Пътешествие върху лист от роза...

                                                                                               ЮЗДИТЕ

                                   Битие е Съществителното; Формата е прилагателно.

                                   Материята е Съществителното; Движението е Глаголът.

                                   Защо Битието е облякло себе си във Форма?

                                   Защо материята е манифестирала себе си в Движение?

                                   Не отговаряй, о, ти, тихий! Защото ТАМ няма “защо”,

                                   нито “защото”.

                                   Името на ОНОВА не е знайно; Местоимението

                                   Разяснява, тоест, криво обяснява ТО.

                                   Времето и Пространството са Наречия.

                                   Дуализмът е заченал Съюза.

                                   Условното е Баща на Предлога.

                                   Членът също бележи Делението; но Възклицанието е

                                               звукът, който свършва в Тишината.

                                   Затова унищожи Осемте Части на Речта;

                                               Деветата е близо до Истината.

                                   А тя също трябва да бъде унищожена, преди ти

                                               да навлезеш в Тишината.

                                   Аум.

Алистър Кроули «Книга на лъжите»

Аз съм колорадски бръмбар, живея под и над Земята. Ахх, Земята! Тя ми дава всичко! Днес реших да напусна картофовите насаждения в градината, в която се родих и се запътих към двора на съседите... Те нямат картофи, но това няма значение – нали все пак не съм и в Колорадо, дори никога не съм го виждал с очите си. Последното няма връзка с първото, но ми се струва важно... Може това да е връзката – че ми се вижда важно...

А следващото, което виждам е една жена – чуди се дали да ме настъпи, или да ме остави да си ходя по Пътя. Предвид на това, че няма картофи – може и да реши да ме остави. Аз така или иначе продължавам... Жената продължава да ме следи – но не с поглед – някак със съзнание... Нищо не мога да й кажа, ще я оставя да ме придружава – и ще имам Придружител от Земята, който хем може да ходи, хем може да отиде Навсякъде, и за капак – не знае за това... Ще видим дали няма да разбере по някое Време...

Колко усложнени изглеждат понякога нещата – ако тази жена гледаше картофи, щеше да ме настъпи и може би тогава нямаше да гледа рози, на кадифеното паднало листенце на една от които попаднах; и в момента на попадането ми се появи Вятър, който понесе листенцето заедно с мене... Оффф, изгубих се в причина и следствие – има ли изобщо такива неща? А може  би Жената съзнава, че съм част от нея, че тя е част от цялото, и всъщност съм нея, а тя е цялото? Или беше обратно?  И можем ли да сме сигурни в това, което виждаме, чуваме, усещаме, съзнаваме? Наистина, оплетена е Паежината...

По една от безбройните нишки на тази Паежина върви Сова. Тя често навестява този двор, но никога не е попадала в листо от роза. По тази причина (или следствие?) Совата се загледа в мен. Може би й стана интересно докъде мога да стигна с това листо. Може би мисли, че за един бръмбар листото от роза е космически кораб, който ще го отведе на друга планета?  И й е интересно да разбере дали на тази чужда планета този бръмбар ще оцелее? А защо й е интересно? Може би и Совата иска да пробва едно Пътешествие, но се страхува и засега остава само в ролята на наблюдател? Сетих се! Совата не знае, че е в Паежината... Затова се страхува... Няма как да й го кажа. А и да й кажа – няма да повярва, дори да разбере какво й говоря. Нищо, нека погледа? По този начин ще имам крилат придружител в Пътешествието си, без да знае, че ми е Придружител и без да осъзнава, че има Крила и може да Лети... Може пък в процеса на Пътуването да разбере?...

...

Та Вятърът ме понесе. Какъв ти вятър – цял вихър! Всичко се променяше под мен. Видях много неща – не мога да ги опиша – няма да стигне мястото и времето. Ох! Какво говоря! Жената, която не ме настъпи и на чийто лист от роза се нося сега, би казала «не ти стига пространство-времето». Пълни глупости! Пространство-времето е само един елемент – същия, какъвто е Совата, какъвто съм Аз – Бръмбара, каквато е Жената... Вятърът е Въздух...

