едно и също състояние. Всичко в природата е уникално: „Несравнима е твойта душа...”. Ето защо „неочаквано”, без каквито и да било промеждутъчни състояния, водородът преминава в хелий, хелият – в литий и така нататък, както свидетелства периодичната таблица на елементите. Когато към системата се добави частица, тя не може да премине в нито едно от съществуващите вътре в тази система състояния,а приема ново състояние в комбинация с вече съществуващите частици и създава уникална система.

За алхимика няма два еднакви опита, тъй както няма две подобни души, два подобни индивида, две подобни растения (Паули би казал „два подобни електрона”). Ако един и същ опит бъде повторен хиляди пъти, в крайна сметка ще се появи нещо необикновено. Не сме достатъчно компетентни, за да съдим дали е така или не е. Ще се задоволим с напомнянето, че една модерна наука – науката за космическите лъчи – използва сравним с алхимическия метод. Тази наука изучава явленията, предизвиквани от проникването в регистриращ апарат или върху пластинка на частици колосална енергия, пристигаща от звездите. Въпросните явления не могат да бъдат получени по наше желание. Трябва да се чака. Така например, през лятото на 1957г., по време на изследвания, провеждани в САЩ от професор Бруно Роси, частица с невероятна енергия, нерегистрирана дотогава и навярно пристигаща от друга галактика – не от Млечния път, - се отразява едновременно върху 1500 регистриращи устройства в район от осем квадратни километра и създава по пътя си огромен сноп атомни останки. Засега не е възможно да бъде сътворена машина, развиваща такава енергия. Подобно събитие никога след това не се е случвало отново. Именно за невероятно събитие от земен или космически произход несъмнено мечтае нашият алхимик. Може би той би съкратил очакването си, ако използва по-активни вещества от огъня – например, ако нагрява своята пота по метода на левитацията или ако добави към сместа радиоактивни изотопи. Тогава той би могъл отново и отново да повтаря манипулацията, не само хиляди пъти в седмицата, но дори милиони пъти в секунда, като по този начин увеличава шансовете си да улови ”събитието”, необходимо за успеха на опита. Но съвремениият алхимик, също като древния, работи тайно, в нищета, и възприема очакването за висша добродетел.”

След години работа, алхимикът решава, че е завършил първия етап. Последва втори – през него той прибавя към сместа окислител: например калиев нитрат. При подобна манипулация древните алхимици откриват барута за топовете... И отново алхимикът започва да разтваря, след това да нагрява – години и години, очаквайки знак. Алхимическите трактати са на различни мнения относно природата на този „знак”. Според някои – при разтварянето на повърхността на съда се появяват кристали в звездообразна форма.  Според други – на повърхността на съда изплува блестящ метал, в който сякаш са отразени съзвездия и галактики....

След като знакът е получен, алхимикът извлича сместа от потата и я „оставя да узрее” под въздействието на въздух и влага до първия ден на следващата пролет. Следва отново възобновяване на операциите, наречено в старите трактати „подготовка на мрачините”.

„Съвременни изследвания върху историята на химията доказват, че германският монах Бертолд Черния (Шварц), комуто се приписва изобретяването на барута на Запад, всъщност никога не е съществувал. Той е символична фигура за „подготовка на мрачините”.

Сместа се затваря в прозрачен кварцов съд, затворен по специфичен начин – наречен херметичен. До нас не са достигнали много сведения за този тип затваряне. Сместа трябва да се загрее много прецизно до висока температура. Съдът съдържа взривоопасна смес – и е проява на голямо майсторство тя така да се загрее, че да се избегне взривът. Много алхимици са пострадали и дори загивали при тази операция. Целта на тази операция е да се получи „есенция”, флуорид, наричан „гарваново крило”.

Авторите споменават, че тази операция няма аналог в съвременните химия и физика. Но все пак имало известно сходство. Получава се, когато във втемнен амоняк се разтвори метал от рода на медта – тогава се образува субстанция с тъмносин, преливащ до черно цвят, която е в големи концентрации.  Може да се смята, че синьо-черната окраска е това „гарваново крило” и че тя е същата като при електронния газ. За съвременните учени понятието „електронен газ” се свързва със свободните електрони, които образуват метала и определят неговите механически, електрически и термични свойства. „В днешната терминалагия той съответства на онова, което алхимикът нарича „душа” или „есенция” на метала. Това е „душата” или „есенцията”, която се отделя в херметично затворения съд и търпеливо се подгрява от алхимика.”

Години наред той нагрява, охлажда и т.н. и наблюдава през кварца орразуването на „алхимичното яйце” – сместа, превърната в тъмносин флуид. Накрая той отваря съда в пълен мрак – само на светлината на самата смес. При контакта с въздуха тя се втвърдява и разлага. По този начин алхимикът получава съвършено нови вещества, неизвестни в природата и притежаващи всички свойства на химически чистите елементи, т.е. неподдаващи се на деление по химичен път. „От килограм желязо Фулканели извлича двадесет грама непознато вещество, чиито химически и физически свойства не съответстват на нито един от установените химически елементи. Все същата операция може да се прилага към всеки химически елемент, като повечето от тях ще се превърнат в два нови.”

...Алхимическата литература е огромна и необозрима. Според авторите (и не само), няма логика в нея да са писани „бабини деветини” – по-логично е да се търси в нея полезното...