Изведнъж (Вятърът обича да прави нещата изведнъж и «от раз») Той ме запокити в една Река. Всичко течеше под мен. И там, в Течението, видях много неща. Прииска ми се да спомена едно от нещата и ще го направя. Макар и в Река, Паежината беше и тук. Също както Совата, видях на друга нишка една Риба. Малка рибка, целият й живот досега се състоеше в едно – излизаше на сантиметри от дупката си, поглъщаше микроскопични водорасли и постоянно се страхуваше. Страхът й се изразяваше в това, че беше постоянно нащрек и при най-малкото потръпване на водата се скриваше обратно в дупката си. Тя не знаеше, че живее в Река. За нея Светът беше една Дупка... Не знам какви причини и следствия породиха едно събитие: Рибката, също както и Совата преди, ме видя и й стана интересно... пожела да разбере какво ще стане с мен. Не можех нищо да й кажа, затова я оставих и нея да ме придружава – сега вече имах трети Придружител, който има Перки и може да Плува, без да осъзнава нито едно от трите неща. Почти съм сигурен, че в процеса на Пътуването ще разбере...И тогава Дупката ще се разшири поне до Вселена... А Реката е Вода...

... 

СЛАМА ЗА ПЛЕТЕНЕ

                        Бездната на Халюцинациите има Закон и Смисъл;

                                   но в Истината няма връзка между Играчките

                                   на Боговете.

                        Този Смисъл и Закон е Връзката на Великата Лъжа.

                        Истина! Истина! Истина! изплаква Господа на Бездната

                                   на Халюцинациите.

                        Няма Тишина в тази Бездна: и всичко което човек

                                   нарича Тишина е Негова Реч.

                        Бездната също е наречена “Ад”, и “Многото”.

                                   Нейното име между хората е “Съзнание” и “Вселената”.

                                  

                        Но ОНОВА, което нито е тишина, нито говори,

                                   ликува там.

Алистър Кроули «Книга на лъжите»

...

Пътешествието продължаваше. Ние бяхме неимоверно леки – Аз, Бръмбар, носещ се върху лист от Роза, Ходещата, Летящата и Плуващата... Към мен започна да се прокрадва едно неясно чувство – нещо липсваше...

В далечината проблесна и тресна Мълния.

Божествения Огън!...

Бяхме още в Реката, когато някой ни загреба с една голяма, салатна Купа... На една от нишките човеци-туристи си бяха направили пикник и печаха на подвижно барбекю някакви работи...  Кой знае защо малко преди това събитие си повтарях като мантра една всеизвестна истина – Водата, в малки количества, разпалва Огъня, в големи - го гаси...

Водата, в малки количества, разпалва Огъня, в големи - го гаси...

Водата, в малки количества, разпалва Огъня, в големи -  го гаси...  

Май в случая в тази Купа трябваше да се побере голямо количество, защото иначе Огънят щеше да изгори това, което се печеше... Да, въглените, освен че тлеят, често лумват в Огън...

...Този път и аз се изплаших... Глупако! Значи можеш да съдиш, че Другите ги е страх, а когато ти самият дойде до Живите въглени и Огъня, те сякаш изкараха и твоя страх на повърхността ти – така че ясно да го видиш и ти! Сляп си бил досега! По-сляп от Придружителите ти, които ти, под маската на превзета благосклонност реши да оставиш да те придружават, та дано прогледнат... И сега можеш ли да кажеш, че на Края на Пътуването ще ти се изясни и на теб това или онова? Ето – Краят дойде!!!...

...Не беше Край... Или беше, но само на Думи. Ако няма Дума – няма и Край...

Оказа се, че ние, четиримата, сме твърде леки и Огънят, вместо да ни изгори и да ни превърне в още по-лек Дим, който да се понесе до Небесата, ни понесе самият Той...Огънят обичал леките неща... Който е лек, ще може да се носи на Огнена колесница...

Ето какво не знаех аз – че съм лек... Да, наистина бях лек. Трябваше да мина през Огъня, за да го разбера...

...Бях отхвърлил всичките си тежести и се носех на листо от роза, Аз, колорадският бръмбар...

Добави в Svejo

Костюмиран дявол

Мързелив летен следобед. Седя си на сянка на верандата и съзерцавам неумишлено гледката, която се дели условно на три: долу, горе и по средата. Долу – зеленина, горе – синева, по средата – носещи се бели облаци, приятно контрастиращи с лятното синьо. Носят се от по-далечната планина, падаща се на мое ляво и отиват надясно, към по-близката, в чието подножие аха-аха се местонахождам и аз...

Вкъщи няма никой, рядко състояние. Снощи, до два-три след полунощ, имахме странен гост – един свещеник-екзорцист. Не се познавахме лично с него преди да ни гостува. Наш семеен приятел щеше да идва с него въпросната вечер, но му се случи спешна служебна случка и дойде само свещеникът. Което не ни попречи да се запознаем и да проведем дълги, интересни разговори, подплатени с много пиене на различни алкохоли, но по маниера на античните философи – разредени с неалкохолни субстанции по начин, който да не те кара да се напиеш, да паднеш под масата и да започнеш да се мажеш с наличните ястия, а да превъзбудиш ума си и да заръсиш мъдрости де що свариш...

След такава философско-екзорцистка нощ се очаква и тежичък махмурлук, но аз явно бях попаднала на „дозис оптималис” на спиритус етиликус и бях във върхова психосоматична форма... Спиритуса, или, да го наречем, Духа, не обича да се прекалява в отношенията с него и границата между прекаляване-фамилиарничене и учтиви разговори е твърде ефирна.

И както се наслаждавах на тази си форма (твърде безформена, междувпрочем), получих нетърпящ възражение повик – замалко да кажа „позив” – да грабвам планинарско-алпинистките си такъми и да хуквам към дясностоящата ми планина...

...Малко ще се отклоня, за да спомена, че аз обичам тази планина и тя ми е до болка известна, тъй като съм я обикаляла многократно, не само защото живея близо до нея, а и защото усещам някаква магия в това природно творение – магия, която не мога да обясня с някакъв конкретен, логично-рационален довод...

За първи път ми се случваше да получавам такъв, да го наречем – ирационален импулс (дали импулсите могат да бъдат рационални?)... Реших да му се подчиня. Зарязах „горе-долу-и-в-средата”, взех си набързо екипировката, палнах кауцата и право в подстъпите на Планината...

Първаначално тръгнах по маркировката, но бях с някакво смътно усещане, че някой ме води. Не си падам много по това да ме водят, но случаят беше необичаен – никога не бях усещала такова нещо – затова реших да се оставя на водача, който или каквото и да беше той...

Малко след като навлязох навътре, „водачът” ме отклони по една пътечка, навлизаща директно в гората, по която не бях ходила никога досега... Дори ми се стори, моментно замисляйки се, че никога преди не бях забелязвала тази пътечка – а знаех всички пътечки, които местните са поправили, за да ходят за гъби и други горски дарове...

Докато вървях по пътечката, изцяло против волята ми, започнаха да ми се прокрадват мисли за екзорциста и наченах с предъвкване на някои части от разговора. Опитах са да „преживям”, но започна да изплува основният проблем, който всячески исках да избегна – попът ме беше привлякъл неимоверно! Скука, досада и баналност! Мислех си... Жена в почти средна възраст, улегнала, утвърдена, с прекрасно семейство, съпруг и така нататък се привлича от първия долетял у тях поп-екзорцист... Нормално! Повечето жени се привличат от различни униформи...

А ако свещеническото расо е гарнирано с мъжкарско излъчване, интелект, добър изглед и целибат – падането ти в капана е гарантирано! Нормално! Много по-нормално от това, да бъдеш привлечена от петнайсет години по-младия съсед... А свещеникът беше с около двайсет години по-възрастен от мен... Ненормална работа!... Пък и това привличане!...Е, за първи път усещах такова нещо. То нямаше нищо общо с редките случаи на неудържимо (но все пак удъжащо се) физическо привличане, което можеш да усетиш към някой, с когото току-що си се запознал. Беше доста особено усещане. Стреснах се, да не би това да е любов от пръв поглед, такава, за каквато бях чела в ученическите си години в „Кръстника” – там го бяха нарекли май „да те удари гръм”... Да, аз бях преживяла такъв гръм, когато срещнах съпруга си, но това беше преди почти двайсет години... Може би, дори е сигурно, че  в настоящата ми възраст такъв удар се усеща по-различно. УжасТ!!! Защо човек не може да си сложи и на себе си гръмоотвод и при такива случки мълнията да си отива по каналния ред в земята? Канализиране на мълния? Ах, ако има горе Гръмовержец, дали е доволен, когато мълниите, които хвърля, биват канализирани? ...

...С такива разбъркани мисли продължавах по пътечката и не забелязвах накъде ме води. То какво ли да забелязваш – гора, еднакви дървета навсякъде...