Ако човек се задълбочи във въпросната литература ще види, че алхимиците са открили много „нови” вещества, повечето от които биха били изключително полезни (но и опасни) в наши дни. Например „три пъти дестилираната вода”. Казват, че тази алхимическа вода е универсалният разтворител, елексирът на Фауст и елексирът на дълголетието. Ето какво пишев бележка под линия:

„Професор Ралф Милн Фарли, американски сенатор и преподавател по съвременна физика във военното училище Уест пойнт, привлече вниманието към обстоятелството, че някои биолози виждат причината за стареенето в натрупването на тежка вода в организма. Елексирът на дълголетието на алхимиците може би е вещество, избирателно отстраняващо тежката вода. Такива вещества съществуват и във водните пари. Защо тогава да не съществуват в обикновената вода, обработена по конкретна технология?Но безопасно ли е разпространението на това знание? Проф. Фарли си представя тайно общество от безсмъртни или почти безсмъртни, съществуващо от векове, което не се намесва в политиката и в човешките дела, така че остава незабележимо.”

Още малко за водата – за авангардната съвременна наука водата действително е изключително сложна и реактивна смес. Практически всички метали са разтворими във вода при наличие на определени катализатори. Освен това водата образува съединения – хидрати- с инертни газове като хелия и аргона. „Ако знаехме точно коя нейна съставна част предизвиква образуването на хидратите при контакта с инертните газове, бихме могли да стимулираме разтварящата й способност и по този начин действително да получим универсален разтворител...”, който да се използва дори за пробиване на тунели със струи активирана вода...

...В наше време интересът към водата отново е повишен. Известни са ни книгите на японския учен Масару Емото – там водата е представена като „универсалният съд за съхранение на паметта”...

Има още много „алхимични вещества”, като „алхимичната мед” – уж обикновена мед, чиито обаче притежава безкрайно слабо електрическо съпротивление, сравнимо с това на свръхпроводниците...

Полека-лека се доближаваме до философския камък... „Другите родени от великите алхимични манипулации вещества притежават още по-изумителни свойства. Едното от тези вещества може да се разтваря в стъкло при температура, значително по-ниска от точката на топене на стъклото. Взаимодействайки си с леко размекнатото стъкло, веществото се разтваря вътре в него, придавайки му рубинено-червен цвят със светло лилаво излъчване в тъмнината. Стопено в кварцов съд, това променено стъкло дава субстанция, наречена в алхимичните трактати „камъкът на предначертанието” или „философски камък”.

„По този начин – пише Бернар, граф Тревизански в своя философски трактат – е създаден Безценния камък, превъзхождащ всички скъпоценни камъни. Той е велико съкровище, слава на Бога, който живее и царства во веки веков”.

„Известни са вълшебни легенди, свързани с философския камък, способен да осигури получаването на метали в големи количества. Може да превърне някои прости метали в злато, в сребро, в платина, но това е само част от възможностите му. Той е някакъв вид резервоар на атомна енергия, спяща, но управляема по желания на познавача.

Алхимичното „Велико Дело/Творение” е изпълнено...”В самия алхимик е настъпило преобразуванието, за което текстовете споменават, но което не можем да опишем, тъй като разполагаме само с мъгляви наблюдения и сравнения. То може да послужи като обещание за онова, което очаква цялото човечество, ако се отнася разумно със Земята и с нейните елементи: сливането в Духа, концентрирането му в определена духовна точка и свързването му с останалите огнища на съзнание посредством космическите пространства. Постепенно (или след мигновено озарение) алхимикът – както учи традицията – открива смисъла на своя продължителен труд. Пред него се разкриват тайните на енергията и на материята и му стават понятни безкрайните перспективи на Живота. Той разполага с ключ към механизма на Вселената. Сам успява да установи отношения между собствения си, високо възнесен дух и намиращия се във вечен процес на съсредоточаване всемирен дух. А дали някои излъчвания на „камъка на предначертанието” не са причина за преобразуване на физическото същество?

Манипулациите с огъня и с известни вещества следователно позволяват не само да се стигне до преобразуване на елементи, но и до преобразуването на самия изследовател. Под влияние на отделените в потата грандиозни сили (тоест на радиацията, излъчвана от атомите в състояние на структурни изменения), експериментаторът преминава в друго състояние. В него се извършват дълбоки промени. Животът му се оказва продължен, а разумът и усещанията му достигат невероятни висоти. Съществуването на такива „мутанти” е същностна част от розенкройцерската традиция. Алхимикът преминава към друго равнище на съществуване. Оказва се възнесен към друго равнище на съзнание. Вижда единствено себе си зрящ, а всички наоколо му се струват заспали. Откъсва се от средите на обикновеното човечество – също като покорителят на Еверест Мълори, който загина, след като преживя своята минута озарение.

Рене Алео казва, че „философският камък” е първата степен, която може да помогне на човека да се издигне до Абсолюта. Оттам нататък започва тайната. От отсамната страна няма тайни, нито езотеризъм, нито сенки, освен хвърляните от нашите желания и от нашата гордост. Колко по-лесно е да се удовлетвориш с желания или с думи, отколкото да направиш нещо с ръцете си, с болката си, с умората си, в мълчание и в самота – също така удобно е да търсиш убежище в „чистата мисъл”, вместо да влезеш в ръкопашно сражение слещу тегобите и мрачините на материята. Алхимията не позволява на своите последователи подобни бягства. Тя ги оставя лице срещу лице с голямата загадка... Тя ни съобщава единствено, че ако се борим докрай да се избавим от незнанието, самата истина ще тръгне на бой в наша полза и в края на краищата ще победи. Вероятно оттук нататък  започва истинската метафизика.”