...Вървях може би повече от час, теренът беше леко изкачващ се, и все такива мисли ми се въртяха в главата. Когато изведнъж се сетих нещо, което, кой знае защо, ме смути. Свещеникът си тръгна някак твърде бързо – и то когато чу първото кукуригане на твърде прегракналия съседски петел... Не ми се вярваше да се е смутил из дъното на душата си от почти пиянската прегракналост на въпросния петел... Имаше нещо друго... Злите сили не си ли отиваха по първи петли? Ами ако този екзорцист всъщност е някакво демонично същество? И само аз и подобни глупачки като мене го приемаме за изключително атрактивно съчетание на мъжкарство и духовност?...

...Вървейки и мислейки осъзнах, че срещу мен по пътечката се приближаваше костюмиран, елегантен човек, с къса прошарена коса, на видима възраст около средата на петдесетте. Разминавайки се, както е обичайно в планината, се поздравихме с „добър ден!”. Не се заглеждам много по облеклото на хората около мен, даже хич не го забелязвам. (в скоби – това не значи, че виждам всички около себе си голи). Но когато срещнеш в пущинака костюмиран, елегантен мъж, е много трудно да не се загледаш. Защото той там, съотнесено към времевите отрязъци, е нещо като анахронизъм... Та костюмът му, по моя преценка, беше от тия, при които метърът плат струва няколко хиляди евро... Часовникът му – с подобна цена, но на квадратен милиметър... Как успях да забележа всичко това ли? След като се поздравихме, аз го спрях да го попитам близо ли е хижата. Той отговори, че е на около час път, все по тая пътечка. И продължи надолу. Защо попитах това и за каква хижа ставаше въпрос – не знаех. Учудих се на себе си откъде ми дойде това на устата. След това започнах пък да се чудя каква хижа има там – наоколо, на много часове път, знаех, че няма абсолютно никакви хижи...

Така в мисли и чудене мина този един час, за който беше сроменал Костюмирания. Хижа – никаква... Буковата гора – ах, тези букове, всички твърдят, че притежават твърде фалическа символика... Буковете се смениха с борове, ели и други иглолистни. Кой знае защо се сетих за въглищаря Петер Мунк и Стъкленото човече от приказката на Вилхелм Хауф. Човечето, което било щедро към родените в неделя. Понеже и аз съм в неделя, реших да си изрецитирам тихо стихчето, с което Въглищарят вика Човечето, а и ме беше връхлетял някакъв ирационален страх – често става така, когато си сам в гората и изведнъж осъзнаеш, че е така...

...Съкровищнико в Еловия лес,

От векове живееш и до днес

Богат си ти в леса си безпределен

И щедър към родените в неделя...

Таман спрях да шушукам и очаквах да видя всеки момент Стъкленото човече, покачено на някой висок бор, когато чух викове за помощ... Силен мъжки глас крещеше от мое ляво и някъде напред – „Помооощ, помооощ!”.

Втурнах се към виковете...

Колко съм ходила така – не знам, но в един момент осъзнах, че колкото и да търча към тези викове, ги чувам все на едно и също разстояние – т.е. те сякаш бягаха от мен със същата като моята скорост. „Господи, помислих, сега само халюцинации ми липсваха! Много бързо се получи при мене тази изолационна депривация – само от един час не съм виждала жив човек!” Но Костюмирания – човек ли беше наистина? Какво търсеше така костюмиран в този пущинак?

Тогава изведнъж осъзнах, че чувам виковете на няколко метра от мен. Приближих, макар да умирах от страх, и що да видя! Между дърветата имаше полянка, а сред нея - изровена яма – като тия, които сме гледали по филмите, за да падне в тях някое животно... Погледнах – вътре беше паднал някакъв много красив младеж... Нищо му нямаше, но не можеше да се изкатери. И ямата беше доста дълбока, и явно си беше счупил крака... Беше червенокос, облечен с дънки и фанелка, с маратонки – нетипично облекло за турист, нямаше нито раница, нито дори малка чантичка – нищо! - но тогава не се замислих по въпроса за облеклото и багажа – някак момента не беше сгоден за мисли за мода...

Реших първо да извадя младежа и после да звъня на спасителната служба... Добре че си носех нещата – имах и въже, и макара и всички необходими неща за вадене на младеж от яма... Преди да почна ваденето, разбира се, си поговорихме, попитах го как е, как се е озовал там и така нататък. Той ми каза, че се разхождал вчера насам и неочаквано взел, че паднал. Стоял цяла нощ в ямата и никой не  минал, докато не съм се появила аз. Преди да започна ваденето му пуснах по въжето манерка с вода – каза ми, че е много жаден...

Бързо се справих с ваденето. Да, червенокосият беше със счупен крак. Помогнах му да легне на земята и започнах да търся телефона на спасителите в мобилния ми... Оказа се, че на мястото, на което бях, няма покритие. Казах на момчето да ме изчака и тръгнах да търся покрито място. Бързо намерих, но за моя неприятна изненада и потрес видях, че в телефона ми няма нито един записан телефон... Всичко беше изчезнало!!!  Знам наизуст телефоните на мъжа ми и децата... Веднага звъннах на мъжа ми. Той вдигна на десетия сигнал...

-                Ти ли ми звъниш? Ха хах, голям майтап, от тоалетната ли се обаждаш по това време?

-                Кое време!? Нищо не разбирам? – не можах да почна по същество, чувайки странните му, неуместни думи.

-                 Ооох, как кое време?! – чак сега чух, че гласът му беше сънен... – Ами три и половина през нощта е, не знаеш ли?

Мислех да кажа – „при мен е ден”, но така се шашнах и уплаших, че успях да смотолевя само „Ооо, така ли?! Айде чао!”... И затворих... Мъжът ми обаче веднага звънна в отговор.

-                Да?! (аз винаги започвам така разговор, дори и в такива моменти)

-                Ти как ми се обаждаш?! Откъде? – гласът му вече не беше сънен. – Нищо не разбирам?! Какво имаше в алкохола?! Ти спиш до мен!!!

-                Наистина ли?! – отвърнах, вече в полутранс. – Нищо не разбирам. Чакай, ще ти звънна след малко!

Втурнах се към мястото на ямата, където бях оставила младежа... Помнех го много добре това място – заради полянката, на която беше изровена дупката. А в самата полянка, в средата й, имаше огромен, вековен дъб – на него вързах въжето, с което извадих момчето...

Е, стигайки до мястото видях, че на него няма никаква яма... Нямаше го и Червенокосият...

Веднага проверих телфона си – имаше покритие! Отново звъннах на мъжа ми... Наоколо нямаше никаква пътечка. Осъзнах, че съм се изгубила и на свой ред трябва да търся Спасителите...

-                Ама ти продължаваш да звъниш и едновременно спиш до мене! Как става така?! Много е забавно, но моля те, остави ме да спя, знаеш в колко си легнахме!

-                Охх, и аз те моля! Не е майтап! – изведнъж ми хрумна нещо... – Последно – моля те, събуди ме!

-                Без майтап?!

-                Действай!

....

Месец след тези събития се случи да гостуваме на познати свещеници в един манастир. Какво беше учудването ми, когато разбрах, че гост на манастира е и нашият скорошен познайник, отеца-екзорцист... При срещата ни някак, ирационално, усетих, че той знае за моето нестандартно преживяване...

А аз доста умувах по случая в Планината. Направих си много изводи – като почнем от дяволи, демони, анимуси и подобни неща, и свършим с особено състояние на духа, предизвикано от обстановката и установката. Но засега не съм стигнала до някакво твърдо заключение. Подозирам, че отецът може да ме светне...

Добави в Svejo

ТРАНС!!! Барабани, бебешори и шамани...

     Не мога да повярвам! То е ясно, че човек се учи докато е жив (а и след това), но се оказва, че бебетата се успокояват и заспиват от т.нар. „бял шум”. Не съм проучвала какво означава точно името му, нито откъде произлиза и защо именно са го нарекли така, но този бял шум бил шума от прахосмукачки, сешоари, абсорбатори и не на последно място – шумът от „междупрограмието” по радиото и телевизията – този, който се чува, когато търсиш да намериш някой канал... Всеизвестно е, че последните два вида шум са звуков израз на остатъците от предполагаемия Голям взрив...

   Та бебетата изпадали в транс от тези видове шум. С първото си бебе не съм пробвала такива неща – не ми трябваше -  но сега реших да опитам. И, о, чудо! Двадесет и петдневното ми бебе, което беше доста нервирано и ревеше силно,  наистина  почти моментално заспа!

     Позачетох се в някоя и друга статия по въпроса – твърди се, че бебетата били в постоянен транс в утробата. Намирали се в среда на постоянен силен шум – от кръвотока на майката и сърдечната й дейност. И кой знае защо в тази връзка се сетих за барабаните, с ритмичното биене на които  шаманите в някои култури изпадат в транс... Сърдечна дейност и биене на бабарани... Сърце и барабан... Та затова, след като се родят, бебетата продължават да могат и да им харесва да изпадат в транс – и е добре да им бъде осигурена съответната шумна среда. Грешно било да се ходи на пръсти и да се пази тишина...

     Не можах да разбера защо на бебето му е неприятно да е в „нашия” свят и иска да изпада в транс. Със сигурност причината при него не е същата като причината, която кара възрастния „да си маха главата”, посредством законни или незаконни наркотични вещества... Не можах да определя и дали бебето възприема „нашия” свят по същия начин, както го възприема възрастния... Подозирам, че бебетата имат коренно различни възприятия и усещания от порасналите бебета...И още нещо за транса – колкото си по-интелигентен, толкова по-лесно можеш да се „трансираш” или да те хипнотизират... Излиза, че бебетата са доста интелигентни (жалко, че не всички успяват да запазят това си качество в процеса на растеж...).

     Ще направя още едно вмятане към транса – не знам кой е определил, че бебето изпада именно в транс. Може би са изследвали ЕЕГ на бебета в такова състояние и според съответните вълни са определили, че изследваното бебе е в транс, изхождайки от подобни показатели в ЕЕГ на възрастен в транс... Малко обаче се съмнявам да е точно така, тъй като надали има майка, която да даде да се експериментира с новородено. А предполагам – и законът го забранява това. Все пак – става въпрос за новородени – забравих да спомена в началото...И дори да е както казвам по-горе – не може да сме сигурни, че мозъчната дейност, респ. ЕЕГ на възрастен и на бебе са съпоставими...

     Сега малко за алфа, бета и тета вълните на мозъчната активност. Много е изписано по този въпрос. Възрастният човек в нормално будно състояние бил в бета вълна. Творческата вълна обаче била алфа. Тета също е много творческа, но било изключително трудно възрастен да постигне в будно състояние тета. Затова различни гуру прокламират пребиваване в алфа-състояние. Зачудих се – дали пък бебетата не са перманентно в алфа- до тета-състояние? И, случайно изпадайки в бета, да започват да се чувстват зле – и съответно да плачат...? Може би никога няма да разбера отговора на този въпрос...Но повече ме интересува състоянието на възрастния, защото човек в по-голямата част от живота си е възрастен – се оказва...

     Та повечето възрастни, както е казано и писано на доста места, в по-голямата част от живота си, се чувстват нещастни... Смешно звучи, но ми се струва доста вярно... В световен мащаб се харчат огромни средства за психотерапия и психофармака... Най-голям дял в паричния оборот на фармацевтичната индустрия се пада именна на психофармаката – най-вече успокоителни и сънотворни... Е как става така, че едно бебе може да се успокои и да е щастливо от обикновен абсорбатор, а възрастният трябва до живот да плаща за алкохол, тютюн, лекарства, психотерапевти и пр. нещица – и пак да не е сигурно, че това перманентно „цакане” ще му донесе макар и малка доза щастие?

     Искам да споделя и още един бебешки феномен, който ми е донякъде необясним. Ще започна малко отдалече – с една моя неприятна случка от вчера. Та вчера, следобед, както си седяхме цялото семейство, включително и бебето в количката – ненадейно голямата ми щерка обърна без да иска количката, повдигайки по-отдалечените от нея колела така, че бебето, което е с глава към тези колела, направи дъга с глава напред и падна на теракота... Нищо не видях от ужас, защото се втурнах да вдигам бебето, но като стигнах до него – о, чудо и Слава Богу! То не се беше дори събудило и сякаш някой го беше подхванал и поставил леко на земята... За много такива и подобни случки съм чувала и чела... Та се запитах – дали Някой не пази по някакъв по-особен начин бебетата? Дали, съумявайки така лесно да „изпадат (или се възкачват?) в транс, те не умеят и по-ефективно да контактуват със своя ангел-хранител? Дали възрастните, излизайки от бебешкия си период, просто не са загърбили почти съзнателно тези умения, вкопчвайки се в бета-вълните (вместо да се носят на гребена на алфа-вълната)?

     Оказва се, общо взето, че бебетата са странни същества. Жалко, че повечето хора не помнят съзнателно този  период от живота си...

Добави в Svejo